Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (59)

9

Приятно беше да усеща бронята върху тялото си. Кей забеляза, че цялото оръжие на „Серафим“ е свалено набързо, а енергийният запас е минимален, но все пак усещането за абсолютна незащитеност изчезна. Дори им помогнаха да си намъкнат броните, така и без да им дадат обяснения. Впрочем Кей не се нуждаеше от никакви обяснения.

По някакъв непонятен начин Артур бе успял да допре нож до гърлото на Лемак.

Съвсем не беше зле за момче, повярвало преди четири години, че светът се състои само от мръсотия.

Конвоиращите видимо нервничеха. Изглежда, бяха наясно с надвисналата над кораба опасност, но още не получаваха указания да пуснат пленниците. Кей намигна на Томи, опитвайки се да ободри момчето, което не изглеждаше особено зарадвано от случващото се. Преходът от пълна безнадеждност към спасение е прекалено силен шок. Човек трябва да умее да се приспособява към такива неща.

Най-накрая вратите на един от асансьорите се отвориха — символите над него обозначаваха резервния център за управление, ако Кей не го лъжеше паметта. Вячеслав Шегал бързо излезе на площадката на терминала.

— Не те съветвам да бързаш да се радваш, Кей.

— А какво ще ми наредиш да правя?

— Да се молиш. И да вразумиш Артур. Той е превзел командната зала и изкарва миноносеца от скока… с пълна тяга.

Дач само поклати глава. Подобна перспектива го устройваше не повече, отколкото всеки от останалите.

— Ще се постарая, Вячеслав. Можете да ми вярвате.

— Влизайте в асансьора, Дач. И по-бързо — трябва да се започне спиране или да се възстанови режима на хипергенератора.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш?

— Почти. Лично аз ще ви убия при превземането на командната зала. Томи вероятно ще ни е нужен. Но нека и той не вярва прекалено, че е толкова ценен.

Съпроводени от гробното мълчание на конвоиращите, Кей и Томи влязоха в кабината на асансьора. Вратите се затвориха и двамата се понесоха през палубите на кораба.

 

 

Маржан Мухаммади стоеше в онази точка на коридора, която логическите й вериги бяха определили като идеална за замисленото. Шегал я бе лишил от външно оръжие, но той не подозираше за имплантираната в тялото й лазерна резачка.

Клинч-командорът бързаше към главния транспортен терминал — очевидно Дач и двойникът на Артур бяха там. Вероятно щяха да ги изпратят в командната зала по най-краткия път. Капсулата щеше да премине покрай Мухаммади — зад тънката стена.

Маржан не смяташе да се задоволява с ролята на зрител.

Когато датчиците й уловиха приближаващата се пулсация на магнитното поле, тя вдигна ръка. Късо замахване — изскочилият от китката й лъч преряза пластмасата. Тя откъсна димящото по краищата парче и го хвърли на пода. Селеноидите, движещи асансьорните кабини, не бяха повредени, прекрасно. Пред нея имаше тъмен тунел с двуметров диаметър. Миришеше на застоял въздух — добре, че атмосферата от асансьорните шахти не се изпомпваше.

Бученето се увеличаваше. От отвора я удари задвижвания от капсулата въздух. Маржан отстъпи крачка назад, присви очи, преценявайки с каква сила да се изтласка.

И скочи в тъмнината.

 

 

Асансьорът се разтресе от силния удар. Кей и Томи щяха да се строполят на пода, ако не бяха в силови брони, които автоматично парираха подобни тласъци. За миг на Дач му се стори, че това е излизането от хиперпространството — същото, от което се бояха еднакво и той, и Шегал.

Но капсулата продължи движението си.

— Сигурно проблеми със захранването — каза Томи.

Капсулата започна да забавя движението си. Кей направи крачка към вратата, поколеба се за секунда и прибра лицевата преграда на шлема си.

Артур трябваше да се увери, че това е именно той, а не някой от десантчиците на Лемак.

Вратите се отвориха и Дач влезе в овалната команда зала.

Първото, което видя, бяха двамата пилоти, застанали срещу него с напълно обречен вид. Зад тях, вдигнал ръка с прикрепена към нея „Буря“, бе застинал човек в силова броня.

— Артур, прекъсни излизането! — извика Кей.

С леко движение фигурата в бронята блъсна пилотите в креслата им. Познатият глас изрече:

— Намаляване на скоростта, бързо!

Крачките им кънтяха приглушено в тишината на командната зала. Артур и Кей спряха на половин метър един от друг. Когато лицевата преграда на шлема на Артур се плъзна в бронята, моторите започнаха тихичко да вият.

— Виното ще го пием по-късно — каза Къртис-младши.

— Радвам се да те видя, момче. Здравей.

— Вече се видяхме.

— Онова не беше ти.

Томи се приближи отзад. Артур му се усмихна.

— А как възнамеряваме… — започна Томи.

Зад гърба му, от все още отворената асансьорна кабина, нещо затрещя. На пода падна парче метал с разтопени краища. След него с котешка грациозност скочи Мухаммади.

Артур беше единственият, който стоеше с лице към асансьора.

Той удари Кей, отхвърляйки го от смъртоносната линия, която го съединяваше с вдигнатата ръка на Мухаммади. Ослепителният лъч прониза пустотата, нагорещеният въздух лъхна лицето на Артур.

„Бурята“ се обади, заливайки със смъртоносно излъчване асансьорната кабина. Обвивката на асансьора закипя, пръски разтопен метал обсипаха пода на командната зала. Навигаторът, улучен в тила, закрещя и подскочи в креслото.

Но механистката вече не беше в асансьора. Тя се движеше толкова бързо, че лежащият на пода Кей едва успяваше да фиксира местоположението й.

Артур стреля още веднъж. Отново пропусна. Премятайки се, Маржан се озова в нозете му. В този момент някой професионалист щеше да нанесе ритник — сервомоторите биха го направили смъртоносен. Артур понечи да наведе дулото на „Бурята“.

Лъчът на лазера прониза бронята от разстояние половин метър.

Дори „Серафим“ си имаше граница на издръжливост. Керамичната броня закипя и върху гърдите на юношата разцъфна алена роза.

Артур падна в същия миг, в който Кей Дач скочи и се озова до механистката.

 

 

Шегал приключваше с обличането на бронята. Десетината десантчици на Лемак, изпратени да му помагат, не внушаваха особен оптимизъм на клинч-командора. Какво ли не би дал сега за две-три проверени в битките момчета от „Щит“, но това бе непостижима мечта.

Викът на Лемак в слушалките на „Серафим“ премина в писък:

— Механистката е в командната зала! Шегал, по-бързо! Шегал!

Клинч-командорът на „Щит“ се хвърли към асансьорната шахта. Вратите вече бяха разблокирани и свалени. Той на бегом удари пусковия бутон и скочи в тунела. Слепоочията го боляха — напрежението на магнитното поле беше прекалено високо. Но това не го притесняваше.

Ненапразно никога не се бе доверявал на механистите. Срастването на плътта с електрониката не помага за укрепването на психиката.

Древните конструктори, разработили асансьорните системи на бойните кораби, бяха предвидили и такъв вариант на използването им. Шегал беше благодарен за това. Магнитното поле го носеше по тунела, преобръщайки го и удряйки го в стените. Скоростта му бе значително по-малка от тази на асансьорната капсула, но той все пак се приближаваше към командната зала. Бучащите селеноидни намотки искряха на местата, покрай които преминаваше.

След него в асансьорната шахта започнаха да скачат десантчиците. Имаха достатъчно ум, за да съпоставят нареждането на Лемак и поведението на клинч-командора.