Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (5)

5

Една жена вървеше към тях. Със среден ръст, идеално тяло и лице, което би било красиво с коса около него. С големи и тъмни очи. Не правеше опити да се закрива с ръце. Бъртън въобще не се възбуждаше, като гледаше нея или други жени. Прекалено дълбоко бе заседнало вцепенението му.

Жената заговори с мелодичен глас, с оксфордски акцент:

— Моля да ме извините, господа. Нямаше как да не чуя разговора ви. И вие сте единствените, които говорят английски, откакто се събудих… тук, където и да сме. Англичанка съм и търся покровителство. Оставям се на милостта ви.

— За ваше щастие, госпожо — каза Бъртън, — идвате при когото трябва. Поне говорейки от свое име, мога да ви уверя, че ще ви защитавам с всичките си сили и възможности. Макар че ако бях като някои английски джентълмени, които познавах, нямаше да случите толкова. Между другото, този джентълмен не е англичанин. Той е янки.

Стори му се странно да говори толкова официално точно в този ден, с писъците и виковете, отекващи из долината, с голотата на хората, лишени от косми като змиорки.

Жената протегна ръка на Бъртън.

— Аз съм мисиз Харгрийвз.

Бъртън пое ръката й и с поклон я целуна леко. Чувстваше се глупаво и в същото време жестът му помогна да си върне разума. Ако можеха да запазят формалностите на вежливото общество, вероятно и „правилността“ на нещата би се върнала някак.

— Покойният капитан сър Ричард Франсис Бъртън — представи се той със слаба усмивка при думата „покойният“. — Може би сте чували за мен?

Тя издърпа ръката си, но след миг пак я протегна към него.

— Да, слушала съм разни неща за вас, сър Ричард. Някой се обади:

— Невъзможно!

Бъртън погледна към Фригейт, на когото беше тихият глас.

— Защо?

— Ричард Бъртън! — възкликна Фригейт. — Ами да. Чудих се, но без коса?…

— Дааа? — проточи Бъртън.

— Дааа! — потвърди Фригейт. — Същият като в книгите!

— За какво говорите?

Фригейт си пое дълбоко дъх и каза:

— Сега това няма значение, мистър Бъртън. После ще ви обясня. Просто приемете, че съм доста раздрусан. Не съм с всичкия си. Естествено разбирате защо.

Той се взря напрегнато в мисиз Харгрийвз, поклати глава и попита:

— Името ви е Алис, нали?

— Да! — тя се усмихна и стана красива и без коса. — Но как познахте? Срещали ли сме се? Не си спомням.

— Алис Плезънс Лидъл Харгрийвз?

— Да!

— Трябва да поседна за малко — каза американецът. Отиде при едно дърво и се свлече с гръб, опрян в дънера. Очите му имаха странно стъклен поглед. — Последствия от шока — отбеляза Бъртън.

Знаеше, че за неопределен период от другите може да очаква чудатости в поведението и приказките. И от себе си би могъл да очаква донякъде неразумно държание. Най-важното беше да се сдобият с подслон, храна и някакъв план за съвместна отбрана.

Бъртън заговори другите на италиански и словенски и се зае да представи всички присъстващи. Никой не възрази, когато предложи да го последват към брега на реката.

— Сигурен съм, че всички сме жадни. И би трябвало да разгледаме онази каменна гъба.

Тръгнаха обратно към полето. Хората седяха по тревата или бродеха наоколо. Минаха край двойка със зачервени лица, увлечена в разгорещен спор. Явно и преди са били съпрузи и продължаваха с препирните от целия си живот. Внезапно мъжът се обърна и се отдалечи. Жена му го изгледа невярващо, после се втурна да го догони. Той я отблъсна толкова грубо, че я събори на тревата. Бързо се изгуби в тълпата, но жената обикаляше, викаше го по име и заплашваше да направи скандал, ако той не престане да се крие.

Бъртън за миг се сети за своята жена — Изабел. Не я видя досега в тълпата, но това не означаваше, че тя не е някъде тук. И не го търси. Не би спряла, докато не го намери.

Промъкна се през множеството, застана на колене и гребна вода в шепи. Беше хладна, чиста и освежаваща. Усещаше празнота в стомаха. Щом се напи, огладня.

— Водите от Реката на живота — изрече Бъртън. — Стикс? Лета? Не, не е Лета^[1]. Спомням си всичко от своето земно съществуване.

— Аз бих искал да забравя своето — промълви Фригейт.

Алис Харгрийвз се наведе над водата и загребваше с една ръка, докато се подпираше на другата. „Фигурата й наистина е прекрасна“, каза си Бъртън. Чудеше се дали ще се окаже руса, щом й порасне коса, ако въобще порасне. Може би Който-и-да-е, оставил ги тук, възнамеряваше те да бъдат плешиви, какъвто и да бе мотивът Му.

Покатериха се върху най-близката гъбовидна структура. Гранитът беше дребнозърнест и сив, наситено напръскан с червено. Върху плоската повърхност преброиха седемстотин вдлъбнатини, подредени в петдесет концентрични окръжности. В централната стърчеше метален цилиндър. Дребен тъмнокос мъж с голям нос и прибрана назад брадичка оглеждаше цилиндъра.

— Този не желае да се отвори — заяви той на немски. — Но по-късно може и да стане. Сигурен съм, че е сложен тук като пример какво да правим със своите.

Представи се като Лев Руах и премина на английски с тежък акцент, когато Бъртън, Фригейт и Харгрийвз си казаха имената.

— Бях атеист — говореше той повече на себе си, отколкото на тях. — Сега — не знам! Това място е не по-малък шок за всеки атеист, отколкото за дълбоко вярващите, представяли си задгробен живот, доста различен от този. Е, не съм бил прав. Не ми е за пръв път. — Засмя се тихо и се обърна към Монат: — Веднага ви познах. Добре е за вас, че сте възкресен сред Хора, предимно починали през деветнадесети век. Иначе щяха да ви линчуват.

— А защо? — намеси се Бъртън.

— Той уби всички на Земята — отговори Фригейт. — Поне аз си мисля, че той го направи.

— Скенерът — печално каза Монат — бе нагласен да убива само човешки същества. И не трябваше да премахва цялото човечество. Щеше да спре въздействието, след като определен брой — за нещастие твърде голям брой — хора загубят живота си. Повярвайте ми, приятели, не исках да направя това. Не бихте могли да си представите каква мъка ми струваше решението да натисна копчето. Но бях длъжен да защитя своите хора. Вие сами принудихте ръката ми да натисне.

— Започна по време на едно пряко предаване с участието на Монат — обясни Фригейт. — Той се изтърва много лошо. Каза, че техните учени имали знанията и уменията за предпазване на хората от старост. На теория, като използва методите от Тау на Кит, човек би могъл да живее вечно. Но тези знания не се използвали на неговата планета. Били под забрана. Водещият го попита дали тези методи са приложими и спрямо земните жители. Монат каза, че не виждал причини това да е невъзможно. Но на неговата раса подмладяването било отказано по съвсем основателни причини, а те важели и за земляните. По това време правителственият цензор усети какво става и прекъсна звука. Само че беше късно.

— След това — продължи Руах — американското правителство заяви, че Монат не е разбрал добре въпроса, че недостатъчното познаване на английския език го накарало да каже не каквото искал. Но наистина беше твърде късно. Хората от Америка и от целия свят настояваха Монат да открие тайната на вечната младост.

— С която не разполагах — обади се Монат. — Нито един в нашата експедиция нямаше тези знания. По-точно, на моята планета само малцина знаят необходимото. Но като казах това на хората, нищо не се промени. Помислиха, че ги лъжа. Започна бунт, тълпата прегази охраната около нашия кораб и нахълта вътре. Видях как разкъсаха моите приятели, които се опитваха да вразумят тълпата. Да я вразумят!

Но аз направих каквото направих не за отмъщение, а със съвсем друг мотив. Знаех, че властта в САЩ щеше да възстанови реда, независимо дали ние сме убити или не. И щеше да разполага с нашия кораб. Нямаше да мине много време и земните учени щяха да разберат как да произведат и други като него. И неизбежно хората от Земята щяха да изпратят цял флот срещу нашия свят. За да бъда сигурен, че ще забавя Земята със стотици, ако не и с хиляди години, бях принуден да направя нещо ужасно, за да спася своя свят. И изпратих сигнал до обикалящия в орбита скенер. Нямаше да постъпя така, ако можех да се добера до системата за самоунищожение и да взривя кораба. Но не успях да вляза в пилотската кабина. И така, натиснах копчето, активиращо скенера. Не след дълго тълпата изкърти вратата на помещението, в което се бях укрил. Не помня нищо след това.

Фригейт каза:

— Тогава бях в болница на Западна Самоа и умирах от рак. Размишлявах дали ще ме погребат до Робърт Люис Стивънсън. Казвах си, че шансът не е голям. И все пак, Нали бях превел „Илиада“ и „Одисея“ на самоански… Тогава чухме новината. Хората умираха навсякъде по света. Ясна беше и причината за смъртта им. Спътникът на извънземните излъчваше нещо, което ликвидираше хората направо както си ходеха. Последното, което научих, беше, че Щатите, Англия, Русия, Франция и Израел изстрелвали ракети да го прихванат и взривят. Скенерът се движел по орбита, която след броени часове щеше да го изведе над Самоа. При моята слабост сигурно вълнението ми бе дошло прекалено. Изпаднах в безсъзнание. Друго не помня.

— Ракетите-прехващачи не успяха — допълни Руах. — Скенерът ги пръсна, преди да го доближат.

Бъртън си каза, че още много има да научи за събитията след 1890 година, но не беше сега времето да говорят за това.

— Предлагам да се запътим към хълмовете — каза той. — Трябва да проучим какви растения има там и дали ще ни бъдат полезни. Също дали тук има кремъци за оръжия. Този приятел от каменния век би следвало да знае как се обработват камъни. И на нас ще покаже.

Прекосиха широкото една миля поле и навлязоха сред хълмовете. По пътя още няколко души се присъединиха към тях. Срещнаха малко момиче на около седем години с тъмносини очи и красиво лице. Гледаше жално Бъртън, който я разпитваше на дузина езици дали нейните родители или други роднини са наблизо. Отговаряше на език, който никой от тях не знаеше. Опитваха всеки от достъпните за групата езици — повечето европейски, много от азиатските и африканските, като иврит, хинди, арабски, берберски диалект, цигански, турски, фарси, латински, гръцки, пущунски.

Фригейт знаеше по малко гелски и уелски и заговори момичето. Очите й се разшириха, но се намръщи. Сякаш думите с нещо наподобяваха познатата й реч, но недостатъчно, за да ги разбира.

— След всичко — заяви Фригейт — предполагам, че е от древните гали. Все повтаря думата „Гуенафра“. Дали това е името й?

— Ще я научим да говори английски — каза Бъртън. — И ще я наричаме Гуенафра.

Той взе детето на ръце и тръгна напред. Момичето се заля в сълзи, но не направи опит да се освободи. Сигурно плачеше от облекчение и радост, че си е намерила защитник. Бъртън наведе глава и притисна лицето си в нея. Не искаше другите да видят сълзите и в неговите очи.

При срещата на полето с хълмовете някой сякаш бе теглил черта — там свършваше късата трева и започваше дебела, груба и висока до кръста, приличаше на земната трева еспарта. Видяха няколко вида ели и борове, дъбове, тисове, набраздените гиганти с алено-зелени листа, бамбук — скупчени в гъсталак. Разновидностите на бамбука бяха множество — от тънки стебла с височина само няколко фута до грамадни растения, извисяващи се над петдесет фута. По доста от дърветата се увиваха лиани с огромни зелени, червени, жълти и сини цветове.

— Бамбукът е материал за дръжките на копия — отбеляза Бъртън, — за тръбопроводи, за кутии, основен материал за правене на къщи, мебели, лодки, дори е източник на въглен за барут. А младите филизи на някои видове сигурно стават за ядене. Но имаме нужда от камъни за рязане и оформяне на дървения материал.

Катереха се по хълмовете, чиято височина нарастваше с приближаването до планината. Изминаха две мили по права линия, но може би повече от осем с всички криволици и накрая спряха пред планинския отвее. Гладка стена от синьочерна вулканична скала с обширни петна от синьозелен лишей. Нямаше как да определят височината, но Бъртън беше уверен, че няма да сгреши, ако я пресметне на поне двадесет хиляди фута. Доколкото им стигаха погледите нагоре и надолу по долината, навсякъде им се изпречваше непрекъснатата преграда на планината.

— Забелязахте ли, че няма никакви животни? — попита Фригейт. — Дори и насекоми.

Бъртън извика. Бързо отиде до купчина камънак и вдигна внушително зеленикаво парче.

— Този кварц е като кремък — обясни той. — Ако намерим достатъчно, ще си направим ножове, върхове за копия, тесли, брадви. И с тях ще направим къщите, лодките и много други неща.

— Инструментите и оръжията трябва да бъдат вързани за дървени дръжки — каза Фригейт. — Какво ще използваме за това?

— Вероятно човешка кожа — отговори Бъртън.

Другите видимо се стъписаха. От гърлото на Бъртън излезе странен чуруликащ смях, неподходящ за човек с толкова мъжествена външност. Той каза:

— Ако бъдем принудени да убиваме при самозащита или се натъкнем на труп, вежливо приготвен за нас от някой убиец, ще бъдем глупаци да не използваме даденото ни. Обаче ако някой е толкова жертвоготовен, че сам да предложи епидермиса си за благото на цялата група, нека направи крачка напред! Ще го споменаваме в молитвите си.

— Сигурно се шегувате — обади се Алис Харгрийвз. — Не бих казала, че особено държа да слушам подобни приказки.

Фригейт се обърна към нея:

— Ако се навъртате около него, ще чуете къде по-лоши неща.

Но не обясни какво искаше да каже.