Метаданни
Данни
- Серия
- Речен свят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Your Scattered Bodies Go, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Сканиране и разпознаване
- NomaD(2008)
Издание:
Филип Хосе Фармър. В телата си разпръснати върнете се
Първи роман от епоса за Речния свят
Американска, I издание
Преводач: Владимир Зарков
Редактор: Васил Райков
Библиотечно оформление: Пламен Аврамов
Рисунка на първа корица: Антонина Бабукчиева
Портрет на писателя: Камо
Компютърна подготовка: ЕГИ
Коректор: Марина Благоева
Формат: 56×84/16. Печатни коли: 18
Издателство „Аргус“, София, 1994
Печат: ДФ „Балкан прес“, София, 1994
ISBN 954-570-008-4
Съдържание:
Бленуван рай, заслужен ад или нещо съвсем друго — предговор от Васил Райков
В телата си разпръснати върнете се
Малка история на Речния свят — статия от Филип Хосе Фармър
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
19
— Мразя те, Херман Гьоринг!
Гласът изскочи и изчезна надалеч, сякаш като част от зъбчатка се захващаше в съня на друг човек и с въртенето ту влизаше, ту излизаше от неговия собствен сън.
Оседлал гребена на пулсиращото хипнотично състояние, Ричард Бъртън знаеше, че сънува. Но беше безпомощен да направи нещо.
Първият сън се върна.
Събитията бяха неясни и затворени в себе си. Мълния се проточи от него в неизмеримото пространство с висящи тела. Друг проблясък — безименните Попечители го откриха и отново го приспаха.
И разпокъсано повторение на съня, който преживя преди истинското Възкресение на брега на Реката.
Бог — застаряващ хубав мъж с облекло на викториански джентълмен с пари и добро възпитание — го мушкаше в ребрата с железен прът и му казваше, че дължал за плътта.
— Какво? Каква плът? — каза Бъртън, едва осъзнаваше, че мърмори насън. Не чуваше думите си да звучат в съня.
— Плащай! — каза Бог.
Лицето му се стопи и се оформи отново, за да приеме чертите на Бъртън.
Бог не бе му отговорил в първия сън преди пет години. Сега каза:
— Напъни се, за да има смисъл това Възкресение, глупако! Толкова средства и още повече усилия вложих, за да дам на тебе и на всички онези нещастни и безполезни създания втора възможност.
— Втора възможност за какво? — попита Бъртън. Страхуваше се от това, което би му отговорил Бог. Почувства голямо облекчение, когато Бог-Отец (едва сега Бъртън забеляза, че едното око на Яхве-Один[1] липсваше и от празната кухина яростно бълваше огньовете си адът) не му отговори. Той изчезна — не, не изчезна, а се превърна във висока сива кула, цилиндрична и надигаща се от сивите мъгли, а отнякъде в мътилката долиташе ревът на морето.
— Граалът!
Видя отново човека, който му разказа за Великия граал. Този мъж чул за това от друг мъж, който пък го чул от някаква жена, а тя научила от… и така нататък. Великият граал беше една от легендите, разказвани от милиардите, живеещи край Реката — Реката, която се виеше като змия около планетата, от полюс до полюс, извираща от недостъпното и губеща се в недостижимото.
Някакъв човек или неандерталец успял да се изкатери по планините до Северния полюс. И видял Великия граал, Тъмната кула, Замъка на мъглите, миг преди да се подхлъзне. Или преди да го бутнат. Паднал с главата надолу, с отчаян рев в студеното море под слоестата мъгла. И умрял. После човекът или неандерталецът се събудил отново някъде край Реката. Смъртта не беше вечна тук, макар че жилото й причиняваше не по-малко болка.
Разказал за видяното. И историята се разнесла по долината на Реката по-бързо, отколкото би могла да се движи лодка.
А Ричард Франсис Бъртън, вечният поклонник и скитник, жадуваше да превземе укрепленията на Великия граал. Той трябваше да разкрие тайните на възкресението и на тази планета, защото беше убеден, че Онези, които са пресътворили отново този свят, са построили и кулата.
— Умри, Херман Гьоринг! Умри и ме остави на мира! — изкрещя някой на немски.
Бъртън отвори очи. Не виждаше нищо, освен бледото сияние на безбройните звезди, проникващо през прозореца на отсрещната стена.
Зрението му се нагоди да различава черните очертания в стаята, той видя Питър Фригейт и Логу, заспали на постелите си до другата стена. Обърна глава и видя бялата кърпа с размери на одеяло, под която спеше Алис. Белотата на лицето й беше обърната към него, черният облак на косата беше разпилян на пода до постелята.
Предната вечер едномачтовата лодка, в която той и другите трима плаваха по Реката, спря на приятелски бряг. Малката държавица Севиерия беше населена предимно с англичани от шестнадесети век, но начело бе застанал американец, живял в края на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Джон Севиър, открил „изгубения щат“ на Франклин, по-късно станал Тенеси, покани Бъртън и хората му да им гостуват.
Севиър и народът му не се придържаха към робството и нямаха намерение да задържат никой гост по-дълго, отколкото той би искал да остане. След като им позволи да си напълнят граалите и да утолят глада си, Севиър ги покани на празненство. Празнуваха Деня на Възкресението. По-късно ги настаниха в ханчето за гости.
Бъртън винаги спеше леко, но вече и трудно потъваше в сън. Другите дишаха дълбоко или хъркаха дълго преди той да се поддаде на умората. След продължил незнайно време сън, той се събуди с гласа, преплел се в сънищата му.
Херман Гьоринг, повтори си Бъртън. Той бе убил Гьоринг, но несъмнено Гьоринг живееше някъде по Реката. Дали мъжът, стенещ и викащ в съседната колиба, също бе страдал заради Гьоринг на Земята или в долината на Реката?
Бъртън отметна черното парче плат и стана бързо, но безшумно. Прикрепи препаската си с магнитните ленти, върза на кръста си пояс от човешка кожа и провери дали огнивото е на мястото си в кесийката, също от човешка кожа. Взе своето асегаи — късо копие с кремъчно острие, и излезе от колибата.
Безлунното небе даваше по-ярка светлина от пълната луна на Земята. Сякаш гореше от огромните многоцветни звезди и бледите покривала на космическия газ.
Ханчетата за гости бяха разположени на миля и половина от Реката, на един хълм от втората редица, опасваща равнината. Бамбуковите едностайни постройки с покриви от напластени листа бяха седем. Малко по-далеч, под грамадните клони на „железни дървета“ или под гигантски ели и дъбове, се виждаха други колиби. На половин миля, върху висок хълм стърчеше голямото кръгло укрепление, което местните жители наричаха „Кръглата къща“. Ръководителите на Севиерия спяха там.
Високи кули от бамбук бяха разположени през половин миля по бреговете на Реката. Факли горяха през цялата нощ на площадките им, откъдето часовите бдяха за нашественици.
След като огледа внимателно сенките под дърветата, Бъртън измина няколкото крачки до колибата, откъдето се чуваха стоновете и виковете.
Дръпна изплетената от трева завеса. Звездната светлина падаше върху лицето на спящия. Бъртън изсъска от изненада. Светлината му разкри русата коса и широкото лице на младеж, когото познаваше.
Бъртън бавно пристъпваше на босите си ходила. Спящият изпъшка, закри лицето си с ръка и се обърна на хълбок. Бъртън се закова на място, след малко продължи да се прокрадва напред. Остави асегаито на пода, измъкна кинжала си и леко притисна върха в гърлото на младежа. Ръката се дръпна от лицето, очите се отвориха и се взряха в Бъртън, който притисна длан върху отворената уста на мъжа.
— Херман Гьоринг! Не мърдай и не се опитвай да викаш! Ще те убия!
Бледосините очи на Гьоринг изглеждаха тъмни в сенките, но бледостта на неговия ужас сякаш блестеше по лицето му. Той се разтрепери и понечи да се надигне, но падна назад, когато усети потъващото в плътта му острие.
— Откога си тук? — попита Бъртън.
— Кой?… — промълви Гьоринг на английски и очите му зейнаха още по-широко. — Ричард Бъртън? Сънувам ли? Ти ли си?
Бъртън позна миризмата на „дъвката за мечти“ в дъха на Гьоринг и във вонята на просмуканата от пот постеля. Немецът беше забележимо по-слаб от последния път, когато го видя.
Гьоринг каза:
— Не знам откога съм тук. Кое време е?
— Доколкото мога да позная — остава час до разсъмване. Сега е денят след празника на Възкресението.
— Значи съм тук от три дни. Може ли да пийна вода? Гърлото ми е сухо като ковчег.
— Нищо чудно. Ти си един жив труп, щом си се пристрастил към дъвката.
Бъртън се надигна и махна с асегаито към гърнето от печена глина върху малката бамбукова маса.
— Щом искаш, пий. Но не се опитвай да правиш глупости.
Гьоринг стана тромаво и се запрепъва към масата.
— Твърде слаб съм да се бия с тебе, дори и да исках.
Той отпи шумно от гърнето и си взе ябълка от масата.
— Какво правиш тук? Мислех си, че съм се отървал от тебе.
— Първо ти отговори на въпроса ми — каза Бъртън — и побързай. Да знаеш, че за мен си проблем, който никак не ми харесва.