Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (14)

14

Да, отдавна знаеше, че обича Спийк, като едновременно го и мразеше, да, мразеше го и имаше защо. Но осъзнаването на тази обич винаги се мярваше за миг, твърде рядко, за да му повлияе. А в предизвикания от „дъвката за мечти“ кошмар почувства непоносим ужас от увереността, че под омразата му се е крила любов.

Закрещя. Събуди се, за да види надвесилата се над него Уилфрида, която го разтърсваше и искаше да знае какво е станало. Уилфрида бе пушила опиум и го бе пила смесен с бира, но тук, само след един опит с дъвката, тя вече се страхуваше да я използва. Уплаши се, защото в първия си наркотичен сън тук отново видяла смъртта на своя по-малка сестра от туберкулоза, а едновременно пак преживяла първия си опит като проститутка.

— Това е доста странно психоделично средство — каза Руах на Бъртън. После обясни какво означаваше тази дума. Обсъждането се проточи. — Струва ми се, че съживява в паметта травматизиращи събития в смесица от действителност и символи. Не винаги. Понякога възбужда сексуалните желания. Понякога, както разказват, те отнася в приказно пътешествие. Смея да предположа, че ни дават тази дъвка с лечебни цели, ако не и за да преживеем катарзис. Но ние сами решаваме как да я използваме.

— А защо не дъвчеш по-често от нея? — попита го Фригейт.

— По същата причина, заради която някои хора отказваха да се подложат на психотерапия или да я прекратят, преди да са преминали пълния курс. Страх ме е.

— Да, и аз се плаша — каза Фригейт. — Но някой път, като спрем за дълго на брега, ще сдъвквам по едно парче всяка нощ, каквото ще да става. Ако ще и да ми изкара душата от страх. Е, вярно, че сега е лесно да го кажа.

Питър Джейръс Фригейт беше роден само двадесет и осем години след смъртта на Бъртън, но пропастта помежду им се оказа широка. Твърде много неща виждаха по различен начин. И биха спорили ожесточено, ако Фригейт можеше да спори така. Не за дисциплината в групата или за управлението на корабчето. А за всичко, което засягаше възгледите им за света. И все пак, в много свои качества Фригейт приличаше на него, може би точно това го бе довело до увлечението му по живота на Бъртън. През 1938 година в ръцете на Фригейт бе попаднала книжка с меки корици, написана от Феърфакс Дауни и озаглавена „Бъртън авантюристът от «Хиляда и една нощ»“. Рисунката на корицата показвала Бъртън петдесетгодишен. Свирепото лице, високото чело и изпъкващите надочни дъги, гъстите черни вежди, правият, но остър нос, големият белег на бузата, дебелите чувствени устни, тежко спускащите се мустаци, внушителната раздвоена брада, натрапващата се мрачност и нападателност — всичко това бе го накарало да си купи книжката.

— Дик, преди това нищо не знаех за тебе — каза му Фригейт. — Но изгълтах книжката на един дъх и бях очарован. Имаше нещо в тебе освен очевидния стремеж към риск и приключения, твоите военни умения, владеенето на много езици, предрешването като местен лекар, търговец, като поклонник в Мека, първия европеец, измъкнал се жив от свещения град Харар, откривателя на езерото Танганайка и разминал се на косъм с изворите на Нил, съоснователя на Кралското дружество по антропология, преводача на „Хиляда и една нощ“, автора на понятието „свръхчувствено възприятие“, изследователя на сексуалните нрави на Изтока и какво ли още не…

Освен всичко това, което и само по себе си е достатъчно увлекателно, нещо в живота ти ме привличаше особено. Отидох в обществената библиотека. Пеория беше малък град, но в библиотеката намерих много книги за тебе, подарени от някой вече умрял твой почитател. Изчетох ги. После започнах да колекционирам първи издания на книги от тебе и за тебе. Захванах се с писане на белетристика, но кроях планове да създам огромна твоя биография, която да отхвърли всякакви съмнения и въпроси, исках да видя всички места, където си бил и ти, да направя снимки и бележки, да основа дружество, което да събере средства за съхраняване на гробницата ти…

Фригейт за първи път споменаваше пред Бъртън за неговата гробница. Бъртън стреснато попита:

— Къде? — После се отпусна. — О, разбира се! В Мортлейк! Как можах да забравя! Наистина ли гробницата беше направена като подобие на арабска шатра, както я замисляхме с Елизабет?

— Не се съмнявай. Но самото гробище беше погълнато от предградие, претъпкано с бордеи, разни вандали се гавреха с гробницата, бурени я закриваха чак до върха, приказваха, че щели да преместят останките на погребаните в някое по-тихо кътче на Англия, но по онова време вече беше трудно да се намери някакво спокойно място в цялата страна.

— Ти основа ли своето дружество и опазихте ли гробницата ми? — попита Бъртън.

Вече свикна с мисълта, че е бил мъртъв, но разговорът с някой, виждал неговата гробница, за миг смрази кожата му.

Фригейт си пое дълбоко дъх. И каза смутено:

— Не. Когато вече имах възможност да го направя, бих се чувствал виновен да прахосвам време и пари за мъртвите. Светът беше потънал в голямо блато. И живите заслужаваха цялото внимание, което можеха да получат. Замърсяване, мизерия, потисничество и все такива неща. Това беше важното.

— А грамадната, решаваща всички въпроси биография?

И Фригейт отново заговори като виновен.

— Когато за първи път научих нещо за тебе, мислех си, че съм едва ли не единственият, който искрено се интересува от живота ти или дори си спомня за това, че си съществувал. Но през шестдесетте години имаше вълна на интерес към тебе. Излязоха немалко книги, посветени на тебе, а даже имаше една и за жена ти.

— За Изабел? Някой е написал книга за нея? Но защо?

Фригейт се озъби.

— Защото е била хубавичка интересна жена. С вбесяващ характер, признавам това, обладана от жалко суеверие, шизофреничка и майсторка на самозалъгването. Не знам кой би могъл да й прости, че е изгорила твоите ръкописи и дневници.

— Какво? — изрева Бъртън. — Изгорила?…

Фригейт кимна и каза:

— Твоят лекар — Гренфел Бейкър, описал това като „безмилостно унищожение, последвало тъжната за всички ни негова кончина“. Изгорила твоя превод на „Ароматната градина“, като разправяла, че ти би публикувал подобно писание само за пари, а вече не ти трябвали, естествено, щом си бил мъртъв.

И това беше един от малкото моменти в живота на Бъртън, когато не намираше думи.

Фригейт го изгледа с ъгълчето на окото и се усмихна. Като че потресът на Бъртън го забавляваше.

— Изгарянето на „Ароматната градина“ не е било най-лошото, макар че е достатъчно гадно. Но тя изгорила и двата комплекта твои дневници — личните, за които се предполагаше, че си излял на воля най-съкровените си мисли и най-изгарящата си ненавист, а дори и общодостъпните, съдържали описанието на събитията през всеки ден. Е, аз не й простих! А и още много хора не можеха да забравят това. Каква загуба — оцеляла само една от твоите тетрадки, при това най-малката, а тя пък изчезнала по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война. — Той помълча и попита: — Има ли нещо вярно в твърденията на жена ти, че на смъртното легло си приел католическата вяра?

— Може и така да съм постъпил — промълви Бъртън. — Изабел години наред ми досаждаше неуморно да се покръстя, макар че никога не се осмели направо да поиска това от мен. Накрая бях толкова болен и вероятно съм й казал, че ще направя, каквото пожелае, за да й олекне. Тя страдаше, ужасно се страхуваше, че душата ми ще гори в ада.

— Значи си я обичал? — каза Фригейт.

— Същото бих направил и за едно куче — отвърна Бъртън.

— За човек с толкова смущаваща откровеност и прямота понякога се изразяваш твърде мъгливо.

Около два месеца от Ден първи бяха минали преди този разговор. И след това Бъртън се чувстваше като доктор Джонсън, срещнал своя Бозуел.

Така започна вторият етап в тяхното чудновато приятелство. Фригейт му стана по-близък, но в същото време започна да го дразни по-лесно. Американецът винаги проявяваше сдържаност в коментарите си за схващанията на Бъртън, несъмнено не искаше да го ядосва. Фригейт много се стараеше да не ядоса никого. И едновременно с това несъзнателно се опитваше да настрои хората срещу себе си. Враждебността му се проявяваше най-разнообразно, в изтънчени и не толкова изтънчени постъпки и думи. На Бъртън това не му харесваше. Може би, както му каза Фригейт, твърде охотно влизаше в открити стълкновения.

Една вечер, както седяха около огъня до граалов камък, Фригейт заговори за Карачи. Това село, по-късно станало столица на Пакистан — държавата, създадена през 1947 година, по времето на Бъртън наброяваше едва две хиляди жители. А към 1970 година те бяха набъбнали до два милиона. И Фригейт доста заобиколно попита за отчета, изпратен от Бъртън до неговия генерал Робърт Нейпиър, относно домовете на мъжките проститутки в Карачи. Предполагало се, че отчетът ще остане в секретните архиви на Индийската армия, но бил открит от един от многобройните врагове на Бъртън. И въпреки че никой не споменал открито за този отчет, използвали го срещу неговия автор през целия му живот. Бъртън се преоблякъл като местен жител, за да влезе в един от домовете и да наблюдава онова, което не биха позволили на един европеец. Гордеел се, че не успели да го разкрият под маскировката, и поел отвратителната задача, защото единствен можел да се справи с нея и защото неговият любим командир Нейпиър го помолил да се заеме с това.

Бъртън малко намусено отговаряше на въпросите на Фригейт. По-рано през деня Алис го разгневи (напоследък май прекалено лесно успяваше да постигне това) и той се мъчеше да измисли как да й го върне. Внезапно реши да се възползва от възможността, предоставена му от Фригейт. И без задръжки се впусна да описва какво ставало в домовете за мъжки проститутки в Карачи. По едно време Руах стана и се отдалечи от огъня. На Фригейт сякаш му се гадеше, но остана. Уилфрида се смя до насита, чак взе да се търкаля по пръстта. Казз и Монат гледаха безизразно. Гуенафра спеше на корабчето и Бъртън не беше принуден да се съобразява и с нея. Логу го слушаше очарована, но и леко погнусена.

Алис, основната му мишена, отначало пребледня, после се изчерви. И накрая стана с думите:

— Мистър Бъртън, и преди искрено смятах, че сте долно същество. Но да се хвалите с това… с това… вие сте най-презреният, упадъчен и отвратителен тип. Не че вярвам и на една дума от всичко, което се опитвате да ми разказвате. Не мога да приема, че някой би се държал, както вие описвате поведението си, и че после би се хвалил с това. Вие просто се напъвате да оправдаете славата си на човек, който обича да стъписва другите, независимо каква вреда ще нанесе на репутацията си.

Тя изчезна в мрака.

Фригейт каза:

— Може би някой ден ще ми кажеш каква част от разказа ти отговаря на истината. Преди и аз имах мнение за тебе, което не се отличаваше от нейното. Но когато остарях, появиха се на бял свят още свидетелства за тебе, а един твой биограф ти направи психо-анализ, като използваше собствените ти писания и най-различни документални източници.

— А какви бяха заключенията му? — подигравателно попита Бъртън.

— После ще ти кажа, Дик — каза Фригейт. — Грубиянът Дик — добави той и също тръгна нанякъде.

Сега, застанал до кърмовото весло, загледан в огряната от слънцето група и заслушан в съскането на водата, прорязвана от остриетата на двойния корпус, и в скърцането на мачтовите въжета, той се питаше какво ли ги очаква оттатък канала в теснината. Със сигурност не и краят на Реката. Не изключваше възможността тя да продължава вечно. Но краят на групата може би наближаваше. Твърде дълго останаха скупчени един до друг. Твърде много дни прекараха заедно на тясната палуба и твърде малко неща можеха да правят, освен да си приказват или да помагат в управлението на корабчето. Вече взаимно си действаха зле на нервите и това не беше отскоро. Дори Уилфрида напоследък стана някак тиха и безучастна. Не че и той се опитваше да я посъживи. Откровено казано, умори се от нея. Нито я мразеше, нито й желаеше злото. Просто се умори от нея и фактът, че можеше да я има, а не можеше да има Алис Харгрийвз, само засилваше чувството на умора.

Лев Руах го отбягваше и говореше с него колкото можеше по-малко, спореше още по-ожесточено с Естер за навиците си в храненето и за това, че спял наяве, и за това, че въобще не желаел да разговаря с нея.

Фригейт му се сърдеше до бяс за нещо. Но страхливецът Фригейт никога не би се осмелил да застане насреща му и да си каже какво има, освен ако не бъде приклещен в ъгъла и измъчван, докато го обземе безумният му гняв. Логу се ядосваше и фучеше на Фригейт, защото с нея беше кисел, както с останалите. Логу гледаше накриво и Бъртън, защото преди няколко седмици й отказа, когато събираха бамбук сред хълмовете. Той й каза „не“ и добави, че нямал никакви морални задръжки да се люби с нея, но не би постъпил подло спрямо Фригейт или който и да е друг от членовете на групата. Логу се оправда, че обичала Фригейт, само дето имала нужда от разнообразие понякога, също като Фригейт.

Алис бе споделила, че почти я напуснала надеждата отново да види някое познато лице. Според приблизителните им пресмятания преминаха край земи, населени от най-малко 44 370 000 души и тя не зърнала никого, когото да е познавала на Земята. Бе се припознала няколко пъти. И признаваше, че видяла отблизо или поне отдалеч нищожна част от тези 44 370 000 мъже, жени и деца. Но това нямало никакво значение. И без това била ужасно потисната и уморена да седи на претъпканата палуба през целия ден и единствените й занимания да са управлението на корабчето с кърмовото весло, насочването на платното, за да поеме насрещния вятър, или движението на устните за някакъв разговор, най-често глупав.

Бъртън не желаеше да си признае колко се страхува, че тя би могла да ги напусне. Можеше спокойно да слезе при следващото спиране на брега и да си тръгне с граала и малкото си вещи, като само каже „сбогом“. Ще се видим след стотина години. Кой знае. Досега на корабчето я задържаше най-вече Гуенафра. Тя възпитаваше момичето от народа на древните гали като викторианска лейди с нрави, подходящи за живота след Възкресението. Твърде любопитна смес, но не по-странна от всичко друго по бреговете на Реката.

Самият Бъртън се умори от това безкрайно пътешествие с малкия плавателен съд. Искаше да си намери някое гостоприемно място, да се установи и да си почине, да изследва, да се включи в местните събития, да си укрепи краката с ходене по твърда земя, да остави жаждата си за скитане да си отиде от него, за да се натрупа отново. Но искаше да направи всичко това, като сподели колибата си с Алис.

— На безделника и късметът му бяга — промърмори си той.

Трябваше да направи нещо с Алис. Твърде дълго се държа като джентълмен. Трябваше да я съблазни, трябваше да я завладее бурно, отведнъж. На младини се славеше като нападателен любовник, но после, след женитбата, свикна да бъде обичаният, а не обичащият. И старите коловози на навиците му се бяха врязали в самите му нерви, още си бяха в него. Оставаше си старец в ново тяло.

„Хаджия“ навлезе в бурните води на мрачния канал. Синьочерните скални стени ги притиснаха от двете им страни, корабчето премина завоя и езерото зад тях се скри от погледите им. Всеки се хвана на работа — скочиха да управляват платното, докато Бъртън водеше „Хаджия“ на зигзаг в широкото само четвърт миля течение, срещу налитащите високи вълни. Корабчето рязко се надигаше и падаше, а когато обръщаха, се накланяше опасно. Често се разминаваше на броени футове със стените на каньона, където вълните се разбиваха яростно в камъните. Но той толкова отдавна плаваше с това корабче, че стана част от него, а екипажът така се сработи, че можеха да предвидят заповедите му, но никога не ги изпреварваха в действията си.

Преминаването им отне трийсетина минути. Някои се изнервиха — несъмнено, Фригейт и Руах се тревожеха, — но и всички се оживиха. Поне временно скуката и киселото настроение ги напуснаха.

„Хаджия“ излезе сред огряно от слънце ново езеро. Широко беше около четири мили и продължаваше на север, докъдето очите им различаваха нещо. Планините изведнъж се отдръпнаха. Равнините от двете страни имаха обичайната ширина от една миля.

Виждаха се петдесетина лодки — от еднодръвки до двумачтови бамбукови съдове. Повечето от тях като че се занимаваха с риболов. Отляво, на една миля разстояние, стърчеше вездесъщият граалов камък, а по брега личаха тъмни тела. Зад тях равнината и хълмовете бяха изпъстрени от обичайните колиби в познатия стил, наречен от Фригейт „неополинезийски“, а понякога и „посмъртно-крайбрежен“.

Отдясно, на половин миля от изхода на каньона, се мъдреше голямо укрепление от цели трупи. Пред него бяха сковани също от масивни трупи десетина пристана с вързани за тях най-различни по размери лодки. Само минути след появата на „Хаджия“ задумкаха барабани. Може би кухи дънери или тъпани с опъната дъбена кожа от риби или хора. Пред укреплението и без това се тълпяха хора, но отвътре излезе ново множество, както и от струпаните наоколо колиби. Наскачаха в лодките и се отблъснаха от пристаните.

По левия бряг тъмните хора избутваха във водата еднодръвки, канута и едномачтови лодки.

Както изглеждаше, и двата бряга пращаха лодките в състезание кой пръв да завладее „Хаджия“.

Бъртън продължаваше да води корабчето на зиг-заг, няколко пъти си проби път между лодките. Мъжете отдясно бяха по-наблизо. На вид от бялата раса и добре въоръжени, те не посягаха към лъковете си. Мъж, застанал на носа на бойно кану с трийсетина гребци, им закрещя на немски да се предадат.

— Нищо лошо няма да ви направим!

— Идваме в мир! — изрева насреща му Фригейт.

— И той го знае! — каза Бъртън. — Не е ли ясно, че колкото сме, няма да вземем да ги нападаме!

Грохотът на тъпаните вече идваше и от двата бряга на Реката. Сякаш по цялата дължина на езерото се наредиха тъпан до тъпан. Със сигурност там се нареждаха и мъже, всички до един въоръжени. Още лодки навлизаха в езерото, за да пресрещнат новодошлите. А отзад първите лодки ги преследваха, но губеха надпреварата.

Бъртън се поколеба. Трябваше ли да обърне „Хаджия“ и да се върне по канала, за да премине отново нощем? Опасността щеше да бъде твърде голяма, защото двадесетте хиляди фута планински отвее щяха да спрат светлината от звездите и газовите облаци. Трябваше да напипват пътя си слепешком.

А тяхното корабче като че се оказа по-бързо от всичко, с което разполагаха враговете им. Засега. От далечината към тях бързо приближаваха големи платна. Все пак корабите имаха на своя страна течението и вятъра и ако той успееше да ги избегне, щяха ли да го превъзхождат и когато също като него се принудеха да маневрират срещу вятъра?

Всички видени от него досега плавателни съдове бяха претоварени с хора, намаляващи бързината им. Дори и лодка с възможностите на „Хаджия“ не би могла да го застигне, ако в нея са се качили прекалено много воини.

Реши да продължи нагоре по Реката.

След десетина минути още едно голямо бойно кану пресече пътя им. От всяка страна се напъваха по шестнадесет гребци, а на носа и кърмата имаше малки палуби. Двама мъже стояха на всяка палуба до катапулта, поставен на дървена рамка. Двамата на носа сложиха в катапулта кръгъл предмет, който бълваше дим. Единият дръпна куката и лостът на машината изтрещя от удара в рамката. Кануто се разтресе и за миг гърленото ритмично ръмжене на гребците секна. Димящото кълбо литна във висока дъга и достигна точка на двадесет фута пред „Хаджия“ и десет фута над водата. Избухна с гръмък трясък и много черен дим, бързо разнесен от бриза.

Някои от жените изпищяха, чу се и мъжки вик. Бъртън си каза, че в тези земи сигурно има залежи от сяра. Иначе нападателите не биха могли да направят барут.

Подвикна на Логу и Естер Родригес да поемат кърмовото весло. И двете жени бяха бледи, но достатъчно спокойни, макар че никоя от двете не беше преживявала досега взрив на бомба.

Гуенафра се криеше под навеса. Алис държеше тисов лък в ръка, на гърба й беше заметнат колчан със стрели. Бледата кожа открояваше стряскащо начервените устни и зеления грим на клепачите. Бе преминала през десетина битки на вода и нервите й бяха непоклатими като скалите на Доувър. Освен това беше и най-добрият стрелец. Бъртън безпогрешно улучваше с огнестрелно оръжие, но му липсваше опит с лък. Казз можеше да опъне тетивата на лъка от кости на „речен дракон“ по-силно и от Бъртън, но се целеше ужасно. Фригейт твърдеше, че така и ще си остане — като на повечето първобитни хора липсвало му възприятие за перспектива.

Хората при катапултите не изстреляха повече бомби. Явно единственият взрив трябваше да послужи като предупреждение, за да спрат. Но Бъртън нямаше намерение да спира, каквото и да се случи. Преследвачите им няколко пъти имаха възможността да набучат по тях стрели като във възглавничка за игли. Но се въздържаха и очевидно искаха да заловят хората от „Хаджия“ живи.

Водата кипеше под носа на кануто, греблата блестяха мокро под слънцето, гребците пъшкаха шумно в един глас и лодката мина точно зад кърмата на „Хаджия“. Двамата мъже на предната палуба скочиха, кануто се разлюля. Единият цопна във водата, върховете на пръстите му само драснаха по палубата на корабчето. Другият падна на колене в края. Стискаше между зъбите си бамбуков нож. На пояса му се виждаха два калъфа, единия с каменна брадвичка, другия със стилет от рибешки рог. За миг, както опитваше да се хване и да се задържи, вдигнатият му поглед се заби в очите на Бъртън. Косата му беше наситено жълта, а очите — бледосини, лицето му изпъкваше с класическата си красота. Изглежда смяташе да рани един-двама от екипажа и да скочи във водата, вероятно с жена в ръцете си. Докато отвличаше вниманието, неговите съратници щяха да настигнат „Хаджия“, да нахълтат на борда и това щеше да е краят на всичко.

Нямаше почти Никакъв шанс да осъществи плана си, сигурно знаеше това, но и не му пукаше. Повечето хора все още се страхуваха от смъртта, защото този страх беше заложен във всяка клетка на телата им, които реагираха по инстинкт. Но някои надмогваха страха си, а други никога не бяха го усещали.

Бъртън направи крачка и удари отстрани мъжа по главата с брадвата си. Устата на другия се отвори и бамбуковият нож падна. Рухна по лице върху палубата. Бъртън вдигна ножа, отвърза пояса на мъжа и с крак избута жертвата си във водата. Мъжете в бойното кану изреваха. Бъртън видя, че брегът приближава бързо, и заповяда на жените да завият. Корабчето промени посоката на движението си и гикът на платното мина край Бъртън. Цепеха косо през Реката, а цяла дузина лодки скъсяваха разстоянието. Три от тях бяха еднодръвки с по четирима мъже в тях, четири — големи бойни канута, и пет — двумачтови шхуни. Всяка гъмжеше от катапулти и воини.

По средата на Реката Бъртън заповяда отново да обърнат „Хаджия“. Маневрата даваше възможност на корабите с платна да дойдат в опасна близост, но Бъртън точно това искаше. „Хаджия“ се вряза в пролуката между две шхуни. Корабите така се надвесиха отгоре им, че той можеше ясно да види лицето на всеки от екипажите на шхуните. Повечето бяха с европейски черти, но тенът им се различаваше от много мургав до скандинавски бял. Капитанът на кораба откъм левия им борд се развика на немски към Бъртън, заповядваше му да се предаде.

— Ако спрете тази гонитба, няма да ви навредим, но ако още се биете, ще ви подложим на мъчения!

На Бъртън му се стори, че онзи говореше немски с унгарски акцент.

Вместо отговор Бъртън и Алис пуснаха по една стрела от лъковете си. Алис не улучи капитана, но стрелата й се заби в кърмчията, който падна назад върху релинга. Шхуната незабавно се отклони от курса си. Капитанът скочи към руля и втората стрела на Бъртън улучи коляното му. Двете шхуни се удариха под остър ъгъл, със силен грохот й отскочиха една от друга с трясък на дъски, мъжете на борда пищяха, търкаляха се по палубата или падаха зад борда. Даже и да не потънеха, двата кораба излизаха от играта.

Но мигове преди сблъсъка стрелците забодоха десетина горящи стрели в бамбуковото платно на „Хаджия“. Около остриетата беше омотана суха трева, потопена в терпентин от борова смола. Вятърът бързо разгоря пламъците.

Бъртън пак пое кърмовото весло от жените и започна гръмогласно да заповядва. Екипажът му топеше в Реката съдове от печена глина и празните си граали и заливаше огъня с вода. Логу, която се катереше като маймуна, се заизкачва по мачтата с метнато на рамо въже. После пусна края му надолу и се зае да качва при себе си съдове с вода.

Това позволи на другите шхуни и няколко канута да ги доближат. Пресичаха курса на „Хаджия“. Бъртън отново зави, но този път корабчето се подчиняваше мудно заради тежестта на Логу върху мачтата. Гикът на платното се развя диво, защото хората от екипажа не успяха да поемат въжетата, още димящи стрели профучаха във въздуха и усилиха огъня. Няколко се забиха звънливо в палубата. За миг Бъртън помисли, че врагът бе променил намеренията си и се опитваше да ги избие. Но тези няколко стрели просто не бяха улучили платното.

„Хаджия“ пак се завря между две шхуни. Капитаните и екипажите се хилеха. Може би отдавна скучаеха и сега се наслаждаваха на преследването. Но дори и да беше така, повечето се криеха зад релингите и оставяха офицерите, кърмчиите и стрелците да се излагат на опасност. Чу се звън на тетива, тъмни черти с червени глави и сини опашки пронизаха платното на още двайсетина места, някои се забиха в мачтата и в гика, други изсъскаха във водата, а една мина на два-три инча от главата на Бъртън.

Алис, Руах, Казз, де Грейсток, Уилфрида и той стреляха, докато Естер държеше веслото. Логу висеше неподвижно на половината височина на мачтата и чакаше да отминат огнените стрели. Шестте техни стрели улучиха три мишени от плът — капитан, кърмчия и моряк, който непредпазливо си подаде главата.

Естер извика. Бъртън се извъртя. Бойното кану бе излязло иззад шхуната и се намираше на няколко фута от носа на „Хаджия“. Нямаше начин да избегнат удара. Двамата мъже скочиха от платформата и се гмурнаха, а гребците ставаха или поне се опитваха, за да скочат и те. „Хаджия“ се заби в левия борд на кануто близо до носа, разцепи го, преобърна го и разпиля екипажа му в Реката. Хората на „Хаджия“ политнаха напред и де Грейсток падна във водата. Бъртън се плъзна по лице и колене, кожата му се изподра.

Естер се откъсна от веслото, претърколи се по палубата и се блъсна в ръба на навеса. Остана да лежи неподвижно.

Бъртън погледна нагоре. Платното гореше и вече нямаше надежда да го спасят. Логу я нямаше, сигурно сблъсъкът я бе повалил във водата. Докато ставаше, видя я заедно с де Грейсток да плуват към „Хаджия“. Водата около тях плющеше от ударите на останалите без лодка воини от кануто и мнозина от тях, съдейки по виковете им, не умееха да плуват.

Бъртън извика на другите да помогнат на двамата да се качат на борда и се зае да огледа повредите. И по двата тънки корпуса зееха цепнатини, в които нахлуваше вода. Димът от подпалените платно и мачта се кълбеше навсякъде, Алис и Гуенафра кашляха.

Още едно кану идваше бързо от север. Двете останали шхуни се насочиха към тях.

Можеха да се бият и да пуснат доста кръв на враговете си, които щяха да се въздържат от убийства. Можеха и да скочат във водата. Все едно, щяха да ги пленят.

Изтеглиха Логу и де Грейсток на палубата. Фригейт каза, че не успели да свестят Естер. Руах опипа пулса й и вдигна клепачите, после дойде при Бъртън.

— Не е мъртва, но е в безсъзнание.

Бъртън каза високо:

— Вие, жените, знаете какво ще ви се случи. Разбира се, сами си решавате, но аз ви предлагам да се гмурнете колкото можете по-надълбоко и после хубавичко да поемете вода в белите си дробове. Утре ще се събудите като новородени.

Гуенафра се измъкна изпод навеса. Обви кръста му с ръце и го загледа отдолу — очите й бяха сухи, но уплашени. Той я прегърна с една ръка и каза:

— Алис! Вземи я със себе си!

— Къде? — попита Алис.

Стрелна с поглед кануто и пак изви очи към Бъртън. Разкашля се от дима и се отмести по палубата.

— Когато се давиш.

Той махна към Реката.

— Не мога да направя това.

— Нима искаш онези мъже да докопат и нея? Може да е малко момиче, но това няма да ги възпре.

Лицето на Алис сякаш всеки миг щеше да се свие и да се облее в сълзи. Но тя не заплака, а каза:

— Така да бъде. Сега вече не е грях да се самоубиеш. Само се надявам…

— Да.

Не каза, каквото мислеше. Нямаха време за приказки. Кануто беше на четиридесет фута от тяхното корабче.

— Следващото място може да е лошо като това или още по-лошо — каза Алис. — И Гуенафра ще се събуди съвсем сама. Нали знаеш, едва ли можем да очакваме, че ще се събудим на едно и също място.

— Нищо не можем да направим — отвърна Бъртън.

Тя стисна устни.

— Ще се бия до последно. И после…

— После току-виж станало късно — пресече я Бъртън.

Той взе своя лък и извади стрела от колчана. Де Грейсток си беше загубил лъка и взе този на Казз. Неандерталецът сложи камък в прашката си и я завъртя. Лев също избра камък за прашката си. Монат се възползва от лъка на Естер, той също загуби своя.

Капитанът на кануто извика на немски:

— Хвърлете оръжията! Нищо няма да ви направим!

Стовари се от палубата върху един от гребците само след секунда — стрелата на Алис потъна в гърдите му. Друга стрела, може би насочена от де Грейсток, завъртя другия мъж на платформата като пумпал и го запрати във водата. Камък прасна гребец по рамото и улученият падна с крясък. Още един камък закачи темето на друг гребец, който изтърва греблото си.

Кануто приближаваше. Двамата мъже на задната палуба подканяха екипажа да продължава към „Хаджия“. Стрелите ги събориха в Реката.

Бъртън погледна зад себе си. Платната на двете шхуни се спускаха. Явно щяха да се плъзнат бавно към „Хаджия“ и моряците щяха да хвърлят куките си по корабчето. Но ако минеха прекалено близо, можеха да се подпалят.

Кануто се блъсна в „Хаджия“, четиринадесет от първоначалния екипаж бяха мъртви или твърде тежко ранени, за да се бият. Точно преди удара оцелелите зарязаха греблата й вдигнаха пред себе си малки кожени щитове. Но две стрели минаха през щитовете и останаха в раменете на притежателите им. Оставаха двадесет мъже срещу шест, пет жени и едно дете.

Но сред нападнатите беше и високият пет фута космат дивак с огромна сила и грамадна каменна брадва в ръцете. Казз подскочи нагоре, преди кануто да се забие в десния корпус на корабчето и след секунда застана устойчиво на палубата. Брадвата смаза две глави и разби дъното на кануто. Водата го заля и де Грейсток, викайки нещо на своя средновековен диалект, скочи при Казз. В едната си ръка държеше стилет, а в другата — голяма дъбова тояга с кварцови шипове.

Другите на „Хаджия“ продължиха да стрелят с лъковете си. Изведнъж Казз и де Грейсток вече скачаха обратно върху катамарана, а кануто потъваше със своите мъртъвци, ранените и уплашените оцелели. Доста от тях се удавиха, останалите отплуваха надалеч или опитаха да се качат на „Хаджия“. Но падаха обратно с отрязани или премазани пръсти.

Нещо тупна на палубата до Бъртън, още нещо се уви около него. Той се завъртя и сряза коженото въже, чиято примка се бе затегнала около врата му. Отскочи, за да избегне следващото литнало ласо, а третото въже дръпна свирепо и изхвърли мъжа, хванал другия край, над релинга на шхуната. Мъжът с писъци се вряза с рамо напред в палубата на „Хаджия“. Бъртън смаза лицето му с брадвата си.

Но мъже скачаха от бордовете и на двете шхуни, въжетата плющяха навсякъде. Пламъците и димът засилваха бъркотията, макар че сигурно помагаха повече на екипажа на „Хаджия“, отколкото на нападателите.

Бъртън извика на Алис да хване Гуенафра и да скочи в Реката. Не можа да я открие с поглед, наложи му се да отбие удара на огромен негър, въоръжен с копие. Този сякаш беше забравил всякакви заповеди за пленяването на Бъртън, явно жадуваше да убива. Бъртън изби настрани късото копие и със замах съсече негъра през врата. Докато продължаваше завъртането, усети остра болка в ребрата, после в рамото, но събори още двама и след миг се озова във водата. Падна между „Хаджия“ и шхуната, потъна надолу, пусна дръжката на брадвата и измъкна стилета от канията. Когато изплува, видя отдолу как висок червенокос мъж с грубиянско телосложение вдигна пищящата Гуенафра над главата си. Мъжът я запрати с две ръце надалеч в Реката.

Бъртън отново се гмурна и след малко видя лицето на Гуенафра на няколко фута от себе си. Беше посивяло, очите й гледаха мътно. После забеляза облака кръв, който избледняваше във водата. Изчезна от погледа му, преди да я достигне. Гмурна се след нея, улови я и издърпа момичето обратно на повърхността. От гърба й стърчеше рибешки рог.

Той пусна тялото. Не разбираше защо мъжът я уби, щом беше толкова лесно да я плени. Вероятно Алис бе забола стилета и мъжът беше решил, че Гуенафра е все едно мъртва, затова я хвърли на рибите.

Тяло изхвърча от дима, последва го друго. Едното на мъртвец с прекършен врат, другият се оказа жив. Бъртън стегна ръката си около шията на врага и го прободе между ръба на челюстта и ухото. Мъжът се отпусна и се свлече в дълбините.

Фригейт също изскочи от димната стена, лицето и раменете му бяха окървавени. Падна с плясък във водата и потъна надълбоко. Бъртън заплува към него, за да му помогне. Беше безсмислено дори да прави опити за връщане на корабчето, претъпкано с борещи се тела, а нови канута и еднодръвки прииждаха отвсякъде.

Фригейт подаде главата си. Белотата на кожата му се открояваше там, където не я заливаше кръвта от раните. Бъртън го доближи и попита:

— Жените скочиха ли?

Фригейт поклати глава и каза:

— Пази се!

Бъртън се гмурна, за да потъне. Нещо го удари през краката. Продължи надолу, но не можа да се насили за последното си решение да нагълта вода. Щеше да се бие, докато ги принуди да го убият.

Щом се показа на повърхността, видя, че водата кипеше от скачащите тела на мъже, искащи да хванат него и Фригейт. Влачеха американеца в полусвяст към едно кану. Трима мъже заклещиха Бъртън и той намушка двама от тях, но в този момент някой с тояга в ръка се пресегна от еднодръвка и стовари оръжието си върху главата му.