Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (51)

1

Куриерското корабче на Вячеслав Шегал, задвижвано с двигателите за маневриране, влетя в отвора на шлюза. Появи се гравитация. Люкът се затвори, сгъстеният въздух мълниеносно изпълни помещението. Шегал оправи униформата си и излезе от кабината. Беше преодолял разстоянието от Таури до Фиернас за осемнайсет часа — това можеше да се смята за рекорд, ако Шегал намереше за необходимо да го регистрира.

Още не бе успял да стигне до вътрешния шлюз, когато вратата му се отвори и срещу него се появи Лемак.

— Адмирале… — Шегал отдаде чест.

— Клинч-командоре… — Лемак се ограничи с лек поклон.

— И така, вие ги хванахте? — Вячеслав кимна към разположения встрани „Скакалец“.

— Да, както бях обещал на императора.

Налагало им се бе да се срещат няколко пъти — по време на дарлокската операция, когато Шегал изпълняваше функцията на консултант на флота, а понякога и в двора на императора. Но за пръв път интересите им се сблъскваха.

— Адмирале, и през ум не ми минава да ви лиша от слава. Пък и много ли слава ще ви донесе прехващането на невъоръжено корабче?

— Тогава ми съобщете целта на вашето пристигане. Прекъснахме разгръщането, за да ви дочакаме, Шегал.

Вместо отговор Шегал подаде на Лемак запечатан пакет. Адмиралът безмълвно го отвори и пробяга с поглед през краткия текст.

— Ще се наложи да проверя истинността му.

— Моля.

Лемак сякаш внезапно бе остарял. В погледа, с който той измери Шегал, вече нямаше ревниво съперничество, а само умора.

— Доста неопределени формулировки, клинч-командоре. Вашите пълномощия са на практика неограничени, над вас е само Грей.

— Така се получи, Лемак.

— Какво искате?

— Продължете разгръщането. Трябва да поговоря с пленниците.

— Какво пък, както желаете. Да вървим.

Шегал излезе от шлюза, следвайки Лемак.

 

 

Първо ги съблякоха голи и ги прекараха през сканиращите камери. После двама лекари умело махнаха от лицата на Кей и Томи гел-маските. Дач забеляза смайването в очите на докторите, когато псевдокожата се отдели от лицето на Томи, но никой не каза нито дума.

Затворническите дрехи бяха с пепелявосив цвят, без джобове и колани, и изглеждаха толкова крехки, че никой не би могъл да се обеси с тях, колкото и да го желаеше. Прикрепиха към телата им датчици за жизнената дейност…

Дач понесе всички процедури с пълно безразличие. Засега се отнасяха с тях съвсем хуманно — следствие от липсата на съпротива при ареста.

— Мога ли да помоля за вода? — попита той лекаря.

Дадоха му да се напие — равнодушно и учтиво. Вече не беше убиец и терорист, обявен извън закона. А просто ценен пленник, чийто живот трябваше да се запази до съдебния процес.

После ги заведоха под усилена охрана — шестима в тежки брони — до затворническия блок на миноносеца. Там имаше две малки килии, но ги сложиха в едната. По-скоро за да им дадат възможност да разговарят — изкушението беше прекалено голямо, за да обръщат пленниците внимание на детекторите. Дори най-безсмислената размяна на реплики можеше да каже много на психолозите.

Засега Томи се държеше прекрасно. Кей не разчиташе особено на неговото самообладание, също както и на своето, впрочем. Още първата инжекция с психотропни препарати щеше да сломи цялата му съпротива. Томи със сигурност бе съхранил имунитета на Артур към химикалите, но нямаше да издържи на изтезанията.

Най-обидното според Кей бе, че никой нямаше да повярва на това, което щяха да бъдат принудени да кажат. Щяха да ги изтезават отново и отново в търсене на несъществуваща истина. Възможно бе разказът им да си остане за следователите легенда, към която упорито са се придържали терористите.

— Аз ще легна на долния етаж — каза Кей. — Нали нямаш нищо против?

— Моля.

Спогледаха се. Всичко беше безполезно. И спокойният тон нямаше да излъже анализаторите на емоциите.

Още първият разпит щеше да пречупи и двамата.

— Хубав кораб — продължи Кей. — Мисля си, че на такъв щяхме да се доберем до целта за денонощие. Скоростта на разгръщане е доста по-голяма от необходимата, затова пък двигателите…

— А на мен повече ми харесваше твоят катер. Помниш ли?

Дач кимна.

— Всичко ще си остане както преди — Томи приседна на леглото. — Нашите планове изобщо не са се променили.

Кей му беше благодарен за тази кратка дума „нашите“.

— Не мисля. Къртис всеки момент ще обяви своите планове — ако вече не ги е обявил. Всичко ще стане още по-лошо.

— Това има вече ли някакво значение за нас?

— Никакво. — Дач седна до Томи. Прозрачната стена на килията им, гледаща към каютата, където скучаеха часовите, не предразполагаше към откритост. Но все пак той прегърна Томи през рамото. — Лекарите доста се заинтересуваха от теб, не мислиш ли?

Юношата сви рамене.

— А аз се зачудих как са изчислили маршрута ни — продължи Кей. — Не е възможно да се проследи пътя на „Скакалеца“.

— А ако са им казали къде ще презаредим?

Кей поклати глава:

— По-правдоподобен ми изглежда друг вариант. Само не ми е ясно дали той е добър или лош.

Вратата към каютата на охраната се отвори. Влязоха мъж в непозната униформа и човек, когото Кей бе виждал често на стари портрети.

— А ето го и прославеният адмирал Лемак — отбеляза Дач без ни най-малко учудване. — Сега ще се започне.

Но адмиралът дори не погледна към тях. Каза бързо нещо на часовите и те излязоха заедно с него.

— Всичко става все по-странно — изрече Кей, без да откъсва поглед от останалия в помещението. — Не ти ли е позната тази униформа?

Човекът в униформа на клинч-командор и странни значки на мундира — кръстосани мечове на фона на щит — спря до прозрачната стена. Погледна към Дач, кимна и натисна сензорния панел. Стената се разтвори.

— Вячеслав Шегал, спецгрупа на императора „Щит“ — каза Кей. — Отдавна не сме се виждали.

Стената се затвори зад гърба на Шегал.