Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (49)

9

Маржан беше гола. Тялото й, сътворено в еднаква степен както от природата, така и от инженерите, изглеждаше съвършено неподвижно. Измамно усещане…

— Донеси ми вода — обади се тя.

Застаналият пред огледалото Артур бързо изпълни нареждането.

— Любуваш се на себе си? — сребърното лице изобрази усмивка.

Артур кимна.

— За какво ти е Кей, момче?

Застиналият пред телохранителката Артур леко присви очи.

— Вече съм ти казвал.

— Не ме лъжи — гласът на Маржан стана нежен, мъркащ. — Каквото и да възнамеряваш да правиш с него — забрави. Той е мой.

— Императорът нареди да го доставим жив.

— Императорът е далече.

Мухаммади взе чашата от ръцете му и отпи. Върна я на Артур, подхвърляйки:

— Допий я. И запомни: аз винаги съм първа. Във всичко.

Къртис-младши послушно допи водата.

— Ти не умееш да отмъщаваш — тихо продължи Маржан. — Да познаваш границата между живота и смъртта, между страданието и насладата още не е всичко. Отмъщението расте като цвете, което разцъфва само веднъж, но човек може да му се любува с години, нищо че не е напъпило.

— Маржан…

— Млъкни! — с рязко движение Маржан го придърпа към себе си. — И не спори. Нали знаеш колко те обичам… и колко страдам, когато се налага да наказвам моето момче.

— Лемак иска да съм в командната зала преди да достигнем орбитата на Фиернас.

— Карл е стар глупак — Мухаммади с въздишка се пресегна за дрехите си. Подхвърли на Артур чорапогащника си. — Обуй ме…

Застанал на колене при краката на механистката, Артур надяна коприната върху мозайката от стомана и плът.

 

 

След изпълнения с писъци космодрум площадката за излитане изглеждаше като друг свят. Пропускът на началник-смяната работеше, въпреки обявената тревога. Кей и Томи тичешком излязоха от сградата през къс коридор и се озоваха на размекнатите от слънцето бетонни плочи.

Дори и „поясът“ за безопасност около космодрума беше запълнен — главно с малки кораби, пристигнали за по-дълъг срок. Кей безучастно си помисли, че ако и „Скакалецът“ им е пренесен тук, са обречени.

— Дач! — Томи го хвана за ръката, показвайки служебния открит автомобил до стената. Скочиха вътре и Кей с плаха надежда мушна пропуска в процепа на детектора.

Двигателят забуча равномерно.

Това беше късмет, обикновен късмет, който вече изобщо не зависеше от техните усилия. Кей завъртя волана, насочвайки колата към центъра на площадката за излитане. Индикаторът на блока за безопасност започна да мига. Дач изтръгна блока от пулта и го запрати върху бетона.

Дори да им беше съдено да загинат под дюзите на кацащ кораб, такава смърт можеше да се смята за спасение пред изтезанията на професионалистите, наети от СИБ.

— Корабът на мястото си ли е? — попита Томи, надвиквайки шума от двигателя.

— Моли се да е така! — Кей напъха в ръцете му бластер и се съсредоточи върху управлението. Юношата се надигна и се прехвърли на задните седалки.

— Стреляй във всички! — изкрещя Дач. Кратка пауза — и зад гърба им затрещяха плазмени разряди.

Бластерите, дори тежките модели, не бяха в състояние да повредят обвивката на кораб. Но зданието на космодрума бе построено, без да се предвиди възможността да попадне под обстрел — мршанците явно не са били във възторг от възможността да имат на своя територия човешка цитадела.

Огромните прозорци не се разлетяха от изстрелите — вградената в стъклото метална решетка удържаше отломките. Те закипяха и като огнени шрапнели засипаха застаналите отдолу хора. Ако някой от охранителите бе възнамерявал да заеме сигурна позиция, от която да обстрелва колата, сега това стана невъзможно. Обезумялата тълпа помиташе всеки, опитващ се да се добере до прозорците.

Кей шофираше, борейки се с желанието си да се обърне. Ралито сред наредените в шахматен ред кораби не беше особено трудно, но Дач имаше проблеми с ориентацията. Нямаше време да стартира справочната програма от компютъра на колата. Надяваше се само, че поне един от корабите, които бе запомнил като ориентири, все още не е напуснал Фиернас.

Бученето в небето се усилваше. Кей видя как на половин километър отпред се спусна пътническа совалка — съвсем навреме. Преминаха покрай нея и Дач забеляза обърканите лица на пилотите зад нелепия капак за визуален обзор.

Без да спира да стреля с „Пчелата“, Томи бръкна с едната си ръка в джоба на сакото на Кей.

— В левия! — извика Дач, извади пълнителя и му го подаде.

Томи прекъсна за малко стрелбата, за да презареди. После отново и двата бластера затрещяха. На Кей вече му се струваше, че космодрумът е извън обхвата на „Пчелата“, но си замълча. Сега не бе моментът да се икономисват заряди. Ако не друго, момчето поне щеше да се успокои — нищо не дава по-голяма увереност от пистолет в ръцете.

Кей едва забеляза тумбестия танкер, издигащ се върху шест подсилени подпори. Все пак се бе отклонил прекалено вляво и се наложи да направи две обиколки в разширяваща се спирала около танкера, преди колата да попадне на „Скакалеца“.

Механизмът за техническо обслужване не се виждаше край кораба. Или бе успял да си тръгне — смяната на контейнера с горивото отнемаше не повече от петнайсет минути — или на бегълците все пак не им бе провървяло.

Спирачките изсвистяха и колата спря до самите дюзи. Изгорелият автомобил щеше да бъде последната щета, нанесена от тях на космодрума — стига, разбира се, „Скакалецът“ да бе зареден.

Докато Томи се катереше по стълбичката към люка, Кей отвори капака на контролния пулт на двигателната конзола. Нямаше време да се активизира пулта, ако корабът не бе зареден. Индикаторът на горивото беше на максимум. Късметът продължаваше да бъде с тях. Кей затвори капачето и се закатери след Томи. Имаха шанс — орбиталните станции контролираха само пристигащите кораби. А бюрократичният апарат на мршанската армия по нищо не отстъпваше на човешкия — преследването щеше да започне прекалено късно.