Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (8)

8

Кей никога не беше давал имена на корабите си. Първата му яхта — преправен бомбардировач от времето на Смутната война, не заслужаваше нищо повече от сериен номер. Полетите с нея вероятно бяха значително по-опасни от обичайната работа на Дач, но на него му вървеше. Хиперкатерът, който можеше да си позволи по-късно, имаше достатъчно мощен компютър, за да възникне в него онова, което Кей предпочиташе да нарича псевдоинтелект. Той трябваше да си даде име самостоятелно, обаче гибелта му в орбитата на Граал попречи на интелекта да разбере какво представлява всъщност.

Новият кораб оставаше безименен и лишен от каквото и да било подобие на разум — Дач прекалено добре беше разбрал, че металът понякога е по-слаб от плътта, но заради това болката от загубата не намалява.

От всички видове тежко космическо въоръжение колапсарният генератор беше най-безпощаден и безотказен. Той действаше на малки разстояния, но защитните полета и размерите на вражеските кораби не бяха пречка за него. Категорично забранен за частни лица, генераторът беше причината Кей да успее да купи кораба с жалките пари, които му останаха след Граал. Такива кораби се строяха за една-единствена акция, след което безпощадно ги унищожаваха. Но този път някой беше решил да припечели малко и да препродаде изгорелия кораб.

Само три планети от човешката Империя рискуваха да гледат през пръсти на закона. Само три планети разрешаваха кацането на подобни кораби — Джиенах, Рух и Тааран, анархични светове. Грей не им обръщаше внимание — засега. По-късно, когато тези планети придобиеха някакво значение, флотът щеше да помете отбраната им, да филтрира жителите им и да избере по-приемливо правителство. Анархичните светове щяха да изчезнат — и да се възродят по новите граници на Империята. Всеки порядъчен дом трябва да си има кофа за смет, за да не се хвърлят боклуците където дойде.

Нормалните хора рядко се завираха в кофи за смет.

Кей изведе кораба си от скока на половин час полет от Джиенах.

— Да отговоря ли? — попита Томи, кимайки към примигващите светлинки на командния пулт.

— Давай.

— Шейсет и седем-тринайсет — произнесе Томи, навеждайки се над пулта. — Собственик — Кей Алтос.

— Орбитален страж на Христа Крим. Вашият пропуск? — неизвестният оператор безуспешно се опитваше да копира тона на евтин автомат.

На Джиенах нямаше правителство, нито пък единни планетарни войски. Шестте орбитални бази принадлежаха на различни собственици. Всяка от тях имаше свои пароли, за които се налагаше да се плаща ежемесечно. Някои, опитвайки се да икономисват, купуваха пропуски само от две-три станции и се промъкваха на планетата през тяхната зона на контрол.

Но Кей никога не беше обичал руската рулетка.

Томи натисна бутона, над който беше залепена хартиена лентичка с надпис „Пропуск — Крим“. Кодираният пакет на паролата отпътува в пространството.

— Пропускът е приет — гласът на оператора придоби някакви оттенъци на емоция. — Ей, Дач, вдругиден паролата се сменя. Да приготвя ли плазма за теб?

— Подгрей си на нея бутилката с мляко. — Томи намигна на Кей, който кимна.

Кратък смях и връзката прекъсна. Христа Крим винаги подбираше за станцията си оператори с пещерно чувство за хумор.

— Шейсет и седем-тринайсет — следващата база прие щафетата. — Патрул на Звездната стража. Очакваме паролата ви.

Натискане на бутона. Пауза.

— Прието. Хлапе, Кей далече от пулта ли е?

Томи и Дач се спогледаха.

— Далече е.

— Добре, предай му много поздрави от Синтия. Тя и сама би го поздравила, но устата й в момента е заета.

Томи изглежда чуваше тази шега за пръв път. За секунда се засмя. Дач се включи към канала:

— Ти ли си това, Пол?

— Аха. — В гласа се долавяше явно учудване.

— Тъкмо си застъпил на месечното си дежурство?

— Да… По дяволите, страхотно запомняш гласове!

— А също и адреси. Ще намина при жена ти да я поздравя от теб. Край на връзката.

— Майтапеше ли се с него? — полюбопитства Томи.

— Не знам. Запомням много лошо лица.

Преди корабът да се спусне на площадката за приземяване, успяха да ги проверят още две бази.

— Защо винаги дежурят такива откачалки? — попита Томи, измъквайки се от креслото.

Дач, който оставяше кораба на съхранение, се забави с отговора:

— Вахтите продължават месец или два. Собствениците правят дребни икономии — например чрез по-малко курсове със совалки.

— И какво?

— Месец на пултовете, а жилищните отсеци не са по-големи, отколкото в нашето корито. Те не обичат да четат, телевизията им омръзва през първата седмица, игрите са забранени. Нямат други развлечения освен да се бъзикат с пилотите и да напсуват някой неудачник.

— А защо игрите са забранени? — попита Томи, явно засегнат.

— Защото в тях винаги съществува възможността да победиш.

— Е, и какво?

— Някой ден ще ти обясня. Тръгваме.

На пръв поглед Джиенах не се отличаваше от която и да е друга слаборазвита колония. Улици, растящи на ширина, а не на височина, къщи от бетон и камък, пътища, покрити с омекнал от слънцето асфалт.

Само дето над къщите прекалено често проблясваха климатизиращите полета, покриващи решетките на личните хиперантени. По тесните пътища се носеха последни модели „саборо“ и „тувайси“. Във витрините вместо евтини дрехи серийно производство и пластмасови тенджери за микровълнови печки, разтапящи се още през първата седмица, блестяха полихромни флакони с козметични средства от Диора и кухненски автомати с „вечна“ гаранция.

Пари, пари, неуловимият мирис на милиардите плуваше над скучния пейзаж. Никой не строеше тук разкошни семейни къщи — планетата живееше само за настоящето. Забогатей, позабавлявай се… и се измъкни преди Имперският флот да получи заповед да въведе ред. О, да, планетата плащаше данъци на хазната и прилежно поддържаше Грей, за да отложи това събитие.

Но боклукът вече беше напълнил кошчето — скоро щяха да решат да го изнесат, формално в Империята не съществуваше робство, а тук имаше прекалено много хора с пожизнени договори. В местната полиция по смайващ начин оцеляваха само коренните жители на планетата, но не и изпращаните от Службата професионалисти. А пък рекламата на „курортите“ на Джиенах красеше стените на всички туристически агенции в Империята. „Традиционна школа за детски масаж“, „Танцьори-булрати в ритуала за посрещане на пролетта“, „Секция медитация и себепознание“.

Джиенах предлагаше всякакви видове секс, наркотици и невронна стимулация. Това, от което се отказваше Фамилията, беше норма за тази планета. Дори порнофилмите и еротичните списания тук се снимаха на живо, вместо да се предлагат на купувачите разрешените от министерството на културата компютърни инсценировки. Това привличаше мнозина, макар машините да произвеждаха за хората много по-красиво режисирани и „заснети“ зрелища. Организираните туристи бяха в пълна безопасност на Джиенах. Те бяха под патронажа на най-влиятелните кланове. Самотните пътници имаха повече проблеми.

Дач не взе такси — тъкмо се свечеряваше, жегата намаляваше, а до настъпването на мрака оставаше още доста време. Изминаха пътя от космическото пристанище до града с монорелсово вагонче, а след като слязоха на спирката, продължиха по тясната лента на тротоара. Не прекалено добре облечена, но явно не безобидна двойка — на колана на Кей съвсем неприкрито висеше пистолет „Стършел“, а на гърдите му проблясваше жетонът на телохранител от категория „лична“. Томи внушаваше на минувачите опасения по-скоро със спокойния си поглед, отколкото със също така явно демонстрираната „Пчела“.

Компанията от размъкнати хора, идващи насреща им, попритихна и ускори крачка. Момиче с лента на ръката за пожизнен договор сведе поглед. Кланът на нейния собственик не беше толкова силен, че да защитава всичките си роби, още повече онези, които вече не бяха толкова млади и красиви.

— Плесен — тихо каза Дач, преминавайки покрай поредната реклама. Холограмното пано канеше в клуб за „садомазохизъм за всички възрасти“. Подобни клубове имаше из цялата Империя, но там мазохистите отиваха по собствено желание. А тук кой знае защо се озоваваха хора, сключили пожизнен договор, много често — непълнолетни.

— Аха — равнодушно се съгласи Томи. Неговите шестнайсет години и без това не бяха кой знае колко дълъг срок, но той помнеше само последните пет. Четири от тях беше прекарал с Кей на Джиенах.

Дач погледна юношата, но не каза нито дума. Когато реши да вземе Томи със себе си на анархичната планета, Кей много добре знаеше какво очаква момчето: или психиката му ще се закали, или ще се превърне в циничен подлец. Все още не можеше да разбере какво се е случило и дали не се е появил трети вариант — студено безразличие.

— Ще отскоча да взема бира. — Томи кимна към отворената врата на някакво магазинче. Дач хвърли поглед към табелата — магазинът се охраняваше от клана Крим. Напълно надеждно заведение. В такова би рискувал да пусне Томи дори в самото начало, когато беше на дванайсет.

— За мен две „тъмни“ — каза Кей, като спря. Не желаеше изтънчена прохлада, след която задухът да го връхлети с нова сила.

Томи притича до вратата — строен тъмнокос юноша, с все още по детски меко лице, в сини джинси и тениска с надпис „Голямата игра е Смъртта!“, помагаща му да изглежда свой сред джиенахската младеж. В погледа, с който го изпрати Кей, нямаше привързаност — само обичайната загриженост.

В края на краищата, нали трябва да поемеш отговорност за тези, които си опитомил, макар че Бог му беше свидетел — същият този Бог, — че той не възнамеряваше да опитомява малкия си убиец.

Дач стоеше на тротоара, загледан в потъмняващото небе. Канеше се да вали дъжд — кратък, но все едно, щеше да стане по-приятно. С крайчето на съзнанието си фиксираше всеки минувач, оказал се прекалено близо, неподвижните отблясъци на прозорците и въртенето на детектора за оръжие, разположено на кръстовището.

Професионалистите с неговия профил и от неговата класа никога не се отпускаха.