Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (65)

5

Томи пиеше чай и си вземаше бонбони от кутията с онова делово безразличие, което никога няма да е достъпно за децата. На Кей и Артур сега не им беше до ядене.

Седяха на дивана, заемащ цялата стена на стаята в полупразния хотел на космодрума. Артур си беше качил краката горе, Кей бе полуобърнат към него. Томи слушаше разговора им, но не се включваше в него.

Двамата имаха да си кажат много неща.

— Все пак се надявах да минем без това. — Артур горчиво се огледа. — Сигурен бях, че ще ни намерят.

— Защо?

— Тръгнал си към Граал. Вече си бил там веднъж — независимо от всичко беше длъжен да се добереш дотам отново.

Кей само поклати глава в отговор на този аргумент.

— Когато човек попадне в потока на събитията, променящи цялата Вселена, няма място за случайности.

— Аз ли съм попаднал?

— Ти. Аз. Томи.

Юношата се усмихна, чувайки името си, и си наля нова чаша.

— Добре. Да допуснем — Кей погледна бързо и тревожно Томи. — Но ако е така, престани да се измъчваш. Ти отново си със стария недостатък, но нали това също е по волята на съдбата?

— И съдбата умее да отмъщава.

— За какво?

— За Мухаммади.

Кей прекара длан по лицето му, сякаш махаше паяжина.

— Забрави я.

— Как? Аз я намерих, за да си отмъстя… и не можах да я убия. Това…

— Млъкни. — Дланта на Кей плесна Артур по устните. — Край. Темата е приключена.

— Кей, аТанът лекува само тялото — за пръв път се намеси в разговора Томи. — Душата му е неподвластна.

Артур погледна Томи и каза сериозно:

— Благодаря, братко.

— С душата ще се заемем ние. Ако се наложи. — Кей сложи ръка върху рамото на Артур. — Може би ни стига за днес? Три часа е. Искам да поспя известно време.

— Аз също — Артур кимна. — Чаках ви повече от денонощие, а спах само два часа.

— А на мен ми е интересно как мина аТанът ти — невъзмутимо каза Томи.

— Както обикновено — гласът на Артур не потрепна. — Синът на ендориански търговец Артур Овалд отново се появи на бял свят. Не се потрудих да сменя името си в договора с „аТан“, а на Къртис-старши му беше все едно.

— Така. — Кей се изправи. — С ваше разрешение се усамотявам в леглото. А вие, ако искате, си говорете до сутринта.

Заспа бързо — под звуците на тихия разговор в съседната стая. Говореше главно Томи — и Кей се радваше на това.

Три часа сън са недостатъчни, за да си починеш, но стигат да залъжеш умората. Кей премина безшумно през стаята, където едно до друго спяха момчетата. Взе леден душ, върна се и постоя минута, гледайки лицето на Артур.

Подпухнали клепачи — доказателство за нощните сълзи, които той не беше чул.

Пръсти, впили се в ръба на възглавницата.

Болка и страх.

…аТанът лекува само тялото.

Кей се приближи до информационния терминал, свързан с мрежата на хотела. Тя беше простичка и не особено дружелюбна за незапознатите с Граал туристи, но след половин час Дач се добра до архива на централната болница на планетата. След още шест минути получи достъп до файловете на приюта към църквата на Единната воля.

И едва след това се приближи до дивана и разтърси двамата Къртис за раменете.

— Какво има? — промърмори Томи.

— Ставай. Трябва да се обръснеш — Кей с лекота го измъкна от завивките. — По-живо.

— А аз защо да ставам? — Артур леко отвори едното си око.

— За да си измиеш ушите. По-бързо. Посещенията на безнадеждно болни са разрешени от сутринта до обед, а ние трябва да наемем и кола.

— Какви болни?

— Безнадеждно. — След Томи Кей измъкна от леглото и Артур. Помъкна го към екрана и го свали в креслото.

С широко отворени очи Артур гледаше снимката на Изабела Кал.

* * *

— Сигурен ли си? — попита Томи. Той явно нервничеше и Кей ободряващо му се усмихна.

— Да. А ти сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Не съм имал щастието да познавам тази дама и не мечтая да я видя.

— Тогава ни изчакай.

— Кей! — Томи го погледна умолително. — Пожали Артур! Това е жестоко!

— Времето на жалостта е свършило преди да се родим, Томи.

Дач излезе от джипа. Историята се повтаряше — те не можаха да вземат флаер под наем и отново им предстоеше преход пеша през Злата земя.

Но преди това, което ги очакваше — независимо дали бе Бог, дявол или засада на СИБ, — Кей трябваше да отведе Артур на среща с миналото.

С миналото, измъчващо се в тази голяма, подобна на стара теранска крепост сграда.

Момчето вече стоеше пред грубата каменна арка на входа. Той беше толкова трогателно малък и беззащитен пред грамадата от сив гранит, че сърцето на Кей се сви.

Нелепост. Всичко това са сантименталности без никакво основание.

Артур Къртис бе на двайсет години.

Толкова далеч от невинността и чистотата, колкото и Кей.

Но Дач все пак постоя няколко секунди, гледайки обърканата детска фигура, преди да се доближи до нея.

— Хайде…

Всеки е на толкова години, на колкото е. Ти никога не си бил дете — Артур още не е станал възрастен.

Леко учудената жена в бялата туника на милосърдна сестра им издаде пропуск. Посещенията не се забраняваха на никого — църквата смяташе всеки вид общуване за благо. Но жената все пак попита:

— Тази жена пада ли се някаква на момчето?

— Никаква. Но той трябва да се убеди в това — учтиво отговори Кей.

…На Граал така и не бяха узнали името на Кал. Просто възкръснала безумна жена, пред която беше безсилен целият медицински арсенал: „аТан“ пазеше своите тайни. Кал бе зачислена в документите на приюта под красивото и условно руско име Любов.

Кей се съгласи, че в това има някаква, макар и извратена логика.

Когато се приближиха до стаята, чийто номер беше посочен в пропуска, Дач усети, че притисналият се към него Артур трепери.

— Кей!

Той погледна момчето.

— Не бива! Не мога!

— Ако не беше механистката, нямаше да те доведа тук. Да вървим.

Кей побутна Артур и двамата влязоха в стаята. Болногледачката, която плетеше нещо в ъгъла, им кимна. Тя се беше нагледала на всякакви посетители — и на такива, които бързаха с пакет плодове за болните, за да изкупят собствените си смъртни грехове, и на такива, които с ненаситно любопитство наблюдаваха настъпващата смърт.

Но тези посетители не попадаха в обичайните категории.

— Ще я познаеш ли? — попита Кей.

Погледът на Артур обикаля жените няколко секунди. Болните в стаята бяха шест — грижливо облечени, умити, сресани, наредени пред видеоекран, на който нарисувани зайчета гонеха из гората нарисуван вълк.

После пръстите му се впиха в дланта на Кей.

— Не успя веднага, нали? — попита Кей. — Това е първият урок, момче. Лицата на миналото са изтрити. Разпознаваме ги веднага само в сънищата.

Той се приближи до застиналата върху креслото си Изабела Кал, почти насила мъкнейки със себе си Артур. Лицето на Кал не се промени. Тя продължаваше да следи с любопитство на животно подскачащите по екрана фигурки.

— Кал, това съм аз — тихо каза Кей. — А това е Артур Къртис. Познаваш ли ни?

Кал гледаше в екрана.

— Вторият урок — строго продължи Кей. — Миналото е безвредно за нас. Но ако много се стараем, можем да го съживим. Да му дадем ново тяло и нова душа.

Той хвана Изабела за ръката — все още нежна и фина, непроменена за изминалите четири години.

И поднесе ръката й към лицето на Артур. Получи се нещо средно между ласка и удар.

Момчето извика.

Още едно меко побутване.

Този път Артур не издаде нито звук.

— Трети урок. Миналото може да ни удари — ако ние самите искаме това. И можем да свикнем с болката, дори да я обикнем.

Дач се премести, закривайки екрана за Кал. Жената не помръдна.

— Четвърто, най-важното. Миналото е мъртво. Няма минало. Във властта ни е да го убием завинаги, или просто да му обърнем гръб, или да му вдъхнем живот. Какво избираш, момче?

Разтревожената болногледачка остави недоплетения шал и се приближи към тях.

— Кое избираш?

— Да се обърна и да си тръгна. — Артур вдигна поглед към Кей.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна безмълвно.

— Тя се казваше Изабела Кал — уведоми Кей болногледачката и излезе заедно с Артур. Момчето бавно се приближи до тесния прозорец. Погледна джипа, паркиран до оградата.

— Имената на миналото могат да се върнат. Можем да си го спомним. Важното е да не го съживяваме.

— Кей — Артур изглеждаше напрегнат, — а ако бях отговорил по друг начин?

— Все едно, бих се сражавал, за да те защитя.

— Защо? Аз също съм минало.

— Ти си жив, Арти. И повече няма да те дам на смъртта.

— Кей, защо ме обичаш?

Дач си помисли, че никой никога не е знаел отговора на този въпрос — независимо дали ставаше дума за хора или за други раси, мъже и жени, възрастни и деца. Но все пак отговори, защото тишината и мълчанието също бяха част от миналото.

— Защото ти ме научи да обичам.

— Тръгваме ли? — попита Артур след кратка пауза.

— Тръгваме.

Спуснаха се бързо по стълбите, вече без да разговарят. Не беше необходимо.

А миналото можеше да си умира и без тяхно участие.