Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (12)

12

Бъртън за втори път чуваше името на Хитлер. Искаше да научи всичко за него, но засега трябваше да отложат разговорите до завършването на покривите. Всички усърдно се хванаха на работа, режеха още трева с малките ножици, намерени в граалите, или се катереха по „железните дървета“, за да откъснат от грамадните триъгълни зелено-червени листа. Покривите бяха далеч от съвършенството. Бъртън смяташе да потърси сред хората някой майстор на сламени покриви и да научи от него тайните на занаята. Засега щяха да се задоволят с легла от купи трева, покрити с по-меките листа на „желязното дърво“. А вместо одеяла използваха още от листата.

— Да благодарим на Бог или на Който-и-да-е, че тук не гъмжи от насекоми — каза Бъртън.

Той вдигна сивата метална чаша, в която оставаха две унции от най-доброто уиски, някога влизало в устата му.

— Пия за Който-и-да-е. Ако ни беше възкресил, за да живеем в подобие на Земята, щяхме да делим постелите си с десет хиляди вида хапещи, жилещи, драскащи, бодящи, смучещи кръв гадинки.

Отпиха и седнаха около огъня, за да си поговорят и да запалят по цигара. Сенките се сгъстяваха, небето загуби синевата си, огромните звезди и газови облаци, възникнали горе като бледи призраци преди смрачаване, сега сякаш разцъфнаха ярко. Небето наистина беше величествено в сиянието си.

— Като илюстрация от „Сайм“ — промълви Фригейт.

Бъртън не знаеше какво е „Сайм“. Половината разговори с хора не от деветнадесети век се състояха във взаимни обяснения кой за какво говори всъщност.

Той се надигна, мина от другата страна на огъня и приклекна до Алис. Тя се върна преди малко, след като настани момичето Гуенафра да спи в една от колибите.

Бъртън предложи парче дъвка на Алис и каза:

— Току-що сдъвках половината. Искаш ли другата?

Тя го погледна безизразно и отрони:

— Не, благодаря.

— Разполагаме с осем колиби. Няма никакви съмнения кой с кого ще сподели всяка колиба, оставаме само аз, ти и Уилфрида.

— Не мисля, че има каквито и да било съмнения за това.

— Значи ще спиш при Гуенафра?

Тя все така седеше с обърнато настрани лице. Той почака още няколко секунди и се върна на мястото си до Уилфрида.

— Давай нататък, сър Ричард — посъветва го тя. Цупеше се. — Да ме порази Господ, ама хич не ми харесва да съм втора поред. Да беше я попитал, без никой да те види. И аз си имам гордост.

Той помълча. Първият му подтик бе да избълва срещу нея някоя груба обида. Но тя беше права. Той се държеше прекомерно пренебрежително към нея. Дори и да е била проститутка, имаше пълното право да се отнасят с нея като с всеки друг човек. Особено щом твърдеше, че гладът я е тласнал да продава тялото си, колкото и недоверчиво той да се отнасяше към подобни оправдания. Твърде много проститутки се опитваха да обяснят някак заниманията си. Твърде много от тях си измисляха лъжливи извинения защо е трябвало да се захванат с тази професия. Обаче яростта й при срещата със Смитсън и държанието към него самия доказваха, че е била искрена. Той стана и каза:

— Не съм искал да те обиждам.

Уилфрида вдигна глава към него.

— Ти обичаш ли я?

— Само на една жена съм казвал, че я обичам.

— На благоверната ли?

— Не. Момичето умря, преди да се оженим.

— А колко време беше женен?

— Двадесет и девет години, но това въобще не ти влиза в работата.

— Леле, майко! Толкова години и веднъж не си й казал, че я обичаш!

— Нямаше нужда — каза той и се махна.

Избра си колибата, заета от Казз и Монат. Казз хъркаше мощно. Монат лежеше, подпрян на лакът, и пушеше марихуана. Предпочиташе я пред тютюна, защото повече му приличаше на растението, което неговите хора използваха като тютюн. Обаче не усещаше кой знае какво въздействие. Затова пък понякога тютюнът го даряваше с мимолетни, но многоцветни видения.

Бъртън реши да запази остатъка от „дъвката за мечти“, както вече я наричаше. И той запали цигара, макар да знаеше, че марихуаната сигурно ще го потопи в още по-мрачен гняв и неудовлетвореност. Задаваше въпроси на Монат за неговия свят — Гуурркх. Беше му много интересно, но марихуаната го подмами да се унесе, гласът на извънземния долиташе все по-слабо до него.

— …закрийте си очите, момчета! — заповяда Гилкрайст с изразения си шотландски акцент.

Ричард погледна Едуард. Той му се ухили и сложи длани пред очите си, но несъмнено надничаше през пръсти. Ричард също вдигна ръце към очите си, все се мъчеше да се надигне на пръсти. Стояха с брат си върху сандъци, но пак трябваше да се протягат над главите на възрастните, застанали пред тях.

Главата на жената вече лежеше под улея. Дългата кестенява коса падаше пред лицето й. Той много искаше да види какво изразява лицето й сега, когато тя гледаше в кошницата, предназначена за нея, или по-скоро само за главата й.

— Не надничайте, момчета! — пак се обади Гилкрайст.

Изгърмяха барабани, чу се самотен вик и острието се спусна устремно, тълпата кресна в един глас, имаше писъци и степания. Главата падна. От шията шурна кръв и сякаш никога нямаше да спре. Бликаше и заливаше множеството, той беше на цели петдесет ярда от там, но кръвта плисна по ръцете му, заля пръстите и лицето, напълни очите му и го заслепи, усещаше я лепкава и солена по устните си. Закрещя…

— Събуди се, Дик! — казваше му Монат. Раздруса рамото на Бъртън. — Събуди се! Сигурно си сънувал кошмар!

Треперещият, хълцащ Бъртън се надигна и седна. Потърка ръце и опипа лицето си. Влажни. Но от потта, не от кръв.

— Сънувах — каза той. — Бях само на шест години и се намирах в град Тур. Във Франция, тогава там живеехме. Моят възпитател, Джон Гилкрайст, заведе мен и брат ми да видим екзекуцията на жена, отровила семейството си. Гилкрайст ни каза, че ще е много забавно.

Бях развълнуван и гледах през пръстите си, когато той в последните секунди ни заповяда да си закрием очите, гилотината щеше да се спусне всеки миг. Но аз гледах, трябваше да видя. Спомням си, че малко ме сви стомахът, но това беше единственото, което усетих след тази гнусна гледка. Струваше ми се, че някак съм се отделил от всичко, докато наблюдавах. Като че виждах всичко през дебело стъкло, не беше истинско. Или пък аз не съществувах. Затова и не се ужасих истински.

Монат си запали друга цигара с марихуана. Огънчето позволи на Бъртън да види, че той клати глава.

— Каква диващина! Искаш да кажеш, че не само сте убивали вашите престъпници, но и сте им рязали главите! Публично! И сте позволявали на деца да гледат всичко това!

— В Англия бяха малко по-хуманни — отбеляза Бъртън. — Там ги бесеха.

— Французите поне са карали хората да осъзнаят, че проливат кръвта на престъпниците — каза Монат. — Ръцете им са били изцапани с тази кръв. Но явно тази страна от нещата е оставала скрита за тълпата. Поне за съзнанието им. А сега, след колко години… шестдесет и три, така ли?… ти изпушваш малко марихуана и преживяваш насън случката, която според тебе не те е засегнала дълбоко. Но този път се гърчиш от ужас. Пищеше като уплашено до смърт дете. Реагираше така, както би трябвало да реагираш тогава. Бих казал, че марихуаната е изровила нещо дълбоко потиснато и е извадила на открито ужаса, погребан вече шестдесет и три години.

— Може би — каза Бъртън.

Млъкна. В далечината гърмеше и святкаха мълнии. След минута стремително нахлу шум и капките затропаха по покрива. Той прецени, че и предишната нощ заваля горе-долу по същото време, около три сутринта. През втората нощ дъждът започна като по график. Постепенно заваля по-силно, но покривът беше плътно нареден и водата не се просмука през него. Обаче потече под задната стена, откъм склона. Разля се по пода, но не ги намокри, защото листата и тревата под тях бяха натрупани в постели, вдигнати на поне десет инча.

Бъртън продължи да разговаря с Монат до спирането на дъжда след около половин час. Монат заспа. А Казз въобще не се събуждаше. Бъртън се опита пак да заспи, но не можа. Никога не се бе чувствал толкова самотен и се страхуваше, че пак ще потъне в кошмарите. След малко излезе от колибата и тръгна към онази, която си избра Уилфрида. Надуши цигарения дим, още преди да наближи входа. Върхът на цигарата грееше в мрака. Различи смътно фигурата й, настанена върху листата и тревата на пода.

— Здрасти — каза тя. — Надявах се да дойдеш.

 

— Това е инстинктът да притежаваш собственост — заяви Бъртън.

— Съмнявам се, че това е инстинкт, заложен у човека — отвърна Фригейт. — През шестдесетте години… искам да кажа, през шестдесетте години на двадесети век, някои хора се опитваха да докажат, че човекът имал инстинкт, който наричаха териториален императив. Но…

— Харесва ми това понятие. Звучи приятно — отбеляза Бъртън.

— Знаех си, че ще ти хареса. Но Ардри и другите искаха да докажат не само, че човекът има инстинкт да предявява претенции, че дадена площ земя е негова, но и че произхожда от маймуни-убийци. И че инстинктът да убива е все още силен у него, защото е наследен от маймуните. Така обясняваха съществуването на национални граници, патриотизъм — и общонароден, и местен — капитализъм, войни, убийства, престъпления и така нататък. Но една друга школа твърдеше, че всичко това е резултат от развитието на културата, от културната приемственост в обществото, от най-ранните си периоди въвлечено във вражди между племената, във войни, изтребване и престъпления. Ако промениш културата, и маймуната-убиец изчезва. Изчезва, защото никога не е била там, точно като митичното дребно човече на стълбите. Обществото е истинският убиец и обществото създава убийци от всяко ново поколение бебета. Но имало е общества, вярно, общества на нецивилизовани хора, които все пак не отглеждали убийци. И в тях намираме доказателството, че човекът не произхожда от маймуни-убийци. Или би трябвало да кажа, че той произхожда от тях, но вече не носи гените на убиец в себе си, както вече не носи гените на силно изпъкващи надочни дъги, или гъста козина, или череп, побиращ само 650 кубически сантиметра мозък.

— Всичко това е твърде интересно — каза Бъртън. — Ще задълбаем в теорията някой друг път. Обаче, нека ти припомня, че почти всеки представител на възкресеното човечество произхожда от култура, която е подклаждала войни, убийства, изнасилвания, престъпления, грабежи и всякакви лудости. И именно сред такива хора живеем и с тях трябва да си имаме работа. Някой ден може да се появи ново поколение. Не знам. Твърде рано е да се каже, защото сме тук само от седем дни. Но независимо дали ни харесва или не, намираме се в свят, населен от същества, които прекалено често се държат така, сякаш наистина са потомци на маймуните-убийци. А засега нека се върнем към нашия модел.

Седяха на бамбукови табуретки пред колибата на Бъртън. На малка бамбукова масичка пред тях беше сложен модел на корабче, изработен от чам и бамбук. Имаше двоен корпус, върху който беше разположена платформа с нисък релинг в средата. С единствена, много висока мачта с надлъжен такелаж и кливерно платно и леко вдигнат мостик с рул. Бъртън и Фригейт използваха кварцовите си ножове и ножичките, за да издялкат модела на катамарана. Бъртън реши да нарече корабчето „Хаджия“, когато бъде построено. То щеше да поеме на поклонническо пътуване, макар и не към Мека. Имаше намерение да отплава с него нагоре по Реката, докъдето можеше да стигне. (За няколко дни реката вече се бе превърнала в Реката с главна буква.)

Двамата обсъждаха териториалния императив, защото предвиждаха някои трудности при построяването на корабчето. Хората в техния район вече се устроиха и настаниха. Оградиха си земя, направиха си жилища или още работеха по тях. Жилищата бяха доста разнообразни — от навеси до сравнително величествени здания от бамбук и камъни с четири стаи и на два етажа. Повечето бяха около грааловите камъни по течението на Реката и в подножието на планината. Бъртън завърши проучването си преди два дни и установи плътност на населението 260 до 261 души на квадратна миля. На всяка квадратна миля равнина от двете страни на Реката се падаха около 2.4 квадратни мили хълмове. Но хълмовете бяха толкова високи и начупени, че всъщност тези две мили и нещо се превръщаха в девет квадратни мили обитаема земя. В трите участъка, които огледа, установи, че една трета от хората са построили жилищата си близо до граалов камък на речния бряг, а една трета — до камък сред хълмовете. На пръв поглед двеста шестдесет и един жители на квадратна миля правеха околността доста пренаселена, но хълмовете бяха така гъсто обрасли с гори и с толкова сложен релеф, че заселила се там малка група можеше да се чувства в уединение. А в равнината рядко се виждаха тълпи освен в часовете за хранене, защото жителите й бяха в горите или ловяха риба по Реката. Мнозина дълбаеха канута или правеха лодки от бамбук с идея да ловят рибата насред Реката. Или като Бъртън — за да пообиколят.

Бамбуковите гъсталаци изчезнаха, но за всички беше очевидно, че бързо ще се възстановят. Бамбукът растеше изумително бързо. Бъртън пресметна, че растение с височина петдесет фута може да се извиси в целия си ръст за десетина дни.

Групата му поработи здраво и струпа цялото количество бамбук, което те смятаха, че ще им потрябва за корабчето. Но искаха да се предпазят от крадци, затова отсякоха още материал за висока ограда. Довършваха я в същия ден, когато беше готов и моделът. Имаха обаче сериозен проблем — налагаше се да направят своето корабче в равнината. Никога не биха могли да го спуснат от хълмовете, през гъсталака, ако го построяха близо до жилищата си.

— Да, ама ако се преместим и се устроим на ново място, ще си имаме неприятности — бе казал Фригейт. — Чак до границата на високата трева няма и квадратен инч, който някой да не си е присвоил. Както е тръгнало, ще трябва да нахълтваме в чужди владения само за да стигнем до равнината. Засега никой не се опитва да налага със сила границите на собствеността си, но това ще се промени още днес-утре. Ако построиш корабчето по-навътре във високата трева, нищо трудно няма да го извлечеш от гората и да го прекараш покрай колибите. Само че ще трябва да поставиш денонощна охрана, иначе ще ти изпокрадат всички вещи. Или ще унищожат корабчето. Нали ги знаеш тези варвари.

Говореше за колибите, повредени, докато техните обитатели отсъстваха, също и за замърсените езерца под водопада и около извора. Говореше и за твърде нечистоплътните навици на повечето хора наоколо. Не си правеха труда да използват малките тоалетни, изкопани тук-там от различни групи за общо удобство.

— Ще си направим нови колиби и нещо като корабостроителница, колкото можем по-близо до границата — каза Бъртън. После ще повалим всяко дърво, което ни се изпречи, и ще си пробием път през всички, които ни откажат правото да преминем.

Алис реши да отиде при хората, които разположиха колибите си на границата между равнината и хълмовете, за да ги убеди да направят размяна. На никого не каза какво смяташе да прави. Познаваше три двойки, които недоволстваха от жилищата си заради невъзможността да се усамотят. Успя да се споразумее с тях и онези се преместиха в колибите на Бъртън и хората му, на дванадесетия ден от Възкресението, четвъртък. По общо съгласие първият ден, неделя, беше Денят на Възкресението. Руах каза, че би предпочел първият ден да бъде наречен събота или още по-добре — просто Ден Първи. Но той живееше в район, населен предимно с хора от нееврейски произход — или с бивши неевреи (но който и преди не е принадлежал към юдейството, все такъв си остава), така че реши да прави, каквото и останалите. Руах си имаше бамбукова пръчка, на която отбелязваше дните с резки всяка сутрин. Пръчката стърчеше забита в пръстта пред колибата му.

Пренасянето на материала за корабчето зае четири дни тежка работа. И след това италианските двойки решиха, „че им е писнало да си претриват ръцете до кости от бачкане“. В края на краищата кому е притрябвало да се качва на някакво си корабче и да потегля нанякъде си, щом всяко друго място сигурно е точно като тук? Не се съмняваха, че са били възкресени, за да се радват на живота. Иначе защо им даваха алкохол, цигари, марихуана, „дъвка за мечти“, защо ги оставиха да ходят голи?

Тръгнаха си, без никой на никого да се разсърди. Напротив, в тяхна чест устроиха малко празненство на раздяла. На следващия ден, двадесети от Година първа на Възкресението, се случиха две неща. Едната случка изясни загадка, а другата прибави още една, макар и не особено важна.

На разсъмване групата тръгна към грааловия камък през равнината. Намериха до него двама новаци, заспали. Разбудиха ги лесно, но и двамата изглеждаха разтревожени и объркани. Единият беше висок мъж с кафява кожа, който говореше непознат за всички език. Другият беше също висок, освен това красив и с добре развити мускули. Имаше сиви очи и черна коса. Не го разбираха до мига, когато Бъртън беше осенен от догадката, че мъжът говори на английски. Но на къмбърлендския диалект от времето на крал Едуард I, често наричан още и Дългокракия. Щом Бъртън и Фригейт усвоиха произношението му и мислено направиха някои размествания в словореда, вече можеха да водят несигурен разговор с него. Фригейт имаше изключителни знания за писмения английски от по-ранните периоди на Средновековието, но никога не бе срещал доста от думите, нито част от граматичните конструкции.

Джон де Грейсток бил роден в имението Грейсток сред Къмбърлендските земи. Бил с Едуард I във Франция, по време на нахлуването в Гаскония. Там се отличил в сраженията, ако можеше да му се вярва. По-късно бил призован да заседава в Парламента като барон Грейсток, а след това пак участвал в битки при следващото нахлуване в Гаскония. Бил в свитата на епископ Антъни Бек, патриарх на Йерусалим. През двадесет и осмата и двадесет и деветата година от царуването на Едуард той се бил срещу шотландците. Умрял през 1305 година, без да създаде потомство, но прехвърлил своето имение и баронството на своя племенник Ралф, син на лорд Гримторп от Йоркшър.

Бил възкресен някъде по Реката, сред хората там около деветдесет на сто били англичани и шотландци от началото на четиринадесети век и около десет на сто — някакви разпуснати типове от древността. Оттатък Реката живеела смес от монголци от времето на хан Хубилай и тъмнокож народ, за който Грейсток не знаел нищо. Описанието му съвпадаше с външността на североамериканските индианци.

На деветнадесетия ден от Възкресението диваците от другия бряг нападнали през Реката. Явно нямали друга причина, освен желанието да си начетат крастата за хубави битки. И получили каквото искали. Оръжията се състояли почти само от граали и тояги, защото в онази местност камъни се срещали рядко. Джон де Грейсток видял сметката на десетина монголци със своя граал, след това го ударили по главата с голям камък и го промушили с обгорения връх на бамбуково копие. Събудил се гол, само със своя граал — или някакъв друг — до този камък.

Другият мъж разказа историята си със знаци и жестове. Ловял риба, когато на кукичката му се хванало нещо толкова могъщо, че го завлякло във водата. При усилията си да излезе обратно той си ударил главата в дъното на лодката и се удавил.

Така получиха отговор на въпроса какво става с убитите в задгробния живот. Появи се друг въпрос — защо не се събуждаха в същия район, където бяха намерили смъртта си.

Втората случка беше отказът на граалите да ги снабдят с обяд. Вместо храна намериха във всеки граал натъпкани шест парчета плат. Бяха с различни размери и във всевъзможни разцветки, оттенъци и шарки. Четири от тях очевидно бяха предназначени за носене като фусти. Можеха да бъдат препасани и закрепени около тялото със залепените за плата магнитни ленти. Две бяха от по-фина материя, почти прозрачни и явно бяха направени за сутиени, но при малко въображение служеха за още какво ли не. Въпреки че платовете бяха меки и попиваха влага, издържаха и на най-грубите опити да бъдат скъсани, нито пък се оказаха успешни опитите да бъдат нарязани и с най-острия каменен нож.

Човечеството нададе колективен крясък на удоволствие, когато видя тези „кърпи“. Макар че по това време мъжете и жените свикнаха или поне се примириха с голотата си, по-капризните естети и по-трудно приспособяващите се смятаха натрапчивата гледка на човешки полови органи за грозна или дори отблъскваща. Сега имаха поли и препаски за гърдите. Имаха и тюрбани, с които покриваха главите си, докато отново им пораснат косите. По-късно тюрбаните станаха обичайно украшение за глава.

Космите растяха на обичайните места освен по лицето.

Бъртън горчиво съжаляваше за това. Винаги изпитваше гордост от своите дълги внушителни мустаци и разклонената си брада. Твърдеше, че отсъствието им го кара да се чувства гол повече, отколкото липсата на панталон.

Уилфрида се разсмя и каза:

— Аз пък съм доволна, че вече не ти растат. Толкова мразя разни космаци по мъжките лица. Като целувам мъж с брада, все едно се завирам в разпокъсана пружина за креват.