Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (36)

6

— Готова съм да приема мисълта, че нашият свят е създаден от нечия воля — каза Лика.

— Ти винаги си била вярваща — отбеляза Кей. — Тази особеност на суперлогиката често ме е изумявала…

Лика поклати глава, принуждавайки го да млъкне:

— Чакай, доизслушай ме. Вярвам в истиността на разказа ти. Добросъвестно се опита да ми разкажеш истината. Но и ти самият не я знаеш.

— Защо?

— Защото свръхсилата, Кей — позволи ми да използвам този термин, вместо „Бог“, — свръхсилата не може да бъде локализирана на една-единствена планета, независимо дали е Граал или Тера. Свръхсилата, дори и да е инертна, не може да стане оръдие на един човек — Къртис или Грей.

— На Граал има изход към друго пространство…

— Глупости. Така твърди Къртис. Той самият може и да вярва на думите си, но това са глупости. Или на Граал е разположен техническият център на Предтечите, чиито възможности изглеждат божествени в сравнение с нашите, или…

— Или? Не вярвам в Предтечите.

Лика се колебаеше.

— Или точката на контакт няма никакво значение. Случило се е нещо — не знам точно какво, — което е предизвикало контакт между Къртис и свръхсилата. Това нещо е станало на Граал и от този момент за Къртис мястото и събитието са се слели в едно. Той може да се свърже със свръхсилата от всяка друга точка във Вселената, но е в капана на собствената си вяра.

— Какво променя това?

— За нас — нищо.

— Така че какво ще ме посъветваш?

Сейкър се засмя:

— Кей, пак ли си сигурен, че ще те подкрепя?

Дач мълчаливо разпери ръце.

— Да вървим. — Лика стана и погледна замислено Томи, който още се бавеше с втората чаша вино. — Почакай тук, момче.

Киборгът погледна Лика, успявайки по някакъв начин да й зададе въпрос с безизразното си лице.

— Остани с Томи, Андрей. Предстои ми страшно сериозен разговор.

Кей не можеше да разбере накъде го води Лика. Ако корабът беше военен, щяха да излязат в главния боен отсек, но тук плазмените торпеда със сигурност бяха свалени. Преминаха през няколко полутъмни коридори — очевидно по корабното време бе нощ — и стигнаха до асансьор. Сейкър пропусна Кей пред себе си, влезе в малката кабинка и даде команда „Нагоре“.

— Има ли в какво да се постреля? — попита Кей.

— Има какво да се види. — Лика изчака асансьорът да спре и кимна: — Излизай.

Озоваха се на място, пълно със звезди.

Тъмнина, изумителните дантели на съзвездията, обикалящи бавно около тях. Бледите вихри на мъглявините. Част от планета, изрязана от контурите на пода. Бяха в малък купол, разположен на мястото на оръдейния кръг.

— Впечатляващо — призна Кей. — Прекрасен екран.

— Това е стъкло, Дач. Подсигурено с поле, но все пак обикновено стъкло. Направихме от миноносеца туристическа яхта.

— Хубаво корабче.

— Искаш ли да имаш такъв?

— Да.

Лика се засмя:

— Не се надявай…

Тя направи няколко крачки и седна направо на пода. Кей се настани до нея. Блещукащата рокля на Сейкър изглеждаше напълно уместно тук — още една мъглявина във фойерверка на Космоса.

— Погледни звездите, Кей.

Той послушно вдигна глава. Тъмнина. Искри. Магическа светлина.

— Разпознаваш ли някоя?

— Да. Сол, Ендория… Раан, струва ми се…

— Друга?

— Магелановите облаци. Морски рак…

— Милиони години пътуване с най-добрите кораби, Кей. Във всяка посока. Милиарди светове, милиарди раси. Все още ли вярваш?

— Да.

— Всичко това е създадено — и то дори не от Бог. А от човек. Вярваш ли?

— Да.

— Защо?

— Защото — Кей преглътна — този свят е нашият. Той е такъв, какъвто ни се иска на нас. Той е толкова жесток, колкото сме жестоки и ние. И е не по-добър от нас.

— Вярвам ти, Дач.

Той се обърна към нея.

— Дач, никога и никъде нито един теолог не е успял да отговори на основния въпрос: защо Бог е жесток? Ако Вселената е създадена от свръхсила, по определение добра и съзидателна, защо в нея има толкова зло? Това, което ти разказа, дава отговор на въпроса.

— Бог не е жесток. Бог е пасивен.

— Да. Уморен бог и човек от друг свят, мечтал за такава Вселена. Не ме питай кой е той. Не мога да отговоря. Може да е мирен терански обитател… а може и вече да е умрял.

Дач поклати глава:

— Не, Лика. Не вярвам. Той е жив.

— На теб ти е нужен враг.

— Да! Трябва ми този, който е отговорен за всичко това.

— Ние не знаем какъв е бил неговият свят, Кей. В сравнение с него нашата вселена може да се окаже рай. И ние, изминавайки „Линията на бляновете“, може да се приближим с още една крачка до съвършенството.

— Вярваш ли в това, Лика? Ти управляваш утайката… утайката на нашия свят. Наркотици, проституция, поръчкови убийства, шпионаж и шантаж. Смяташ ли, че хората са способни да мечтаят за свят, изпълнен с благодат?

— Не, те не вярват в съвършенството.

— Ти ще ме пуснеш — каза Кей. Не въпросително, а като твърдение. — Но дай ми съвет. Помогни ми.

— Граал, Кей.

— Защо?

— Томи е твоят ключ към Бога. Ще можете да изминете пътя на Къртис. Свръхсилата не е избирателно щедра, тя не е кредитна карта.

— Мислиш ли, че всеки следващ пророк отменя волята на предишния?

— Не. Но свръхсилата е способна да намери компромис. Това е последният шанс. Прекрати акцията срещу Грей — неговата смърт едва ли ще промени плановете на Къртис. Не си и помисляй да търсиш онзи, който е създал нашия свят — безнадеждно е. Стани самият ти сила. Стани третата сила.

— Ако се върна, ще ти разкажа за Бога — каза Кей.

— Не си струва. Ще ми разкажеш само за себе си. Ние не сме способни да разберем цялостно свръхсилата. Всеки ще види само част от нея — своята част. Къртис сигурно е видял машина, метал и пластмаса, обкован в желязо хоризонт. Не е разбрал, че вижда само себе си.

— Ако е така… — Кей се опита да се усмихне, — ако е така, няма да ми бъде лесно.

— Ще бъде страшно, Дач.