Метаданни
Данни
- Серия
- Речен свят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Your Scattered Bodies Go, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Сканиране и разпознаване
- NomaD(2008)
Издание:
Филип Хосе Фармър. В телата си разпръснати върнете се
Първи роман от епоса за Речния свят
Американска, I издание
Преводач: Владимир Зарков
Редактор: Васил Райков
Библиотечно оформление: Пламен Аврамов
Рисунка на първа корица: Антонина Бабукчиева
Портрет на писателя: Камо
Компютърна подготовка: ЕГИ
Коректор: Марина Благоева
Формат: 56×84/16. Печатни коли: 18
Издателство „Аргус“, София, 1994
Печат: ДФ „Балкан прес“, София, 1994
ISBN 954-570-008-4
Съдържание:
Бленуван рай, заслужен ад или нещо съвсем друго — предговор от Васил Райков
В телата си разпръснати върнете се
Малка история на Речния свят — статия от Филип Хосе Фармър
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
21
Бъртън стигна до колибата точно навреме, за да зърне гърба на мъж, който влизаше. Бъртън заобиколи, за да приближи откъм страната, където черните сенки на хълмовете и дърветата, пръснати по равнината, му осигуряваха някакво прикритие. Тичаше снишен, докато се залепи до вратата.
Чу силен вик зад себе си и се извъртя — Гьоринг се тътреше към нето. Викаше на немски Агно и го предупреждаваше, че Бъртън дебне отвън. В едната си ръка държеше дълго копие, което размахваше срещу англичанина.
Бъртън се обърна и се хвърли с цялата си тежест върху крехката врата от бамбукови пръти. Рамото му я огъна навътре и я откъсна от дървените панти. Вратата влетя в колибата и удари Агно, който стоеше точно зад нея. Бъртън, вратата и Агно паднаха на пода и Агно се озова под вратата.
Бъртън се изтърколи встрани от вратата и отново скочи с двата крака върху нея. Агно изпищя и млъкна. Бъртън отхвърли вратата и намери жертвата си в безсъзнание, от носа на мъжа течеше кръв. Добре! Сега, ако шумът не беше привлякъл вниманието на стражите и ако успееше бързо да се справи с Гьоринг, можеше и да осъществи плана си.
Погледна нагоре навреме, за да види звездната светлина, отразяваща се от дългия черен предмет, който летеше към него.
Отскочи и копието се заби със сила в пръстения под. Дръжката трептеше като гърмяща змия, готвеща се да нападне.
Бъртън излезе пред колибата, прецени за миг разстоянието до Гьоринг и се хвърли напред. Неговото асегаи потъна в корема на немеца. Двете ръце на Гьоринг се разпериха, той изквича и падна на хълбок. Бъртън нарами отпуснатото тяло на Агно и го изнесе от колибата.
От „Кръглата къща“ вече долитаха викове. Факли се мятаха наляво-надясно. От най-близката кула часовият ревеше гръмогласно. Гьоринг седеше присвит на земята, вкопчен в дръжката, където се подаваше от раната.
Обърна към Бъртън лицето си със зяпнала уста и каза:
— Ти пак го направи! Ти…
Падна по лице, в гърлото му клокочеха предсмъртни хрипове.
Агно се свести отведнъж и се замята трескаво. Изплъзна се от ръцете на Бъртън и падна на земята. За разлика от Гьоринг не издаде нито звук. Имаше не по-малко причини от Бъртън да мълчи, а може би и повече.
Бъртън остана изненадан с препаската на мъжа в ръцете си. Тъкмо реши да я захвърли, но напипа нещо ъгловато и твърдо под плата. Прехвърли препаската в лявата си ръка, издърпа асегаито от трупа и хукна след Агно.
Етичният избута във водата едно кану, вързано за пръчка на брега. Гребеше бясно през огряната от звездите вода и често се оглеждаше. Бъртън вдигна асегаито зад рамото си и го метна. Беше късо оръжие с дебела дръжка, направено за мушкане, а не за хвърляне. Но полетя право към целта и полетът му свърши в гърба на Агно. Етичният падна косо напред върху тясната лодка и я обърна. Кануто се превъртя с дъното нагоре. Агно не се показа над водата.
Бъртън изруга. Искаше да хване Агно жив, но по дяволите, все едно не би позволил на Етичния да му избяга. Надяваше се Агно да не се е свързал с другите.
Обърна се към колибите за гости. Барабани тътнеха навсякъде по брега, хора със запалени факли бързаха към „Кръглата къща“. Бъртън спря една жена и я помоли да му заеме факела си за малко. Тя му го подаде, но го обсипа с въпроси. Той й отговори, че според него чоктавите от отсрещния бряг са ги нападнали. Тя се втурна към гъмжилото пред укреплението.
Бъртън заби острия край на факела в меката кал на брега и огледа парчето плат, останало от Агно. Отвътре, точно над твърдия квадрат, имаше капаче, затворено с две магнитни лентички, което лесно се вдигаше. Извади предмета и се взря в него на светлината от факела.
Дълго остана клекнал до играещата светлина, не можеше нито да откъсне поглед, нито да потисне сковалото го изумление. В този свят без апарати никой не бе и чувал за снимка. Но негова снимка беше още по-невероятна, отгоре на всичко не беше направена в този свят! Бяха го снимали на Земята — Земята, загубена някъде из куповете звезди и останала само Бог знае на колко хилядолетия в миналото.
Невъзможно, струпано върху невъзможно! Но снимката беше направена по време и на място, когато и където той знаеше без никакво съмнение, че никаква камера не бе насочена към него, за да съхрани образа му. Бяха махнали мустаците от лицето му, но при ретуширането никой не бе си направил труда да замаже фона или облеклото му. И ето го, като по чудо уловен от кръста нагоре и затворен на плоско парче от някакво вещество. Плоско ли! Когато обърна квадратчето, лицето на снимката се завъртя. Задържа я почти под прав ъгъл към очите си и видя лицето си в три четвърти.
— През 1848 година — промърмори сам на себе си. — Когато бях на двадесет и седем години, служех като подофицер в Индийската армия. А това там са сините планини на Гоа. Трябва да е било по времето, когато се възстановявах там от раните си. Но, Боже мой — как? Кой? И как са се сдобили с тази снимка Етичните?
Очевидно Агно носеше тази снимка, за да подпомага паметта си при издирването на Бъртън. Вероятно всеки от преследвачите имаше такава снимка, скрита в препаската му. Нагоре и надолу по Реката Те го търсеха. Може би хиляди или десетки хиляди от Тях. Кой би могъл да знае колко агенти имаха и доколко силно желаеха да го хванат, а и защо толкова им беше нужен?
Пъхна снимката обратно в джобчето и стана, за да тръгне към колибата. В този миг погледът му мина през върховете на планината — недостъпните висини, заградили долината от двете страни.
Нещо премина под ярък облак космически газ. Мярна се и преди той да мигне, изчезна.
След няколко секунди изникна от нищото, прие очертанията на тъмно полукълбо и отново се скри.
Второ летящо тяло се появи за малко, пак се показа, но този път по-ниско и изчезна като първото.
Етичните щяха да го отведат, а хората от Севиерия имаше да се чудят какво ги е приспало за час-два.
Нямаше време да се върне в колибата и да събуди спътниците си. Само още миг да почакаше, и щеше да попадне в капана.
Обърна се и тичешком влезе в Реката, заплува към отсрещния бряг, отдалечен на миля и половина. Но едва измина четиридесет ярда и усети присъствието на тежко туловище над себе си. Обърна се на гръб и погледна. Виждаше над себе си само мекото сияние на звездите. И изведнъж сякаш от въздуха изникна диск с диаметър около шестдесет фута, увисна на петдесетина стъпки над него и закри част от небето. Скри се почти в същия миг, за да слезе само на двайсетина фута от Бъртън.
Значи те разполагаха с някакво средство, за да виждат надалеч в мрака и бяха засекли бягството му.
— Чакали такива! — изкрещя им той. — Няма да ме хванете, каквото ще да става!
Ритна с крака във въздуха, гмурна се и заплува право надолу. Водата ставаше по-студена, ушите го заболяха от налягането. Очите му бяха отворени, но нищо не виждаше. Внезапно го тласна водна стена, той се досети, че ударът е дошъл от потъването на голямо тяло.
Летателният апарат го бе последвал във водата.
Имаше само един начин да се измъкне. Щяха да получат мъртвото му тяло и толкова. Пак щеше да им избяга, за да оживее някъде по Реката и да ги надхитри отново, за да им го върне тъпкано.
Отвори уста и вдиша дълбоко през носа и устата.
Водата го задави. Само с най-мощно усилие на волята попречи на устните си да се притиснат една в друга, спря напъна да се бори с обкръжаващата го смърт. Умът му беше уверен, че ще живее пак, но клетките на тялото му не знаеха това. Те жадуваха живота сега, в този миг, а не в достъпното за разума бъдеще. И изстискаха вик на отчаяние от неговото задавено във вода гърло.