Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (23)

23

Червените криле на зората леко докоснаха очите му.

Той се изправи и знаеше, че раните му са излекувани и отново е цял и здрав, но все още не му се вярваше. До себе си намери граал и купчинка грижливо сгънати шест парчета плат с различни размери, цветове и дебелини.

На десетина стъпки от него друг мъж, също гол, се надигаше от ниската яркозелена трева. По кожата на Бъртън пробягаха тръпки. Русата коса, широкото лице и бледосините очи бяха на Херман Гьоринг.

Немецът се изненада не по-малко от Бъртън. Заговори бавно, сякаш се отърсваше от тежък сън.

— Тук има нещо много сбъркано.

— Наистина става нещо гнусно — отвърна Бъртън.

Не знаеше за схемата на възкресението по Реката повече, отколкото всеки друг. Никога не бе виждал възкресение, но изслуша достатъчно описания на очевидци. На разсъмване, тъкмо когато слънцето се показваше над недостъпната планина, до граалов камък въздухът проблясваше.

И за миг, по-кратък от мах на птиче крило, разкривените форми добиваха плът, гол мъж, жена или дете се появяваше от нищото на тревата до камъка. Винаги с незаменимия граал и парчетата плат до поредния „Лазар“.

В една долина, дълга може би от десет до двадесет милиона мили, където живееха приблизително тридесет и пет или тридесет и шест милиарда човешки същества, дневно сигурно умираха около милион от тях. Вярно беше, че сред тях не съществуваха болести (с изключение на психическите), но макар да не разполагаха със статистически данни, вероятно всеки двадесет и четири часа един милион хора умираха от неизброимите войни между милион дребни държавици, от престъпления на страстта, от самоубийства, от екзекуции на престъпници или нещастни случаи. Имаше непрекъснато и многочислено движение на хора, преминаващи през „малкото възкресение“, както го наричаха всички.

Но Бъртън никога не бе чувал двама души, умрели на едно място и по едно време, да бъдат възкресени един до друг. Процесът по избора на място за новия живот беше случаен. Поне така смяташе Бъртън до този момент.

Такова съвпадение можеше да се случи, дори и при шанс едно на около двадесет милиона. Но две, в непосредствена последователност, бяха истинско чудо.

Бъртън не вярваше в чудеса. Всяко събитие се поддаваше на обяснение чрез принципите на науката, стига човек да разполага с всички факти.

Но той не ги знаеше и засега не възнамеряваше да си блъска главата за това „съвпадение“. Решението на друг проблем настоятелно занимаваше вниманието му. Какво трябваше да прави с Гьоринг?

Този тип го познаваше и можеше да го посочи на всеки от Етичните, тръгнали да го търсят.

Бъртън се огледа припряно и забеляза няколко мъже и жени, които идваха към тях с дружелюбни усмивки. Оставаше малко време, колкото да размени две-три думи с Гьоринг.

— Гьоринг, мога да убия или тебе, или себе си. Но не искам да правя нито едното, нито другото, поне засега. Знаеш защо си опасен за мен. Не би трябвало да рискувам с тебе, долна хиена такава. В тебе вече има нещо различно отпреди, но не мога да кажа какво е. Все пак…

Гьоринг, известен със своята издръжливост, вече се опомняше от стъписването. Ухили се многозначително и каза:

— Май те държа точно на мушката, а?

Забеляза озъбената гримаса на Бъртън, бързо вдигна ръка и добави:

— Но аз се заклевам, че на никого няма да разкрия самоличността ти! С нищо няма да ти навредя! Може и да не сме приятели, но най-малкото добре се познаваме, а сега попаднахме в земя на чужди за нас хора. Добре е, когато можеш да видиш поне едно познато лице. Знам, защото доста страдах от самотата, от духовен глад. Мислех, че ще полудея. Отчасти това е причината да се пристрастя към дъвката. Повярвай ми, няма да те предам.

Бъртън въобще не му повярва. Но си каза, че би могъл да му се довери донякъде. Гьоринг имаше нужда от бъдещ съюзник, докато прецени хората в този район и реши какво може и какво не може да прави. Освен това допускаше възможността Гьоринг да се е променил за добро.

„Не, каза си Бъртън. Не. Ето, пак правиш същата грешка. На думи може и да си циник, но винаги твърде лесно си прощавал, винаги си бил готов да пренебрегнеш причиненото ти зло и да дадеш още една възможност на неприятеля си. Бъртън, не бъди глупак и сега.“

Но и след три дни не успя да определи отношението си към Гьоринг.

Бъртън се представи като Абдул ибн Харун, жител на Кайро от деветнадесети век. По няколко причини си избра това прикритие. Говореше превъзходно арабски, знаеше диалекта, разпространен в Кайро по онова време, а така имаше и повод да покрива главата си с плат, омотан като чалма. Надяваше се, че това поне малко ще промени външността му. Гьоринг не изтърва пред никого дори дума, с която да застраши маскировката му. Бъртън беше почти сигурен в това, защото той и Гьоринг прекарваха повечето време заедно. Бяха настанени в една колиба, докато се приспособят към местните обичаи и премине периодът, през който ги наблюдаваха внимателно.

Част от изпитанието беше и непрекъснатото военно обучение. През деветнадесети век Бъртън беше сред най-големите майстори на сабята, а и познаваше всяка тънкост на схватката с оръжие или с голи ръце. След като показа способностите си в поредица проверки, с голяма охота го поканиха да се присъедини към армията. Дори му обещаха да го направят инструктор, след като достатъчно добре научи езика.

Гьоринг също бързо си спечели уважението на местните жители. Каквито и да бяха пороците му, не му липсваше смелост. Беше силен и умело боравеше с оръжията, умееше да бъде весел и симпатичен, когато това съвпадаше с интересите му, и учеше езика почти толкова леко, колкото и Бъртън. Бързо си спечели авторитет и знаеше как да се възползва от това, както и подобаваше на бивш райхсмаршал на Хитлерова Германия.

Тази част от западния бряг беше населена почти изцяло от хора, говорещи език, напълно непознат дори за Бъртън, който великолепно се справяше с езиците и на Земята, и в Света на Реката. Когато научи достатъчно, за да задава въпроси, стигна до заключението, че този народ е живял в Централна Европа около началото на бронзовата епоха. Спазваха някои любопитни обичаи, като публични полови сношения. За Бъртън, съоснователя на Кралското антропологично дружество през 1863 година в Лондон, това беше доста интересно. По време на пътешествията си по Земята бе видял премного чудатости. Не участваше в церемониите, но и не се впечатли кой знае колко.

Но с радост възприе обичая на нарисуваните по лицата бради и мустаци. Мъжете се гнусяха от факта, че Възкресителите са премахнали завинаги космите по лицата им, както и кожата отпред по членовете им. Нищо не можеха да направят, за да отстранят второто възмутително деяние, но поне се пребориха донякъде с първото. Мацаха се над устните и по брадичките с тъмна течност, забъркана от фино стрити въглени, рибен клей, дъбов танин и още няколко съставки. По-упоритите използваха течността за татуировки и изтърпяваха болезнените и многобройни убождания с остра бамбукова игла.

Сега Бъртън беше с още по-променена външност, но напълно зависеше от намеренията на човека, който би го предал при първа възможност. Искаше да привлече някой от Етичните, но без Етичният да разкрие самоличността му.

Бъртън искаше да бъде сигурен, че ще успее да се махне, преди да го уловят в мрежата. Захващаше се с опасна игра, като разходка по опънато въже над яма, пълна с гладни вълци, но желаеше да участва в играта. Щеше да избяга само в краен случай. През останалото време щеше да бъде жертвата, излязла на лов за ловеца.

И неизменно видението на Тъмната кула или Великия граал се мержелееше на хоризонта във всяка негова мисъл. Защо ли да си играе на котка и мишка, щом съществуваше възможност да нахлуе в замъка, където според него беше щабът на Етичните? Или ако „нахлуе“ не му изглеждаше най-подходящата дума, то да се промъкне в Кулата, да влезе, както една мишка успява да влезе в къща… или в крепост. Докато котките търсят по други места, мишката ще се мушне тихичко в Кулата, а там вече току-виж мишката се превърнала в тигър.

От тази мисъл се разсмя гръмко и двамата му съжители в колибата го погледнаха с любопитство. Гьоринг и Джон Колоп, англичанин от седемнадесети век. Смехът му беше и подигравка към себе си, заради желанието да изглежда тигър в собствените си очи. Какво му даваше надежда да си въобразява, че той, един самотен човек, може с нещо да навреди на същества, преобразуващи лика на планети, възкресяващи милиарди хора, хранещи върнатите към живот? Сви ръце пред очите си и си каза, че в тях и в мозъка, който ги насочва, може би се крие провалът на Етичните. Не знаеше каква страхотия съдържа в себе си. Но те се плашеха от него. Само ако можеше да научи защо…

И затова смехът му само отчасти звучеше подигравателно. Нещо в съзнанието на Бъртън поддържаше вярата му, че е тигър сред хората. За какъвто се смята човек — такъв е, промърмори Бъртън.

Гьоринг каза:

— Приятелю, смехът ти е особен. Някак женствен за един толкова мъжествен човек. Прилича ми на… на хвърлен камък, подскачащ по заледено езеро. Бих могъл да го оприлича и на вой на чакал.

— Имам в себе си по нещо и от чакала, и от хиената — отвърна Бъртън. — Така казваха онези, които ме клеветяха и хулеха. И бяха прави. Но аз съм и нещо друго.

Стана от леглото си и започна да се упражнява, за да раздвижи омекналите от съня мускули. След няколко минути щеше да отиде при грааловия камък до Реката, за да напълни граала си. След това за около час патрулите щяха да огледат цялата територия. Идваше ред на строевата подготовка, последвана от обучение за бой с копие, боздуган, прашка, сабя от обсидиан, с лък и стрели, с кремъчна брадва и с крака и ръце. Един час за почивка, обяд и разговори. След това един час изучаване на езика. Двучасова смяна в работата по изграждането на укрепленията, обозначаващи границите на държавицата. Половин час почивка, после задължителния пробег от една миля за издръжливост. Вечеря от граалите и свободна вечер освен за онези, които застъпваха на пост или имаха други задължения.

Подобен график и подобни занимания съществуваха в безбройни малки държави нагоре и надолу по Реката. Почти навсякъде хората воюваха или се готвеха за война. Гражданите бяха длъжни да поддържат бойната си форма и да се сражават колкото може по-добре.

А и тренировките запълваха времето на същите тези граждани. Колкото и да дотягаше еднообразието на военния живот, пак беше по-добър от празните размишления с какво да се позабавлява човек. Свободата от грижи за прехраната, наемите, сметките, от досадните дреболии на всекидневните задължения, които поглъщаха времето на земните хора и им даваха поводи да мрънкат — тази свобода невинаги беше благословена. Налагаше се да водят сериозна битка срещу скуката и вождовете на всяка държавица всекидневно си блъскаха главите с какви задачи да натоварят своите хора.

В долината на Реката трябваше да се възцари раят, но имаше само война, война и пак война. Но като се пренебрегнеха другите й особености, тук войната беше нещо добро (според някои)! Придаваше вкус на живота и премахваше скуката. Алчността и агресивността на човека имаха и своята смислена страна.

След вечеря всеки мъж или жена имаха право да вършат, каквото поискат, стига да не нарушават местните закони. Можеха да разменят цигарите и алкохола, осигурен от граалите, или рибата, уловена в Реката, за по-добър лък и стрели. За щитове, за паници и чаши, за маси и столове. За бамбукови флейти, за глинени свирки, за барабани от човешка или рибешка кожа. За редки камъчета (които наистина се намираха рядко), за огърлици, изработени от чудесно оформените и оцветени кости на дълбоководните риби, от нефрит или резбовано дърво. За обсидианови огледала, за сандали и обувки, за рисунки с въглен, за рядката и скъпа бамбукова хартия, за мастило и писалки от рибешки кости. За шапки, направени от жилавите стебла на тревата по хълмовете. За кречетала. За малки колички, с които хората се спускаха от хълмовете. За лири от дърво и струни от червата на „речен дракон“. За букови пръстени, носени и на ръцете, и на краката. За глинени статуетки. И за други предмети, практични или служещи само за украшение.

Разбира се, по-късно настъпваше и времето за секс, засега забранен на Бъртън и съседите му по колиба. Само когато ги признаеха за пълноправни граждани, щяха да получат разрешение да се преместят в самостоятелни колиби и да живеят с жени.

Джон Колоп беше нисък, слаб младеж с дълга жълта коса, тясно, но приятно лице и големи сини очи с много дълги, извити нагоре черни мигли. При първия си разговор с Бъртън, след като се представи, той каза:

— Излязох от мрака на майчината си утроба — а от чия ли друга бих могъл да изляза — в Божията светлина през 1625 година на Земята. И твърде бързо се върнах в лоното на Майката Природа, сигурен в надеждата си за възкресение, която не ме разочарова, както виждате. Но се налага да призная, че този задгробен живот не прилича на онова, в което ме караха да вярвам пасторите. Но и как ли биха могли да узнаят истината, горкичките слепи нещастници, водещи слепци след себе си!

Не след дълго Колоп му каза, че принадлежал към Църквата на Втората Възможност.

Бъртън вдигна вежди. Беше се срещал с тази религия на много места по Реката. Макар и неверник, Бъртън полагаше усилия да изучи подробно всяка религия. Познаваш ли вярата на човека, познаваш половината от него. Познаваш ли и жена му — познаваш го целия.

Църквата изповядваше няколко прости догми, някои основани на факти, други — на предположения, надежди и желания. В това не се отличаваше от всички вярвания, възникнали на Земята. Но вярващите във Втората Възможност имаха важно предимство пред всяка земна религия. За тях не беше никакъв проблем да докажат, че мъртвите хора могат да оживеят — и то не веднъж, а често.

— И защо човечеството получи своята Втора Възможност? — попита Колоп с тихия си сериозен глас. — Нима я заслужава? Не. С малки изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете — или Бог — би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа е подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най-лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек. Който и да ни е дал тази нова възможност да спасим душите си, той знае истината. Оставиха ни тук, в тази долина на Реката, на тази чужда планета под чуждо небе, за да работим за спасението си. Колко време ни е дадено, аз не знам, нито дори наставниците на нашата църква си позволяват да налучкват. Може би цялата вечност, може би сто или хиляда години. Но, приятелю мой, трябва да се възползваме от времето си, колкото и да е то.

Бъртън възрази:

— Нима не те принесоха в жертва върху олтара на Один норвежците, вкопчили се в старата си вяра, въпреки че не са попаднали във Валхала, обещана им от техните жреци? Не смяташ ли, че само загуби време и сили да им проповядваш? А те си вярват във все същите древни богове и единствените различия в тяхното вероучение са дребните поправки, за да го нагласят към тукашните условия. Точно както и ти отначало си се придържал към предишната си вяра.

— Норвежците не могат да обяснят новото, което ги заобикаля, но аз мога. Разполагам с разумно обяснение, което след време ще приемат и норвежците със същата страст, с която вярвам и аз. Те ме убиха, но някой по-убедителен член на църквата ще отиде при тях и ще им говори, докато го разпънат в дървения скут на своя дървен идол и го прободат в сърцето. И ако той не ги откаже от поклонението на идола, следващият мисионер ще успее. На Земята беше вярно, че кръвта на мъчениците е семето на църквата. Но още по-вярно е и тук. Ако убиеш човек, за да му запушиш устата завинаги, той изведнъж се появява някъде другаде по Реката. И човек, станал мъченик на стотици хиляди мили оттук, идва да замени предишния мъченик. И в края на краищата църквата ще победи. Тогава хората ще прекратят своите безсмислени, пораждащи омраза войни и ще се захванат с истинска работа, единствената работа, която им е нужна — да спечелят спасението си.

— Това, което казваш за мъчениците, е вярно само спрямо хората, водени от някаква идея — каза Бъртън. — Но убитият зъл човек също се появява на друго място и продължава да сее своето зло.

— Доброто ще надделее, а истината винаги побеждава — промълви Колоп.

— Не знам доколко си бил ограничен във възможността да пътуваш на Земята и колко кратък е бил животът ти, но явно си видял и научил твърде малко, щом си останал толкова заслепен. Аз съм по-предпазлив в убежденията си.

Колоп настояваше:

— Църквата не се опира само на вярата. Тя има нещо съвсем действително и твърде съществено, на което основава учението си. Кажи ми, приятелю Абдул, чувал ли си за мъртви възкресени?

— Та това е парадокс! — възкликна Бъртън. — Какво означава това — мъртви възкресени?

— Има три достоверни случая и още четири, за които църквата научи, но не можа да ги потвърди. Това са мъже и жени, убити някъде по Реката и пренесени на друго място. Колкото и да е странно, телата им били сътворени отново, но без искрица живот. А сега ми кажи — защо?

— Не мога да си представя! Кажи ми ти. А аз ще те слушам, защото говориш като познавач.

Можеше да си представи, защото бе чул и друг път същата история. Но искаше да разбере дали разказът на Колоп ще съвпадне с предишните.

Оказа се същият, дори със същите имена на мъртвите „лазаровци“. Тези мъже и жени били видени от хора, познавали ги добре на Земята. Всички били светци или приближаващи се към тях по достойнствата си. Всъщност един от тях дори бил канонизиран на Земята.

И според теорията на църквата били достигнали онова състояние на святост, което правело ненужно пребиваването им в „чистилището“ на Речната планета. Душите им продължили към… е, нанякъде… и изоставили вече ненужния товар на своите физически тела.

Скоро, твърдеше църквата, мнозина щели да ги последват. И да оставят тук телата си. И като мине достатъчно време, долината на Реката може би ще остане безлюдна. Всички ще са се освободили от своята поквара и ненавист и ще бъдат озарени от любов към човека и към Бог. Дори най-покварените, наглед загубили надежда да се спасят, ще могат да се отделят от телесното си битие. Всичко, необходимо за получаването на тази върховна милост, била любовта.

Бъртън въздъхна, разсмя се силно и каза:

— Plus ca change, plus с’est la тете chose.^[1] Още една приказка, за да вдъхва надежди у хората. Старите религии се сгромолясаха, макар че мнозина отказват да приемат дори това, значи трябва да измислим нови.

— Но в тази има смисъл — каза Колоп. — Нима имаш по-добро обяснение защо сме тук?

— Може би. И аз умея да съчинявам приказки.

По-точно, Бъртън вече имаше обяснение. Обаче не можеше да го сподели с Колоп. Спрус бе признал някои неща за произхода, историята и целта на своята група — Етичните. И повечето от казаното съвпадаше с теологията на Колоп.

Спрус се самоуби, преди да им обясни проблема с „душата“. Бъртън предполагаше, че „душата“ е задължителна част от цялата организация на възкресението. Иначе, когато човекът в тялото достигаше „спасението“ и тялото му вече не живееше, не би останало нищо, което да носи същественото у човека. И щом можеха да обяснят живота си след земния с физически понятия, „душата“ също би трябвало да е физическо явление и не си струваше да я отхвърлят с етикета „свръхестествено“, както ставаше на Земята.

Бъртън още не знаеше много неща. Но бе имал възможността да надзърне в ставащото на тази Речна планета, както никой друг.

И възнамеряваше да използва малкото си знания като лост, за да се добере до повече, да насили капака да се отвори и да се промъкне в светилището. За да постигне това, трябваше да се промъкне в Тъмната кула. А единственият начин да стигне бързо до нея беше Смъртният експрес. Но първо искаше да бъде открит от някой Етичен. После щеше да го надвие, да го направи безпомощен, преди да се е самоубил, и някак да изтръгне още информация от него.

Засега продължаваше да играе ролята на Абдул ибн Харун, събудил се за задгробен живот египетски лекар от деветнадесети век, а сега гражданин на Баргаухвдзис. И като такъв реши да стане член на Църквата на Втората Възможност. Заяви пред Колоп, че е разочарован от Мохамед и неговото учение, така стана първият привлечен от Колоп в този район.

— Приятелю мой, в такъв случай трябва да се закълнеш, че нито ще вдигаш оръжие срещу друг човек, нито ще се защитаваш при нападение — каза му Колоп.

Възмутеният Бъртън му се тросна, че няма да позволи никой да го удари безнаказано.

— Е, това си е съвсем естествено — меко каза Колоп. — Вярно е, искането ми противоречи на всички твои навици. Но човек може да стане нещо различно от това, което е бил, нещо по-добро — ако има силна воля и желание.

Бъртън го удостои с едно ядно „не“ и се махна. Колоп поклати тъжно глава, но продължи да се държи дружелюбно. Не без чувство за хумор, понякога наричаше Бъртън „моя петминутен покръстен“. Имаше предвид не времето, необходимо за привличане на Бъртън в лоното на Църквата, а времето, нужно на Бъртън, за да я напусне.

Не след дълго Колоп имаше и своя втори покръстен — Гьоринг. Отначало немецът само сипеше подигравки срещу Колоп. После пак започна да използва дъвката и кошмарите му се върнаха.

Две нощи не даде на Колоп и Бъртън да заспят със стоновете, мятането и писъците си. Вечерта на третия ден попита Колоп дали ще го приеме в Църквата. Обаче се налагало и да се изповяда. Колоп трябвало да разбере що за човек стоял пред него — и на Земята, и тук.

Колоп изслуша смесицата от самоунижение и самовъзхваление. После каза:

— Приятелю, не ме интересува какъв може да си бил. Интересува ме само какъв си сега и какъв ще бъдеш. Изслушах те единствено защото изповедта носи добро на душата. Виждам, че си твърде объркан, че страдаш от печал и угризения за това, което си сторил, но същевременно изпитваш и удоволствие от онова, което някога си бил — могъщ сред хората. Много неща от разказа ти останаха неясни за мен, защото не съм научил кой знае колко за твоето време. Не че има значение. Само днес и утре са нашата грижа. Всеки ден сам ще се погрижи за себе си.

На Бъртън му се стори не че Колоп не искаше да знае какъв е бил Гьоринг, а че не повярва на неговата история за величие и падение. Имаше толкова много лъжци, че истинските герои и злодеи се обезцениха. Например Бъртън бе срещал трима Исусовци, двама Аврамовци, четирима Ричардовци Лъвски сърца, шестима претенденти за живота на Атила, около една дузина — за Юда (и само един от тях говореше арамейски), един за Джордж Вашингтон, двама Байроновци, генерал Кастър (който говореше на йоркшърски диалект), Фин Мак Кул (който не знаеше древноирландски), Чака (не използваше точно този зулуски диалект, който би трябвало) и мнозина други, които биха могли да са тези, за които се представяха, а биха могли и да не са.

Какъвто и да е бил човек на Земята, тук трябваше да се наложи отново. Не беше лесно поради коренно различните условия. Великите и могъщите на Земята тук непрестанно понасяха унижения заради претенциите си и им отказваха възможността да докажат кои са.

За Колоп унижението беше благословия. Първо унижение, после — смирение, би казал той. А нататък по пътя следва човещината.

Гьоринг беше уловен като в капан в своята „Идея за грамадното“, както я наричаше Бъртън. По природа беше склонен към излишества, особено в страстта си към наркотиците. Знаеше, че дъвката изтръгваше от корените им мрачните неща в личната му бездна и ги изнасяше на светло, знаеше, че се разпада, че се разкъсва на парчета, но продължаваше да дъвче толкова, колкото успяваше да намери. С възстановено здраве след поредното възкръсване можеше да устои срещу наркотика. Но броени седмици след като попадна в този район, той се предаде и сега виковете „Мразя те, Херман Гьоринг!“ цепеха нощната тишина.

— Ако продължава така — каза Бъртън на Колоп, — той ще полудее. Или ще се самоубие пак, или ще накара някой друг да го убие, за да избяга от себе си. Но самоубийството е безполезно и всичко ще се повтори за кой ли път. Кажи ми искрено — нима това не е ад?

— По-скоро е чистилище — отговори му Колоп. — Чистилището е ад, в който има надежда.