Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (16)

16

На следващия ден, скоро след закуска, двама стражи дойдоха за Бъртън и Фригейт. Таргоф заби твърдия си поглед в Бъртън, който добре знаеше какво си мислеше евреинът. Но нищо не можеха да направят, освен да тръгнат към „двореца“ на Гьоринг.

Той седеше в широко дървено кресло и пушеше лула. Махна им да се настанят и им предложи пури и вино.

— От време на време — каза той — ми е приятно да се поотпусна и да поговоря с някой друг, а не с колегите си, които не се отличават с особено развит интелект. Много ми харесва да си приказвам с хора, които са живели след смъртта ми. Или пък с хора, прочули се в своето време. Засега не разполагам с кой знае колко и от двата вида.

— Мнозина от вашите роби евреи са живели след вас — напомни Фригейт.

— А, евреите ли! — Гьоринг безгрижно махна с лулата. — Точно това е неприятното. Познават ме твърде добре. Много са кисели, когато се опитам да ги поразприказвам, а и твърде много от тях се опитаха да ме убият и вече не се чувствам сигурен, когато са наблизо. Не че имам нещо против тях. Не ми е присъща особена любов към евреите, но съм имал мнозина приятели евреи…

Бъртън почервеня целия.

Гьоринг посмука лулата си и продължи:

— Фюрерът беше велик човек, но му бяха присъщи и някои идиотизми. И сред тях изпъкваше ненавистта му към евреите. Аз лично не се впрягах чак толкова. Но Германия по моето време беше антиюдейски настроена, а човек трябва да се съобразява с Zeitgeist^[1], ако иска да намери своето място в живота. Но стига сме се занимавали с тях. Дори и тук човек не може да се отърве от тези евреи.

Побъбри още малко, после зададе на Фригейт много въпроси за съдбата на свои съвременници и за историята на следвоенна Германия.

— Ако вие, американците, имахте поне малко политически усет, щяхте да обявите война на Русия, още щом ние се предадохме. И ние щяхме да се бием рамо до рамо с вас срещу болшевиките, за да ги смажем.

Фригейт не отговори. Гьоринг разказа няколко пошли, мръснички историйки. Помоли Бъртън да му опише странното си преживяване, преди да се събуди възкресен в долината.

Бъртън се учуди. От Казз ли бе научил Гьоринг за това или имаше осведомител между робите?

Разказа с пълни подробности всичко, случило се от мига, в който отвори очи сред висящите тела до последната секунда, когато мъжът във въздушното кану насочи металната тръба към него.

— Извънземният Монат измисли теория, че някакви същества — да ги наречем Които-и-да-са или Хикс — са наблюдавали човечеството, откакто произлязло от маймуните. Най-малко два милиона години. Тези свръххора по неизвестен за нас начин са записали всяка клетка на всяко човешко същество, може би от момента на зачеването, та чак до смъртта му. Това наистина е зашеметяваща идея, но не е по-невероятна от възкресението на цялото човечество и превръщането на цялата тази планета в долина на Реката. Записите може би са правени през живота на обектите. Възможно е и тези свръххора да улавят сигнали от миналото, точно както ние на Земята виждахме светлината на звезди, която те са излъчили хиляди години по-рано.

Обаче Монат е склонен да приеме първата теория. Той не вярва във възможността да се пътува във времето, колкото и да е ограничен смисълът на тази идея.

Монат смята, че тези Хикс са запазвали записите си. По какъв начин, и на него не му е ясно. А след това са преустроили тази планета за нас. Очевидно е, че тя представлява един огромен Свят на Реката. По време на пътешествието ни нагоре по Реката говорихме с десетки хора, чиито описания не оставят съмнение, че идват от пръснати навсякъде места, от цялата планета. Единият бил далеч на север. Друг пък — далеч на юг. Всички описания, взети заедно, оформят картина на свят, чиято форма била променена, за да се превърне в течаща на зигзаг Река.

Хората, с които разговаряхме, били убити или загинали при злополуки и възкръснали повторно в местата, през които минахме. Монат казва, че и сега, както сме възкресени, продължават да ни записват. И ако някой от нас умре отново, правените до последния миг записи, съхранявани някъде — може би под повърхността на тази планета — минават през преобразувател на енергията в материя.

Телата се възпроизвеждат, каквито са били в момента на смъртта, после подмладяващите устройства възстановяват спящите хора. После записват младите тела, отново цели и здрави, след това ги унищожават. Пак възпроизвеждат записите чрез устройства под земята. И още веднъж преобразувателите, вероятно захранвани от енергията на разтопеното ядро на тази планета, ги създават на повърхността, близо до граалов камък.

Не знам защо не ги връщат там, където са умрели. Но не знам и защо всичките ни косми бяха махнати, защо вече не растат по лицата на мъжете или защо всички мъже бяха обрязани, а жените — девствени. Или защо въобще ни възкресиха. Каква е целта им? Който и да ни е оставил тук, не ни се яви да ни каже защо.

— Там е цялата работа — намеси се Фригейт, — че не сме същите хора, които бяхме на Земята. Аз умрях. Бъртън е умрял. И вие умряхте, Херман Гьоринг. Всички сме умрели. И не можем да се върнем към живота!

Гьоринг шумно засмука лулата си, вгледа се във Фригейт и попита:

— Че защо да не можем? Аз нали пак съм жив? И това ли отричаш?

— Да! Отричам това — в определен смисъл. Вие сте жив. Но вие не сте Херман Гьоринг, роден в Мариенбадския санаториум на Розенхайм, в Бавария, на 12 януари 1893 година. Вие не сте Херман Гьоринг, чийто кръстник бил доктор Херман Епенщайн, евреин, приел християнството. Вие не сте Гьоринг, поел поста на Рихтхофен след смъртта му и продължил да праща пилотите си срещу Съюзниците дори след края на войната. Вие не сте райхсмаршалът на Хитлерова Германия, нито пък сте беглецът, арестуван от лейтенант Джером Н. Шапиро. Ха, Епенщайн и Шапиро! Вие не сте и Херман Гьоринг, самоубил се с цианкалий по време на съдебния процес за престъпления срещу човечеството!

Гьоринг натъпка лулата си и каза меко:

— Ти наистина знаеш много неща за мен. Сигурно трябва да се чувствам поласкан. Поне не са ме забравили.

— Общо взето, забравиха ви — отвърна Фригейт. — Но остана славата ви на зловещ клоун, на неудачник и подлизурко.

Бъртън се изненада. Не предполагаше, че неговият приятел може да се опълчи на някой, който имаше власт над живота му и който му бе причинил толкова мъки. Но нали Фригейт искаше да умре.

Възможно беше и да разчита на любопитството на Гьоринг.

— Я ми обясни това — каза Гьоринг. — Не подмятанията за славата ми. Всеки влиятелен човек очаква да бъде оплют и неразбран от безмозъчните тълпи. Обясни ми защо не съм същият човек.

Фригейт се усмихна едва забележимо и отговори:

— Защото вие сте продукт, хибрид между запис и преобразувател на енергия в материя. Бил сте създаден с всички спомени на мъртвеца Херман Гьоринг и всяка клетка в тялото ви възпроизвежда някоя от неговите. Имате всичко, което и той е имал. Затова си мислите, че вие сте Херман Гьоринг. Но не сте! Вие сте дубликат и това е всичко! Оригиналът на Херман Гьоринг вече не представлява нищо повече от молекули, усвоени от почвата и въздуха, после преминали в растения, оттам в телата на животни и хора и изхвърлени обратно като изпражнения, und so weiter^[2]!

Но вие, седналият тук пред мен, не сте оригинал, поне не повече, отколкото всеки запис на диск или лента е оригинал на гласа, на вибрациите от човешка уста, уловени и преобразувани от електронно устройство, а после възпроизведени.

Бъртън разбра сравнението, защото бе виждал фонограф на Едисон в Париж през 1888 година. Побесня, почувства се ограбен от твърденията на Фригейт.

Широко отворените очи и червеното лице на Гьоринг показваха, че и той се е почувствал заплашен до дъното на душата си.

Като пръскаше слюнки, Гьоринг каза:

— И защо тези същества ще си правят труда, само за да създават дубликати ли?

Фригейт сви рамене.

— Не знам.

Гьоринг се изтласка тежко от стола си и посочи Фригейт с лулата си.

— Лъжеш! — кресна на немски. — Лъжеш, scheisshundl^[3].

Фригейт потрепери, сякаш очакваше пак да го ударят в бъбреците, но каза:

— Струва ми се, че съм прав. Разбира се, не сте длъжен да ми вярвате. Нищо не мога да докажа. И напълно разбирам как се чувствате. Знам, че съм Питър Джейръс Фригейт, роден през 1918 и умрял през 2008 година от новата ера. Но освен това трябва да вярвам, защото логиката ми го подсказва, че всъщност съм само едно същество със спомените на онзи Фригейт, който никога няма да възкръсне. В определен смисъл аз съм син на онзи Фригейт, който вече никога няма да съществува. Не плът от плътта му и кръв от кръвта му, а съзнание от съзнанието му. Аз не съм мъжът, роден от жена на онзи загинал свят на Земята. Аз съм незаконната рожба на научни знания и машина. Освен ако…

Гьоринг го подкани:

— Да? Освен ако какво?

— Освен, ако има някаква същност, свързана с човешкото тяло, същност, която е човешкото същество. Искам да кажа, че тя би могла да съдържа всичко, което прави индивида такъв, какъвто е, и когато тялото се разпадне, тази същност продължава битието си. И значи щом тялото бъде създадено отново, тази същност, съхраняваща чертите на индивида, пак може да се свърже с тялото. И тя ще съхрани всичко, което е записано в тялото. Така че първоначалният индивид, оригиналът ще живее отново. Няма да бъде само дубликат. Бъртън каза:

— За Бога, Пит, нима искаш пак да ни пробуташ идеята за душата!

Фригейт кимна.

— Нещо сходно с душата. Нещо, което първобитните хора са усещали, макар и смътно, и са го нарекли „душа“.

Гьоринг избухна в гръмотевичен смях. Бъртън също би се разсмял, но не искаше да подкрепя Гьоринг в нищо. Когато Гьоринг се насмя до насита, каза:

— Дори тук, в този свят, без никакво съмнение създаден със средствата на науката, почитателите на свръхестественото не искат да се предадат. Е добре, достатъчно говорихме. Да се върнем на по-непосредствените практически въпроси. Кажете ми, променихте ли намеренията си? Готови ли сте да се присъедините към мен?

Бъртън го удостои с яростен поглед.

— Няма да изпълнявам заповедите на тип, който изнасилва жени. Освен това уважавам израелците. Предпочитам да си остана роб като тях, отколкото да бъда свободен с тебе.

Гьоринг му се озъби и каза остро:

— Така да бъде. Предполагах това. Но все пак се надявах… Както и да е, имам си проблеми с този римлянин. Ако успее да се наложи, ще видите колко милостиво съм се отнасял към робите. Въобще не го познавате. Само моята намеса ви спаси от перспективата по един от вас да бъде изтезаван до смърт всяка вечер, за да се забавлява той.

По обяд двамата се върнаха на работа по хълмовете. Никой от тях нямаше възможност да поговори с Таргоф или друг от неговите хора, защото възложената им работа ги разделяше. Не смееха да направят открит опит да го заприказват, защото щяха да ги съсипят от бой.

След като вечерта се озоваха в заграждението, Бъртън разказа на другите мъже от групата си какво се случи.

— Почти сигурно е, че Таргоф няма да повярва на моите обяснения. Смята ни за шпиони. Даже и да не е напълно уверен, няма да рискува. Значи ще имаме неприятности. Твърде зле ни дойде визитата. Планът за бягство отпада за тази вечер.

Отначало нищо лошо не се случи. Когато Бъртън и Фригейт се опитваха да заговорят някого от израелците, той се дърпаше настрани. Звездите заблестяха на небето и заграждението беше залято от светлина, ярка почти колкото при пълнолуние на Земята.

Затворниците си стояха в колибите, но говореха шепнешком, събрали главите си в кръг. Колкото и да ги налягаше умората, не можеха да заспят. Стражите сигурно също усетиха това напрежение, макар че нито виждаха, нито чуваха хората в колибите. Ходеха напред-назад до стените, скупчваха се да приказват и се взираха надолу към ограденото пространство, осветено от нощното небе и техните насмолени факли.

— Таргоф няма да предприеме нищо, преди да завали — каза Бъртън.

Той разпредели хората си. Фригейт застъпваше първи на пост, трябваше да го смени Робърт Спрус. Бъртън щеше да бъде трети. Той се излегна на своята купчина листа и престана да се вслушва в мърморещите гласове и шума от движещи се тела. Заспа.

Сякаш току-що бе притворил очи, когато Спрус го побутна. Стана бързо и се протегна с прозявка. Всички останали будуваха. След няколко минути облаците започнаха да се струпват. След още десетина минути закриха звездите. Гръмотевица затътна високо в планината и първата светкавица проби като тризъбец небето.

Мълнии проблясваха наблизо. Бъртън видя на ярката светлина стражите, скупчени под стърчащите навън покриви на наблюдателниците във всеки ъгъл на оградата. Бяха се увили с парчета плат, за да се предпазят от студа и влагата.

Бъртън изпълзя от колибата към съседната. Таргоф стоеше до входа. Бъртън се изправи и попита:

— Планът още ли е в сила?

— Ти най-добре знаеш — каза Таргоф. Мълния очерта разяреното лице. — Юда!

Пристъпи напред и десетина мъже го последваха. Бъртън не ги изчака, а нападна. Но както се хвърляше напред, чу странен звук. Проби си път да погледне през входа на колибата. Следващата светкавица му позволи да види проснат под стената страж.

Таргоф отпусна ръце покрай тялото си, когато Бъртън му обърна гръб.

— Бъртън, какво става?

— Чакай — отвърна англичанинът.

Както и израелецът, той нямаше никаква представа какво ставаше навън, но всичко неочаквано можеше да бъде от полза.

Мълниите очертаваха набитото тяло на Казз върху дървената стена. Размахваше огромна каменна брадва срещу групичка стражи, натикани в ъгъла, оформен от двете стени. Отново проблясък. Стражи се търкаляха по стената. Тъмнина. При следващия миг ослепителна светлина още един от тях падна. Последните двама бягаха по стената в различни посоки.

Още една мълния, съвсем близо до стената, показа, че най-накрая другите стражи разбраха какво ставаше. Тичаха по стените към Казз, крещяха и размахваха копия.

Казз не им обърна никакво внимание, плъзна надолу дълга бамбукова стълба в заграждението, после хвърли след нея голям наръч копия. При следващата светкавица вече вървеше срещу най-близките стражи.

Бъртън грабна копие и почти изтича нагоре по стълбата. Останалите, дори и израелците, го следваха. Боят беше кървав и кратък. След като намушкаха и хвърлиха от стените стражите, останаха само онези в наблюдателните кули. За две минути няколко мъже се спуснаха отвън и отвориха портата.

Бъртън за първи път имаше възможност да размени две-три думи с Казз.

— Помислих, че си ни продал.

— Не. Не, Казз — укори го неандерталецът. — Нали знаеш, че обичам тебе, Бъртън-нак. Ти си мой приятел, мой вожд. Преструвах се, че отивам при твои врагове, защото така ги прекарах. Много се чудих защо ти не направи като мен. Ти не си глупак.

— Няма съмнение, че и ти никак не си за подценяване — отбеляза Бъртън. — Но не можах да се насиля, не можах да убия онези роби.

Казз сви рамене, осветени от мълния.

— Това не притеснява мен. Не ги познавам. Ти нали чу Гьоринг. Каза, че все едно трябвало умрат.

— Добре, че избра тази нощ, за да ни освободиш — каза Бъртън.

Не обясни на Казз защо, не искаше да го обърква. И без това трябваше да се занимават с по-важни неща.

— Сега добра нощ за това — каза Казз. — Станала голяма битка. Тулиус и Гьоринг се напили, карали се. Сбили се и техни хора се сбили. Те убиват един друг, а дошли нашественици. Онези кафяви хора, оттатък Реката… как им викате?… А, онондагите значи. Лодките дошли малко преди дъжд. Те също нападат да вземат роби. Или ги сърбят ръце да се бият. И аз значи си казвам — сега добро време да направя, каквото измислих, да освобождавам Бъртън-нак.

Внезапно дъждът спря, както и започна. Бъртън чуваше далечни викове и писъци откъм Реката. Тъпани думкаха нагоре и надолу по бреговете. Обърна се към Таргоф:

— Можем да се опитаме да избягаме, което ще стане сравнително лесно, а можем и да нападнем.

— Смятам да изтребя животните, които ни поробиха — каза Таргоф. — Наблизо има и други заграждения. Пратих хора да отворят портите им. Повечето са твърде далеч, за да ги достигнат бързо. Разположени са през половин миля.

Дотогава казармата с почиваща смяна стражи беше превзета. Робите се въоръжиха и тръгнаха към шума на сражението. Не изминаха и половин миля, когато попаднаха на купчини трупове и ранени — и от онондагите, и бели.

Въпреки силния дъжд допреди малко някъде се разгаряше пожар. Видяха, че пламъците се издигат над голямата сграда. Очертани от играещата светлина, тела се вкопчваха едно в друго. Беглеци тичаха по равнината. Внезапно една от биещите се страни трепна и побягна към брега, а победителите ги подгониха с тържествуващи крясъци и вой.

— Ето го и Гьоринг — каза Фригейт. — С тази лой въобще не може да се отърве, бъди сигурен.

Той посочи и Бъртън разпозна немеца, който отчаяно насилваше краката си, но вече изоставаше.

— Не искам индианците да получат честта да го убият — каза Бъртън. — Дължим това на Алис.

Дългокракият Кембъл тичаше пред всички и Бъртън насочи копието си към него. За шотландеца острието изникна сякаш отникъде в мрака. Наведе се, но твърде късно. Кварцовият връх потъна в плътта между лявото рамо и гърдите, Кембъл падна на хълбок. След миг се опита да стане, но Бъртън го повали отново с ритник.

Очите на Кембъл се събраха, от устата му потече кръв. Той пипна друга рана на тялото си, точно под ребрата.

— Тво… твоята жена… Уилфрида… тя го направи… — изхриптя той. — Но аз я убих, кучката…

Бъртън искаше да го попита как да открие Алис, но Казз изръмжа нещо на своя език и стовари боздуган върху главата на шотландеца. Бъртън си взе копието и се втурна след Казз.

— Не убивай Гьоринг! — крещеше след него. — Остави ми го!

Казз не го чуваше — вниманието му беше заето в сбиване с двама онондаги. Бъртън видя Алис чак когато тя притича край него. Посегна, сграбчи я и я завъртя. Тя изпищя и започна да го блъска. Бъртън викна в лицето й. Тя го позна изведнъж, отпусна се в ръцете му и заплака. Бъртън искаше да я успокои, но се страхуваше да не му избяга Гьоринг. Бутна я настрани, бясно се хвърли след немеца и запрати копието си. Одраска главата му, Гьоринг извика, закова се на място и започна да търси с поглед оръжието, но Бъртън връхлетя отгоре му. Рухнаха на земята и се затъркаляха в опити да се удушат взаимно.

Нещо удари Бъртън по тила. Зашеметен, той отслаби хватката си. Гьоринг го отмести и се метна към копието. Стисна го и направи крачка-две към проснатия долу Бъртън, който се опита да стане, но коленете му май се бяха превърнали в желе, всичко около него се въртеше. Гьоринг внезапно преплете крака — Алис го хвана отзад и го събори. Бъртън отново събра сили, откри, че поне можеше да се клатушка напред и падна върху Гьоринг. Пак се затъркаляха, немецът стискаше гърлото на Бъртън. Острие се плъзна край рамото на Бъртън, одрасканата кожа пламна от болка. Каменният връх се заби в гърлото на Гьоринг.

Бъртън стана, издърпа копието и го наръга в тлъстия корем на врага си. Гьоринг конвулсивно се опита да седне, но се отпусна и умря. Алис се свлече на земята и се разплака.

Призори битката завърши. Робите бяха освободени от всяко заграждение. Войниците на Тулиус и Гьоринг бяха смлени между двете сили — онондагите и робите, като черупки между воденични камъни. Индианците, организирали вероятно нападението само за да се награбят и да пленят още роби и техните граали, се оттеглиха. Натовариха се в своите еднодръвки и канута и се отдалечиха през езерото. Никой нямаше желание да ги преследва.