Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (7)

7

Бъртън се втрещи. Накрая каза:

— Моите врагове пуснаха този безпочвен и злонамерен слух. Но всеки, който познава фактите и мене, ще се увери, че не е така. И мисля, че вие…

— Сигурно не сте написали „Евреинът, циганинът и ислямът“? — подигравателно го прекъсна Руах.

— Написах го — отвърна Бъртън. Лицето му се зачерви, погледна надолу и видя, че червенината плъзна и по тялото му. — А сега, както казах преди да ме пресечете по този грубиянски начин, искам да ви посъветвам — време е да си вървите. При други обстоятелства досега да съм ви хванал за гърлото. Човек, който се осмелява да ми говори така, ще трябва и да се защитава. Ние се намираме в необичайно положение и може би сте превъзбуден. Но ако не ми се извините веднага или не си тръгнете, ще се погрижа да има още един труп.

Руах стисна юмруци и яростно се втренчи в Бъртън. После се врътна и тръгна нанякъде.

— Какво означава „нацист“? — обърна се Бъртън към Фригейт.

Американецът се постара да му обясни по-подробно. Бъртън отбеляза:

— Доста има да науча за случилото се след смъртта ми. Но този човек греши в преценката си за мене. Аз не съм нацист. Казвате, че Англия се превърнала във второстепенна сила? Само петдесетина години, след като умрях? Трудно ми е да повярвам на това.

— Че защо ще ви лъжа? — каза Фригейт. — Но недейте да си го слагате на сърцето. Още преди края на двадесети век тя се издигна отново, макар и по твърде любопитен начин, но вече беше късно…

Докато слушаше разказа на този янки, Бъртън изпитваше гордост за своята страна. През живота му Англия се бе отнасяла повече от подло към него и той винаги се бе старал да се махне от Острова, щом попаднеше там, но бе готов да го защитава с цената на живота си. И бе предан на своята кралица.

Внезапно каза:

— Щом се досетихте кой съм, защо нищо не казахте?

— Исках да съм сигурен. Пък и досега нямахме много време за социални контакти. Нито за някакви други — добави Фригейт и погледна с крайчеца на окото великолепното тяло на Алис Харгрийвз.

— Знам нещо и за нея — каза той, — ако е тази, за която я смятам.

— Е, това е повече, отколкото мога да кажа аз — отговори Бъртън.

Спря. Бяха се изкачили по склона на първия хълм и стояха на върха. Положиха тялото на земята под гигантска червена ела.

Казз незабавно приклекна до трупа с кварцов нож в ръка. Вдигна глава към небето и промърмори няколко фрази като молитва. И преди другите да възразят, той разряза тялото и извади черния дроб.

Повечето хора извикаха от ужас. Бъртън изпъшка. Монат само наблюдаваше.

Грамадните зъби на Казз се впиха в кървящия орган и отхапаха доста голямо парче. Челюстите с яки кости и изпъкващи мускули задъвкаха и той притвори очи в блаженство. Бъртън пристъпи към него и протегна ръка с намерението да му попречи. Казз се усмихна до уши, отряза парче и го предложи на Бъртън. Много се изненада, когато срещна отказ.

— Канибал! — простена Алис Харгрийвз. — Боже мой, този е един кървав смрадлив канибал! И това е задгробният живот, който ни обещаваха!

— С нищо не е по-лош от нашите прадеди — каза Бъртън.

Опомняше се от шока и дори малко се забавляваше от реакцията на останалите.

— На земя, която засега не предлага изобилие на храна, постъпката му е във висша степен практична. Така решихме проблема как да погребем труп, без да имаме необходимите инструменти. Освен това, ако грешим и нашите граали не се окажат източник на храна, не след дълго може и да подражаваме на Казз!

— Никога! — отсече Алис. — Предпочитам да умра!

— Точно това ще трябва да направите — хладнокръвно отговори Бъртън. — Предлагам да се дръпнем и да го оставим насаме за неговото пиршество. Все пак то въобще не ми се отразява добре на апетита и намирам държанието му по време на хранене ужасно като на янки от Дивия запад. Или като на селски свещеник — добави специално за Алис.

Минаха зад едно от високите дървета с нагънато стъбло, за да не виждат Казз. Алис каза:

— Не искам да го гледам повече! Той е животно, просто е гаден! Ами че аз и за секунда не съм в безопасност, когато е наоколо!

— Помолихте ме да ви защитавам — напомни Бъртън. — И ще го правя, но само докато се държите като член на тази група. И ще се наложи да приемате моите решения. Едно от тях гласи, че този прачовек остава с нас. Нуждаем се от неговата сила и от неговите умения, които ми се струват съвсем подходящи за местността около нас. Ние самите се превърнахме в първобитни хора. Следователно има какво да научим от един истински първобитен човек. Той остава с нас.

Алис погледна другите с няма молба. Монат помръдна веждите си. Фригейт сви рамене и каза:

— Мисиз Харгрийвз, ако намерите сили да направите това, забравете нравите и условностите, с които сте свикнали. Не сме в правилно устроения рай на висшата класа от Викторианската епоха. Всъщност не попаднахме в рай, който да прилича на която и да е представа. Не можете да мислите и да се държите, сякаш сте на Земята. Ето, например, идвате от общество, където жените са се покривали с натруфени облекла от главата до петите и гледката на женско коляно е била твърде възбуждащо сексуално събитие. Въпреки това не ми изглеждате притеснена от това, че сте гола. Държите се с такова достойнство, като че сте облечена в монашески одежди.

— Не ми харесва. Но от какво да се притеснявам? Където всички са без дрехи, никой не е гол. И нещата се възприемат само по този начин, защото само такава възможност имаме. Ако някой ангел сега ми предложи пълен тоалет, не бих го носила. Нямаше да съм като другите. А и тялото ми е хубаво. Ако не беше, сигурно щях да се смущавам повече.

Двамата мъже се разсмяха и Фригейт каза:

— Алис, вие сте приказна жена. Абсолютно. Мога ли да ви наричам Алис? Мисиз Харгрийвз ми се струва твърде официално обръщение към гола жена.

Тя не отговори, а се отдалечи и изчезна зад дебело дърво. Бъртън каза:

— В най-близко бъдеще ще трябва да измислим нещо за спазване на хигиената. А това означава, че някой ще решава каква да бъде здравната политика и ще има властта да обявява норми и да ги налага. А как се създават законодателни, съдебни и изпълнителни органи при сегашната ни анархия?

— Да се върнем към по-неотложните си проблеми — предложи Фригейт. — Какво ще правим с мъртвеца?

Още беше почти толкова блед, колкото при първия разрез на Казз с кварцовия нож.

— Сигурен съм, че добре ощавената човешка кожа или обработеното човешко черво ще превъзхождат значително тревата в правенето на въжета и канапчета. Смятам да отрежа няколко ивици. Искате ли да ми помогнете?

Само вятърът, шумолящ в листата и върховете на стръковете трева, нарушаваше тишината. Слънцето напичаше и по кожата им избиваше пот, бързо подсушавана от повея. Нито птица чуруликаше, нито насекомо избръмчаваше. Пронизителният глас на момичето разби мълчанието. Алис й отговори и детето се завтече към нея зад дървото.

— Ще се опитам — каза американецът. — Но не знам. Събра ми се предостатъчно за един ден.

— Постъпете както желаете. Но всеки, който ми помогне, пръв ще може да използва тази кожа. Току-виж ви се приискало да имате малко от нея, за да вържете каменната брадва за дръжката.

Чу се как Фригейт преглътна, но каза:

— Ще дойда.

Казз си клечеше в тревата до тялото, в едната ръка държеше кървавия черен дроб, в другата — окървавения нож. Щом видя Бъртън, той разтегна в усмивка изцапаните с кръв устни и отряза парче от дроба. Бъртън поклати глава. Другите — Галеаци, Бронтич, Мария Тучи, Филипо Роко, Роза Налини, Катерина Капоне, Фиоренца Фиори, Бабидж и Джиунта — бяха избягали от грозната сцена. Седяха от другата страна на ела с яко стебло и приглушено разговаряха на италиански.

Бъртън се настани до тялото и започна да реже с върха на ножа, започна от дясното коляно и продължи към шията. Фригейт стоеше до него и зяпаше. Пребледня още повече, усили се и треперенето му. Но упорито остана да види двете дълги ивици, отделени от трупа.

— Ще опитате ли? — попита Бъртън.

Обърна тялото на хълбок, за да покаже откъде може да се изреже още по-дълга ивица. Фригейт взе червения на върха нож и се захвана с работата, стиснал зъби.

— Не толкова дълбоко — каза след малко Бъртън. — Сега пък не режете достатъчно надълбоко. Я ми дайте ножа. Гледайте!

— Имах съсед, който окачаше зайците си зад гаража и им прерязваше гърлата, след като им счупеше вратовете. Наблюдавах го веднъж. Стига ми.

— Не можете да си позволите нито придирчивост, нито слабохарактерност. Живеете във възможно най-първобитните условия. Ако щете харесвайте това, ако щете — не, но трябва да станете дивак, за да оцелеете.

Бронтич, високият кльощав словенец, някогашен кръчмар, дотича при тях.

— Ей сега намерихме още един от онези камъни, дето приличат на гъби. На четирийсет ярда оттук. Скрит е между дърветата в падинката.

Бъртън вече не усещаше удоволствие да поучава Фригейт. Започваше да съжалява човека. Каза му:

— Вижте какво, Питър, защо не отидете да разгледате онзи камък? Щом и тук има, ще си спестим пътя до брега. — Подаде на Фригейт своя граал. — Сложете го в някоя от дупките на камъка, но запомнете точно в коя. Накарайте и другите да направят същото. Уверете се, че знаят къде са сложили своите граали. Нали се сещате, не е нужно и за това да се караме после.

Странно, но Фригейт не показваше желание да тръгне. Сякаш смяташе, че се е изложил със слабостта си. Поколеба се, пристъпваше от крак на крак, въздъхна неведнъж. После, като видя, че Бъртън се зае да чегърта вътрешната повърхност на ивиците, той се отдалечи. Носеше двата граала в едната ръка, в другата стискаше каменната си брадва.

Щом американецът се скри от погледа му, Бъртън престана да работи. Интересно му беше как можеше да отреже ивици от кожата, би могъл и да разсече трупа, за да извади вътрешностите. Но в момента не беше в състояние да направи нищо за запазването на кожата или червата. Възможно беше в кората на приличащите на дъбове дървета да има танин, който заедно с други вещества би подхождал за обработката на човешка кожа. Но докато успееше да научи това, тези ивици щяха да изгният. Но не си загуби времето. Доказа, че каменните ножове могат да им бъдат полезни, и освежи бледите си спомени за човешката анатомия. Като юноши той и брат му Едуард се запознаха в Пиза с италианци — студенти по медицина в университета. И двамата Бъртън научиха много от студентите, оттогава не загубиха интереса си към анатомията. Едуард стана хирург, Ричард често ходеше на лекции, на публични и закрити дисекции в Лондон. Но после забрави повечето от наученото.

Слънцето изведнъж слезе зад планината. Навсякъде се спусна бледа сянка, след броени минути цялата долина потъна в здрач. Но небето още дълго синееше ярко. Бризът вееше с все същата сила. Влажният въздух стана малко по-хладен. Бъртън и неандерталецът оставиха тялото и тръгнаха по посока на гласовете. Другите се бяха събрали около камъка на граалите, за който им съобщи Бронтич. Бъртън се запита дали и по основата на планината са разположени каменни гъби на около миля една от друга. В централната вдлъбнатина на този камък липсваше граал. Дали пък, за да стане ясно, че не е подготвен. Бъртън не вярваше да е така. Имаше защо да предполага, че Който-и-да-е, поставил камъните, е сложил и граали в онези по реката, защото възкресените щяха да използват първо тях. Когато намереха другите гъби, вече щяха да знаят как да постъпят.

Техните граали бяха разположени във вдлъбнатини по външния кръг. Собствениците им стояха или седяха наоколо, заети с разговори, но не откъсваха погледи от граалите си. Всички се чудеха кога (и дали) ще се появят отново сините пламъци. А и разговорите им все се въртяха около темата за глада. Останалото бяха почти само догадки как се озоваха в тази долина. Кой го е извършил, къде ли е Той и на каква съдба ги е обрекъл. Някои говореха за живота си на Земята.

Бъртън седна под широко прострелите се, гъсто обрасли с листа клони на набръчкано черно „желязно дърво“. Усещаше умора като всички останали, освен Казз. Празният корем и обтегнатите нерви не му позволиха да задреме, макар че тихите гласове и шумът на листака го подтикваха към съня. Падинката, където чакаха, се образуваше от събирането на четири хълма и беше обкръжена от дървета. Макар и по-сумрачна от върховете на хълмовете, беше и забележимо по-топла. След малко, с настъпването на мрака и студа, Бъртън накара хората си да събират дърва за огън. С ножовете и каменните си брадви те насякоха бамбук и донесоха снопове трева. С нажежената до бяло жичка на запалката Бъртън подпали листата и треволяка. Още бяха зелени, огънят димеше и не се разгаряше, докато не пламна бамбукът.

Изненадващ взрив ги накара да подскочат. Някои от жените изпищяха. Бяха забравили, че трябва да наблюдават камъка на граалите. Бъртън се обърна точно навреме, за да види блъвналите на двайсетина фута пламъци. Бронтич, който беше на няколко десетки фута от гъбата, усети горещината.

Шумът заглъхна и те впериха погледи в граалите си. И отново Бъртън пръв доближи камъка. Другите не смееха да припарят толкова скоро след появата на пламъците. Той вдигна капака на своя граал, надникна и викна от удоволствие. Останалите се покатериха при него и също провериха какво имат. Само след минута насядаха край огъня и лакомо започнаха да ядат, надаваха възклицания на блаженство, показваха си един на друг какво са открили, смееха се и подмятаха шеги. В края на краищата нещата не вървяха на зле. Който и да беше отговорен за случилото се, той се грижеше за тях.

Имаше храна в изобилие дори след целодневния глад или както каза Фригейт, „половин вечност без ядене“. Обясни на Монат, че искал да изтъкне колко неопределимо е времето, изминало от 2008 година до този ден. Този свят не е бил създаден за миг, а и подготовката на човечеството за възкресението е отнела повече от седем дни. Стига всичко това да е било сътворено с обясними средства, а не със свръхестествени.

В граала на Бъртън се бяха появили пържола с размери четири на четири инча, малко кафяво хлебче, масло, картофи и сос. Намери репички със заливка, чийто вкус му беше непознат, но пак си оставаше чудесен. Освен това в чашата му чакаха пет унции превъзходен бърбън, а в друга малка чаша — четири кубчета лед.

Имаше и още — колкото по-неочаквано, толкова по-приятно. Малка лула от корен на изтравниче. Пакет тютюн за лула. Три пури. Пластмасово пакетче с десет цигари.

— Без филтър! — подчерта Фригейт.

Встрани лежеше тънка кафява папироса. Подушвайки я, Бъртън и Фригейт едновременно възкликнаха:

— Марихуана!

Алис държеше в ръце малка метална ножичка и черен гребен.

— Явно косата отново ще ни порасне. Иначе за какво са ни тези неща. Толкова се радвам! Но… Те… дали наистина очакват да използвам това?

Показа им яркочервено червило.

— И аз ли? — отрони Фригейт, загледан в същия предмет, намери го в своя граал.

— Те са изключително практични — отбеляза Монат, въртейки в ръце пакет тоалетна хартия. После извади объл зелен сапун.

Пържолата на Бъртън беше много сочна, но би я предпочел по-сурова. А Фригейт се оплакваше, че неговата била недопечена.

— Очевидно в тези граали менюто не е съобразено с желанията на всеки собственик — каза Фригейт. — Сигурно затова мъжете получават червила, а жените — лули. Масово производство.

— Две чудеса в един ден — каза Бъртън. — Стига да са чудеса. Предпочитам разумното обяснение и възнамерявам да се добера до него. Не вярвам засега някой да ми обясни как сме били възкресени. Но може би вие, хората от двадесетия век, имате някаква приемлива теория за привидно магическата поява на тези неща в празни кутии?

— Ако сравните граала отвън и отвътре — започна Монат, — ще забележите разлика от приблизително пет сантиметра в дълбочината. Фалшивото дъно би трябвало да съдържа молекулярна схема, превръщаща енергията в материя. Несъмнено енергията идва от разряда на камъка. Освен преобразувателя на енергията в материя, в граала сигурно има и молекулярни модели… шаблони? Те оформят материята в различни комбинации на елементи и съединения. Мога да разсъждавам спокойно за това, защото на моята планета разполагахме с подобен преобразувател. Но далече не беше толкова миниатюрен, уверявам ви.

— Същото беше и на Земята — каза Фригейт. — Още преди 2002 година произвеждаха желязо от чиста енергия, но с твърде тромав и скъп процес, а получените количества бяха направо микроскопични.

— Добре — каза Бъртън. — На нас това нищо не ни струва. Засега…

Млъкна и се замисли за съня, с който се събуди.

„Плащай, каза му Бог. Дължиш за плътта.“

Какъв беше смисълът на това? На Земята, в Триест, през 1890 година той умираше в ръцете на жена си и молеше… за какво? Хлороформ? За нещо си. Не успя да си спомни. После дойде забравата. И се събуди в това кошмарно място и видя неща, които не съществуваха на Земята, нито, както предполагаше, на тази планета. Това преживяване не е било сън.