Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (35)

5

Почти всичко тук се изработваше ръчно. Хората бяха по-надеждни от машините — и за работата, и когато ставаше въпрос за секретност, колкото и да бе странно. Радж Газанов, монтажник на електроника, специалист втора степен, тества схемата за последен път, затвори панела и го пломбира. Обърна се към Уенди Томайо, най-добрата програмистка в ендорианския филиал на компанията „аТан“. Усмихна се в отговор на нейната усмивка. Спяха заедно вече от три дни и Томайо беше влюбена в Радж. Макар че и самата тя все още не го знаеше…

— Работи — каза Радж. — Скапаното нещо работи… Не мога да разбера защо…

— Както обикновено. — Уенди огледа просторната зала. Наблизо нямаше никой, а блоковете за следене още не функционираха, знаеше го със сигурност. — Свиквай, при аТан-системите винаги е така.

— Но нали това не е аТан! Монтирал съм репликатори и аТан-емитери на три планети, нямат нищо общо с това. Освен безумието на конструкцията…

Раменете на Уенди потрепериха. Разговорът поемаше в опасна посока, но тя толкова обичаше да си бъбри с Радж.

— Само Къртис знае какво е това. Старецът пак е навил псилонците да му предоставят някоя технология.

— Аха, псилонците. Виждал съм аз техниката им. Колоидни микросхеми, ултравиолетова оптоелектроника, молекулярни блокове памет. Но за всички тях може да се намери човешки аналог.

— Не си струва да говорим за това — отбеляза Уенди.

— Да, права си. Но кажи поне за какво би могло да служи? Изгарям от любопитство.

Томайо се колебаеше.

— Радж… е, добре. — Тя го прегърна през рамото. — Когато всичко бъде монтирано, в центъра на залата ще има невронна мрежа. Такава като в главите ни, но стационарна.

— Бррр… — Радж потрепери. — Представям си. Паяжина от желе под тавана… Впечатляващо. Но защо?

— За сканиране на личността, само че не непрекъснато, като в аТана, а еднократно, но затова пък дистанционно.

— И какво, старецът е решил да усъвършенства аТана? Време беше… двеста години без изменение…

— Това не е аТан. — Уенди вече беше отишла прекалено далече, за да спира. — Натъкнах се на няколко документа… случайно… кодовото име на системата е „Линията на бляновете“.

— Какво?

Уенди не забеляза как се промени гласът на Радж.

— „Линията на бляновете“. Клиентът е длъжен да влезе в помещението през сектор „А“, вратите се затварят херметично, следва екраниране, между другото, страшно мощно, после той преминава по коридора до невронната мрежа, тя се активира за три стотни от секундата, сканира личността, и това е всичко.

— Как така „всичко“?

— Системата е готова за следващия клиент.

— А предишният?

— Не знам. След невронната мрежа се включват блоковете, които ти току-що монтира. Изглежда клиентът се прехвърля някъде през хиперпространството.

— В крематориума.

— Радж! Не говори така!

— Защо пък не?

— Радж, до няколко дни старецът ще направи изявление относно „Линията на бляновете“. Мисля, че ще обясни всичко.

Газанов събра прецизно инструментите в чантата. Отбеляза:

— Не, тук обясненията няма да помогнат. Само пълноценна вечер в бара… Ще ми разрешиш ли да се напия?

— За една вечер — да. — Уенди се засмя. — Може би и аз ще ти направя компания?

Някогашната лишена от права емигрантка от Култхос, понастоящем преуспяваща жена с ендорианско гражданство, така и не се бе научила да оценява адекватно партньорите си. Радж, който беше прекалено внимателен и нежен с нея, би накарал всеки човек, възпитан в условията на лична свобода, да застане нащрек.

Уенди го приемаше като олицетворение на мечтите си, приемаше го открито и лекомислено.

Тя все още се занимаваше с проверката на софтуерното осигуряване на оборудването, когато Радж Газанов излезе от подземните помещения на „аТан“. Гнусливо мръщейки се заради наситения с мирис на желязо въздух, той седна във взетата под наем кола, цяла минута изучава лицето си в огледалото, после запали двигателя.

Но така и не достигна до бар „Олимп“, където по традиция се събираха аТановците. По средата на моста над река Понтей монтажникът Радж Газанов извърши една доста странна постъпка: той извъртя волана толкова рязко, че блоковете за безопасност не успяха да реагират и, разбивайки бетонния парапет, колата се стовари в масленочерната вода. В този момент очите на Радж бяха изцъклени и лишени от мисъл, като на човек, който се самоубива чрез техниката „джен“. Но как би могъл обикновен монтажник да владее имперските военни разработки?

В същия миг в ендорианския филиал на „аТан“ започна съживяването на клинч-командор Вячеслав Шегал. В неговата аТанска карта присъстваше символът за свръхспешност и още след половин час Шегал отвори очи. Той отхвърли консултацията на танатолога с толкова презрителна усмивка, че персоналът реши да не му досажда с прекалени грижи. След като плати продължаването на безсмъртието си за сметка на една от имперските фондации, Вячеслав Шегал побърза да си избере дрехи в магазина. Не го вълнуваха особено нито цените, нито качеството.

На излизане от корпусите на „Линията на бляновете“ Уенди Томайо видя непознат човек през стъклената стена на магазина. Мъжът, който тъкмо си завързваше вратовръзката, й се усмихна тъжно, почти виновно… и странно познато. Уенди се забърза към „Олимп“, за да се присъедини към приятеля си и не се замисли над случката.

Само дето сърцето й се сви — преждевременен, лек предвестник на болката, която изпита след половин час, научавайки за смъртта на Радж.

Шегал съвсем забрави за нея след четирийсет минути, когато се приближаваше към сградата на ендорианското отделение на СИБ. Предстоеше му да възстанови документите си, да получи пряк канал за свръзка с императора и да вземе един от резервните кораби, без да дава на самодоволните чиновници никакви обяснения.

Достатъчно досадни процедури…