Филип Хосе Фармър
В телата си разпръснати върнете се (1)

1

Жена му го прегръщаше така, сякаш можеше да задържи смъртта далече от него.

Той извика:

— Боже мой, аз съм мъртъв!

Вратата на стаята се отвори и той видя гигантска, черна едногърба камила навън, дочу подрънкването на звънчетата по хамута, докоснати от горещия пустинен вятър. После огромно черно лице, над което се извисяваше голям черен тюрбан, се показа на вратата. Черният евнух нахълта като облак, с грамаден ятаган в ръка. Най-сетне идваше Смъртта — Разрушител на удоволствията и Причинител на разлъката.

Чернилка. Нищо. Той дори не узна, че сърцето му бе спряло завинаги. Нищо.

После очите му се отвориха. Сърцето му биеше мощно. Той беше силен, много силен! Всички болки — подаграта в краката, мъчението в черния дроб, изтезанието на сърцето — бяха изчезнали.

Цареше такава тишина, че успяваше да чуе движението на кръвта в главата си. Сам сред свят без звуци.

Ярката равномерна светлина беше навсякъде. Той виждаше, но не разбираше какво вижда. Какви бяха тези неща отгоре, отстрани и под него? Къде се намираше?

Опита се да седне и усети приглушена паника. Нямаше на какво да седи, защото висеше в пустота. Движението го завъртя напред, като че плуваше във вана, пълна с разреден сироп. На около един фут^[1] от върховете на пръстите му имаше прът от яркочервен метал. Прътът идваше отгоре, от безкрайността и потъваше в безкрайността отдолу. Напъна се да го сграбчи, защото беше най-близкият до него твърд предмет, но нещо невидимо му се съпротивляваше. Сякаш въжета на незрима сила се опъваха срещу него, отблъскваха го.

Той бавно се превъртя напред в салто. Съпротивата спря пръстите му на шест инча^[2] от пръта. Изпъна тяло и се придвижи напред с някаква частица от инча. В същото време тялото му се завъртя около оста си. Той пое въздух с гръмко стържещо хриптене. Знаеше, че няма опора и размахваше ръце в паника, искаше да се улови за нещо.

Сега беше с лице „надолу“ — или пък „нагоре“? Каквато и да беше посоката, гледаше обратно на положението, в което се събуди. Не че имаше значение. „Над“ него и „под“ него гледката си оставаше все същата. Висеше в пространството и не падаше, защото го държеше невидим пашкул, недостъпен за осезанието му.

На шест фута под себе си видя тялото на жена с много бледа кожа. Беше гола и нямаше нито един косъм по себе си. Наглед спеше. Очите й бяха затворени, гърдите леко се надигаха. Краката бяха събрани и изпънати, ръцете — покрай тялото. Въртеше се бавно като пиле на грил.

Силата, която я завърташе, действаше и върху него. Той леко се обръщаше настрани от нея, видя други голи и обезкосмени тела — мъже, жени и деца в мълчаливи въртящи се редици… Над него имаше голо и въртящо се тяло на негър.

Наведе глава, за да огледа собственото си тяло. Също голо и без косми. Кожата му беше гладка, мускулите на корема — стегнати, по бедрата си също забеляза силни млади мускули. Не се виждаха вени, изпъкнали като синкави диги над кожата. Вече не притежаваше тяло на грохнал и болен шестдесет и девет годишен мъж, който преди няколко мига умираше. Бяха изчезнали и стотината белега.

Тогава осъзна, че сред телата около него липсваха стари мъже и жени. Всички изглеждаха на около двадесет и пет години, макар и да се затрудняваше в определянето на точната възраст, защото главите и междукрачията без косми ги правеха едновременно по-стари и по-млади.

Бе се хващал, че не знаеше що е страх. А сега уплахата изтръгна надигащия се в гърлото му вик. Страхът го притисна и сякаш изстискваше от тялото му наново вдъхнатия в него живот.

Отначало го зашемети самият факт, че още беше жив. После положението му в пустотата и новата обстановка около него смразиха чувствата му. Виждаше и усещаше през дебел полупрозрачен прозорец. И след няколко секунди нещо се пречупи в него. Почти чу звука — прозорецът внезапно се отвори.

Светът се вля във форма, която възприемаше, но не разбираше. Над него, от двете му страни, под него, навсякъде, докъдето стигаше погледът му, в пространството висяха тела. Подредени и отвесно, и водоравно. Вертикалните редици бяха разделени от червени прътове, тънки като дръжки на метли — единият на дванадесет инча от стъпалата на спящите, другият на дванадесет инча от главите им. Шест фута деляха всяко тяло от другите наоколо.

Прътовете се издигаха от пропаст без дъно и потъваха в пропаст без покрив. Сивота, в която чезнеха и телата — отгоре и отдолу, отляво и отдясно, — не беше нито небе, нито земя. В далечината нямаше нищо, освен мътилката на безкрайността.

От едната му страна висеше мургав мъж с лице на тосканец. От другата — индийка, над нея беше едър скандинавец. Едва при третото си завъртане установи какво му се струваше странно в мъжа. Дясната му ръка, от над лакътя до пръстите, беше червена. Като че липсваше външният слой кожа.

След няколко секунди, през няколко редици, забеляза тяло на зрял мъж, на което липсваха кожата и всички мускули по лицето.

Имаше и други тела без някои части. В далечината неясно долови скелет с плетеница от органи в него.

Все така се въртеше и наблюдаваше, а сърцето му блъскаше в гърдите от ужас. Вече разбираше, че се намира в някаква колосална зала и че металните пръти излъчват сила, която някак поддържа и върти милионите — а може би милиардите хора.

Но кое беше това място?

Несъмнено, не и град Триест от Австро-Унгарската империя през 1890 година.

Не приличаше на нито един рай или ад, за които бе чувал или чел, а той си мислеше, че е запознат с всяка теория за съществуването след смъртта.

Той умря. А сега беше жив. Винаги бе се присмивал на приказките за задгробен живот. Поне веднъж можеше да признае, че е сбъркал. Но нямаше никой наоколо, който да му изсъска „Нали ти казвах, проклет невернико!“.

Сред всичките милиони само той беше буден.

Докато се въртеше със скорост приблизително един оборот в десет секунди, видя още нещо и зяпна от учудване. През пет редици едно тяло на пръв поглед наподобяваше човешко. Но нито един представител на вида Homo sapiens нямаше палец и още три пръста на ръката, нито четири пръста на ходилото. Нито нос и тънки черни устни като на куче. Нито торбичка с множество изпъкналости в слабините. Нито уши с толкова странни извивки.

Ужасът поизбледня. Сърцето му вече не биеше така лудешки, но не се връщаше към нормалния ритъм. Ледът в мозъка му се стопи. Трябваше да се измъкне от това безпомощно положение, приличаше на свиня, набучена на шиш. Искаше да се добере до някой, за да узнае какво правеше тук, как бе дошъл и защо бе се озовал на това място.

Действието последва решението.

Сгъна крака и ритна силно. Откри, че тласъкът го избута напред с половин инч. Отново ритна и се избута въпреки съпротивата, но щом спря, силата бавно го изтика към предишното положение. И внимателно притискаше ръцете и краката му към неподвижност.

Той побесня, зарита с крака и размаха ръце, като че плуваше бруст, и успя да се пребори за напредък към пръта. С наближаването паяжината на силата го обвиваше по-стегнато. Но той не се отказа. Иначе щеше да се върне на мястото си, без достатъчно енергия да започне борбата отначало. Не му беше в кръвта да се отказва, преди да се е изцедил докрай.

Дишаше тежко, тялото му се къпеше в пот, ръцете и краката му се движеха като в конфитюр, а завоеванията му си оставаха незабележими. Изведнъж пръстите на лявата му ръка докоснаха пръта. Беше твърд и топъл.

И внезапно научи къде е „надолу“.

Пропадна.

Докосването разруши магията. Въздушните паяжини около него се скъсаха беззвучно и той се сгромоляса.

Достатъчно близо беше до пръта, за да го улови с една ръка. От рязкото спиране си удари болезнено хълбока. Кожата на дланта му гореше, докато се плъзгаше надолу, после се хвана и с другата ръка. Спря.

Пред него, от другата страна на пръта, падаха тела. Движеха се с ускорението на падащ предмет на Земята. Запазваха изпънатото си положение и разстоянието помежду си. Дори не спираха да се въртят.

Въздухът се раздвижи край неговия потен гръб и той се завъртя около пръта. Зад него, в отвесната редица, където беше допреди малко, телата също падаха. Едно след друго, сякаш методично хвърляни през отворен капак, те се въртяха и устремно минаваха край него. Главите им се мяркаха само на няколко инча. Имаше късмет, че не го удариха, би могъл да изпусне пръта и да потъне в бездната с тях.

Падаха като в тържествено шествие. Тяло след тяло се стрелкаха от двете страни на неговия прът, докато другите милиони редици си спяха.

Той позяпа известно време. После започна да брои телата. Винаги с удоволствие броеше неща. Но се отказа, когато стигна до 3001. След това само се взираше в потока от плът. Докъде нагоре, до каква неизмерима далечина нагоре бяха подредени? И колко надолу можеха да пропаднат? Без да иска, той ги сурна надолу с допира си, премахнал невидимата сила, която прътът излъчваше.

Не можеше да се покатери, но би могъл да се плъзне надолу. Започна да се спуска по малко, погледна нагоре и забрави за връхлитащите тела. Над главата му надделяваше бръмчене над свистенето от телата наоколо.

Някаква тясна машина от яркозелено вещество, оформена като кану, потъваше надолу между падащата редица и съседните неподвижни спящи. Той си каза, че въздушното кану видимо не се опира на нищо и щом дори не се засмя на опита си за шега, успя да разбере колко е уплашен. Без никаква видима опора. Като магическа лодка от „Хиляда и една нощ“.

Над ръба на лодката се показа лице. Машината спря и бръмченето престана. Още едно лице до първото. И двете обрамчени от дълга, тъмна и права коса. Лицата се дръпнаха, бръмченето започна отново и кануто се спусна към него. Спря на около пет фута. На зеления нос видя само един символ — бяла спирала, извита надясно. Един от човеците в кануто заговори на език с множество гласни и често повтарящи се гърлени звуци. Звучеше като полинезийски.

Невидимият пашкул около него се възстанови отведнъж. Падащите тела се забавиха и накрая замръзнаха неподвижно. Хваналият се за пръта мъж усети как го сграбчва задържащата сила, после го вдигна. Колкото и отчаяно да се вкопчваше, краката му бяха издърпани нагоре и тялото ги последва. Вече гледаше надолу. Отдалечаваха ръцете му от пръта. Като че му отнемаха и живота, разума, света. Заплува нагоре и се завъртя. Мина край въздушното кану и над него. Двамата мъже вътре бяха голи, тъмнокожи като йеменски араби и красиви. Чертите на лицата им наподобяваха нордическите, приличаха на някои негови познати исландци.

Единият вдигна ръка, държеше метален предмет с размерите на молив. Прицели се като при стрелба.

Висящият във въздуха мъж изрева от ярост, омраза и отчаяние и размаха ръце, за да стигне до машината.

— Ще ви убия! — крещеше той. — Ще ви убия! Ще ви убия!

Забравата го погълна.