Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (24)

24

Минаха два месеца. Бъртън си отбелязваше дните с кремъчен нож върху издялана борова пръчка. Този беше четиринадесетият ден от седмия месец на Година пета след Възкресението. Бъртън се опитваше да води календар, защото освен всичко друго се смяташе за летописец. Но му беше трудно. Времето не означаваше много край тази Река. Полярната ос на планетата се намираше винаги под ъгъл от деветдесет градуса спрямо плоскостта на еклиптиката. Нямаше смяна на сезони, а звездите сякаш се блъскаха една в друга и правеха различаването на отделно светило или съзвездие невъзможно. Бяха толкова неизброими и ярки, че дори слънцето в зенит не успяваше да заличи от небето най-големите. Подобни на призраци, които не желаеха да отстъпят пред дневната светлина, те висяха над главите и в най-жежкия ден.

Независимо от това, хората имаха нужда от времето, както рибите от вода. Ако не знаеха нищо за идеята на календара, биха го измислили наново. И така, за Бъртън този ден беше 14 юли от Година пета.

Но Колоп, като мнозина други, отбелязваше времето като продължение на дните след смъртта си на Земята. За него беше 1667 година след Христа. Той не вярваше, че „сладкият Исус“ е станал кисел. По-скоро за него тази Река беше Йордан, а долината — земята отвъд сянката на смъртта. Признаваше, че задгробният живот не съответстваше на очакванията му. И все пак в много неща беше по-великолепен. Виждаше го като свидетелство за любовта на Бог към Неговите творения. Бе дал на всички хора, напълно недостойни за такъв дар, втора възможност. И ако това тук не беше Новият Йерусалим, то поне мястото беше подготвено за съграждането му. Тук тухлите — любовта към Бог, и спойката — любовта към човека, трябваше да бъдат извлечени от мелницата и пещта, наричани планета на Речната долина.

Бъртън пръхтеше, докато слушаше изложението на тази теория, но някак, дори против волята си, обичаше дребното човече. Колоп излъчваше искреност. Той не подхранваше пещта на своята доброта с книжните листове на някоя теология. Той не действаше под принудата на някое учение. Гореше с огъня на собственото си съществувание, а то се изразяваше с една дума — любов. Обич дори към онези, които с нищо не заслужаваха такова чувство, най-трудният и рядък вид любов.

Разказа на Бъртън някои подробности от земния си живот. Бил лекар, земеделец, либерал с непоклатима вяра в своята религия, но и препълнен с въпроси за вярата си и за съвременното си общество. Написал апел за веротърпимост, който изсипал върху му и похвали, и проклятия. Бил и поет, известен не за дълго, а след това забравен.

„О, Господарю, дано и мен дариш

с чудеса, що неверници забравиха.

Прокаженият здрав, прогледнал слепият

и мъртвите дано да съживиш.“

— Написаните от мен редове може и да са мъртви, но истината в тях живее — каза той на Бъртън. Махна с ръка, за да обхване хълмовете, Реката, планините, хората. — Както и ти можеш да се увериш, ако отвориш очите си и не настояваш толкова упорито на своя миг, че хора като нас са създали всичко това. — Той помълча и продължи: — Да приемем за миг твоето верую. Пак си остава факт, че тези Етични вършат онова, с което ги е натоварил Техният Създател.

— Повече харесвам други твои стихове — отвърна Бъртън. —

„Събуждай се, скучаеща душа.

Не си ти на Земята. Възвиси се!

Тез небеса дариха ме с искра.

И като огън в тях върни се.“

Колоп беше доволен, но не знаеше, че Бъртън влагаше в четиристишието съвсем различен смисъл.

— „И като огън в тях върни се.“

Това означаваше някак да се промъкне в Тъмната кула, да разкрие тайните на Етичните и да обърне срещу тях собствените им творения. Не изпитваше към тях благодарност за получения втори живот. Вбесяваше се от мисълта, че за нищо не са поискали позволението му. Ако искаха да получат благодарността му, защо не му кажеха каква бе причината да му дадат тази втора възможност? А защо трябваше да пазят в тайна мотивите за постъпките си? Искрицата, която те отново запалиха у него, щеше да се превърне в яростен огън, който да ги изпепели.

Той прокле съдбата си, захвърлила го толкова близо до изворите на Реката и значи недалеч от Кулата, а след няколко минути отнесла го обратно някъде към средата на Реката, на милиони мили от целта му. Въпреки всичко, щом веднъж се озова на онова място, можеше пак да попадне там. Не с лодка, защото такова пътешествие би му отнело около четиридесет години, ако не и повече. И не се съмняваше, че щеше да се сблъска хилядократно с опасността да го хванат и превърнат в роб. А ако го убият по пътя, сигурно ще се събуди на огромно разстояние от целта и ще трябва да започне всичко отначало.

А от друга страна, при привидно случайното разпределение на възкръсващите, би могъл пак да попадне близо до желаното място. Това го подтикваше за пореден път да използва Смъртния експрес. Но макар да знаеше, че смъртта му ще бъде само временна, трудно беше да направи задължителната крачка. Умът му казваше, че смъртта е единственият билет в това пътуване, но тялото му се бунтуваше. Клетките яростно настояваха да оцелее и надмогваха волята му.

До един момент се оправдаваше, че му е интересно да изучава обичаите и езиците на праисторическите хора, сред които живееше. После честността победи и той си призна, че само търси повод да отлага Мрачния миг. И пак нищо не правеше.

Бъртън, Колоп и Гьоринг бяха преместени от ергенската си казарма, за да започнат живот на нормални граждани. Всеки се настани в своя колиба и след седмица вече бе открил жена, с която да я сподели. Църквата на Колоп не изискваше въздържание. Нейните членове можеха да поемат това задължение, но само по собствено желание. Църквата се опираше на факта, че мъжете и жените бяха възкресени в тела, притежаващи всички полови белези на първоначалните. (А тук дори някои земни оскъдности бяха попълнени.) Очевидно беше, че Творците на Възкресението желаеха да няма всеобщо въздържание от секс. Беше добре известно, въпреки упоритостта на някои фанатици, че сексът имаше и други функции освен продължението на рода. Така че по-смело, младежи, търкаляйте се на воля в тревата.

Още един резултат от неумолимата логика на Църквата (която между другото отричаше разума като ненадежден) беше допустимостта на всяка форма на любов, стига да е доброволна и да не включва жестокост и насилие. Беше забранена злоупотребата с деца. Но този проблем щеше да изчезне с времето. След няколко години всички деца щяха до пораснат.

Колоп заяви, че не би въвел в колибата си партньорка, само за да облекчи сексуалното му напрежение. Настояваше, че трябвало и да обича жената. Бъртън му се присмя хапливо. Каза, че това условие било твърде лесно за изпълнение, значи било и евтина уловка. Колоп обичаше всички хора, следователно според собствените му теории би трябвало да вземе първата жена, която му каже „да“.

— За да бъда точен, приятелю мой, именно това се случи.

— И е въпрос на чисто съвпадение, че тя освен другото е красива, страстна и умна? — подкачи го Бъртън.

— Колкото и да се стремя да стана повече от човек или иначе казано — цялостен човек, нищо човешко не ми е чуждо — отвърна Колоп. Усмихна се. — Нима би искал доброволно да се превърна в мъченик, като взема някоя зла грозница?

— Щях да кажа, че си още по-голям глупак, отколкото съм си представял. А аз искам от една жена само красота и привързаност. Пет пари не давам какъв мозък има в главата си. И предпочитам русите. В мен има някаква струна, която звънва под пръстите на златокоса жена.

Гьоринг заведе в колибата си истинска валкирия — висока шведка от осемнадесети век, с широки рамене и големи гърди. Бъртън си зададе въпроса дали тя трябваше да замени първата жена на Гьоринг — балдъзата на шведския изследовател граф фон Розен. Гьоринг сподели, че тя наистина не само приличала на Карен, но дори имала същия глас. Двамата наглед си живееха щастливо.

Една нощ, по време на неизменния дъжд преди зазоряване, Бъртън изплува от дълбокия си сън.

Стори му се, че дочу писък, но когато съвсем се разсъни, можа да чуе само гръмотевичния трясък на падналата наблизо мълния. Затвори очи, но веднага подскочи. Жена закрещя в някоя съседните колиби.

Стана рязко, дръпна бамбуковата врата и подаде глава навън. Студеният дъжд го заудря по лицето. Всичко тънеше в мрак, освен планините на запад, осветени от проблясъците на мълнии. Една удари толкова близо до него, че той оглуша зашеметен. Обаче успя да различи очертанията на две призрачни фигури до колибата на Гьоринг. Ръцете на немеца стискаха гърлото на неговата жена, която държеше китките му и се опитваше да го отблъсне.

Бъртън затича, подхлъзна се на мократа трева и падна. Точно когато ставаше, следващата светкавица му показа жената на колене, приведена назад, и разкривеното лице на надвесения над нея Гьоринг. В същия миг от колибата си излезе Колоп, който още нагласяше препаската си. Бъртън стана и без да издаде нито звук, затича. Но Гьоринг беше изчезнал. Бъртън коленичи до Карла, сложи ръка на гърдите й, но не усети ударите на сърцето. Още една мълния му позволи да огледа отворената уста и изцъклените очи.

Той се изправи и викна:

— Гьоринг! Къде си?

Нещо удари главата му отзад. Той падна по лице.

Замаян, той направи усилие да се надигне на колене и длани, но още един тежък удар го просна на земята. Наполовина в несвяст, той все пак се претърколи и вдигна ръце и крака, за да се предпази. Гьоринг стоеше над него с тояга в едната ръка. Лицето му беше на луд човек.

След светкавицата настъпи пълен мрак. Нещо бяло и неясно изскочи върху Гьоринг от тъмнината. Двете белезникави тела рухнаха в тревата до Бъртън и се затъркаляха. Крещяха като разгонени котараци и поредната мълния ги освети, вкопчени един в друг.

Бъртън колебливо се изправи на крака и се заклатушка към тях, но го събори тялото на Колоп, захвърлено от Гьоринг. Бъртън стана пак. Колоп скочи и нападна Гьоринг. Последва силен пукот и Колоп се свлече. Бъртън се насилваше да тича към Гьоринг. Но краката му отказваха да се подчинят, носеха го нанякъде под ъгъл, а не към целта. Следващият миг на ослепителна светлина и шум показа Гьоринг като на снимка, замахнал с тоягата си срещу Бъртън.

Ръката на Бъртън изтръпна от удара. Вече не владееше и лявата си ръка, а не само краката си. Но той упорито сви в юмрук дясната си ръка и замахна към Гьоринг. Още един удар. Стори му се, че ребрата му се отделиха едно от друго и потънаха в дробовете. Не можеше да диша и за кой ли път усети под себе си студената мокра трева.

Нещо падна до него. Въпреки болките протегна ръка. Пръстите му напипаха тоягата. Сигурно Гьоринг я изтърва. Разтърсваше се от всяко мъчително вдишване, докато се опря на едно коляно. Къде ли беше този смахнат? Две сенки танцуваха и се размазваха пред очите му, сливаха се и пак се разделяха. Колибата! Очите му се кръстосваха. Помисли си дали има сътресение на мозъка, после забрави за това, щом различи Гьоринг в мътната светлина на далечна мълния. По-скоро двама Гьоринговци. Единият сякаш придружаваше другия. Този отляво стъпваше по тревата, а съседът му вървеше във въздуха.

И двамата вдигаха ръце нагоре, като че в опит да ги измият в дъжда. Когато двамата се обърнаха и тръгнаха към него, разбра, че точно това искаха да направят. Крещяха на немски (с един глас):

— Махни тази кръв от ръцете ми! О, Боже, измий я от ръцете ми!

Бъртън се запрепъва към Гьоринг с високо вдигната тояга. Искаше да го повали, но Гьоринг внезапно се обърна и побягна. Бъртън го следваше с цялата бързина, която можа да изстиска от себе си — надолу по хълма, нагоре по следващия, накрая през равнината. Дъждът спря, гръмотевиците и светкавиците заглъхнаха и след пет минути облаците, както винаги, се разпръснаха. Звездната светлина играеше по бялата кожа на Гьоринг.

Като призрак се носеше пред своя преследвач и явно се стремеше да стигне до Реката. Бъртън вървеше зад него неотстъпно и се чудеше защо ли прави това. Краката му си връщаха силата и вече не виждаше всичко раздвоено. Най-сетне намери Гьоринг, който клечеше до Реката и гледаше втренчено начупените отражения на звездите.

Бъртън каза:

— Сега по-добре ли си?

Гьоринг се стресна. Опита се да стане, но се отказа. Запъшка и скри лице в коленете си.

— Знаех какво правя, но не знаех защо — заговори безизразно. — Карла ми казваше, че на сутринта щяла да си отиде, не можела вече да спи от целия шум, който съм вдигал заради кошмарите си. А аз започнах да се държа странно. Умолявах я да остане, казах й, че много я обичам. И че ще умра, ако ме изостави. Тя пък ми каза, че й било много приятно с мен, но не ме обичала. И изведнъж ми хрумна, че за да я задържа, трябва да я убия. Тя се разпищя и изтича навън. А останалото го знаеш.

— Смятах да те убия — каза Бъртън. — Но виждам, че не си по-отговорен за постъпките си от един луд. Обаче тукашните хора няма да приемат подобно оправдание. Нали знаеш какво ще те направят — ще те провесят надолу с главата и ще те оставят така да умреш.

Гьоринг извика:

— Но аз нищо не разбирам! Какво ми става? Всичките тези кошмари! Вярвай ми, Бъртън, колкото и грехове да съм извършил, платих си за тях! Но не мога да спра това! Нощите ми са истински ад, скоро и дните ми ще станат адски! Тогава ще ми остане единственият начин да намеря спокойствие! Ще се самоубия! Но и от това няма полза! Пак ще се събудя и пак ще се озова г ада!

— Стой настрани от тази дъвка — посъветва го Бъртън. — Ще трябва да я изкараш с потта. Можеш да го направиш. Нали ми каза, че си преодолял влечението си към морфина на Земята.

Гьоринг се изправи и застана лице в лице с Бъртън.

— Ето, в това е работата! Откакто съм тук, не съм докосвал боклука!

— Какво? Но аз бих се заклел, че…

— Представял си си, че употребявам тази гадост! Но не, и едно парченце не съм сдъвкал! А е все същото!

Колкото и да се гнусеше от Гьоринг, на Бъртън му дожаля за него.

— Ти сам си отворил кутията на Пандора и както гледам, не ти стигат силите да я затвориш. Не знам как ще свърши всичко това, но не бих искал да съм на твое място. Не че не си го заслужил.

Тихо и решително Гьоринг каза:

— Аз ще ги победя.

— Искаш да кажеш, че ще победиш себе си — каза Бъртън. Обърна се да си ходи, но се спря. — Какво ще правиш?

Гьоринг посочи Реката.

— Ще се удавя. Ще започна отначало. Може и повече да ми провърви на новото място. И въобще не желая да вися като оскубано пиле на месарска витрина.

— Тогава au revoir. И ти желая късмет.

— Благодаря. Знаеш ли, ти не си гадняр. Искам да ти дам само един съвет.

— Какъв?

— Най-добре е и ти да не пипаш дъвката. Досега ти се е разминало. Но все някой ден ще те впримчи като мен. Твоите демони няма да приличат на моите, но за тебе ще бъдат не по-малко чудовищни и ужасни.

— Глупости! Нямам какво да крия от себе си! — Бъртън избухна в силен смях. — Достатъчно съм сдъвкал, за да знам.

Тръгна си, но се замисли за предупреждението. Бе използвал дъвката двадесет и два пъти. И всеки път се заклеваше повече да не я докосне.

Тръгна нагоре по хълма и погледна през рамо. Неясната бяла фигура на Гьоринг бавно потъваше в черно-сребристите води на Реката. Бъртън отдаде чест, защото не му бяха чужди драматичните жестове. След това забрави за Гьоринг. Временно заглъхналата болка в тила се върна, по-остра отпреди. Коленете му омекнаха и се наложи да седне, само на няколко крачки от колибата си.

После сигурно изгуби съзнание, защото не помнеше някой да го е влачил за краката. Когато съзнанието му се проясни, намери се легнал на бамбуково легло в колиба.

Единствено звездната светлина, процеждаща се през клоните пред прозореца, разсейваше мрака. Обърна глава и забеляза белезникавото тяло на мъж, седнал до него. Мъжът държеше тънък метален предмет пред очите си, насочил светещия край към Бъртън.