Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (28)

8

Ванда не се върна веднага в къщата. Първо постоя на алеята, където с всяко изминало десетилетие ябълките ставаха все по-хубави. Дори бурята не бе успяла да обрули всички плодове тук. Тя си взимаше сбогом, спирайки на места, скъпи единствено на нея.

Инфаркт. Старост. Рак. Старост. Старост. Рак. Самоубийство. „Тайфун“, взривил се в ръцете й. Отново старост…

Двайсет гроба, двайсет заплювания в костеливото лице на смъртта. Неизмеримо далеч от Тера — която за Каховски завинаги си оставаше Земята — и от прастария град Краков, където се бе родила.

— Днес ще се върна у дома — каза Ванда. Прииска й се Дач да е до нея — той би разбрал. Но Дач и Томи в момента бягаха към компенсатора, към древната капсула, която орбиталните патрули можеха и да не забележат.

Накуцвайки — стара травма на коляното, която се налагаше да лекува продължително след всеки аТан, — Ванда Каховски се върна вкъщи. Беше тихо — засега.

Тя постоя в гостната — меки кресла, дръпнати пердета, полумрак… Обади се:

— Ахат! Ахат!

Черният котарак скочи достолепно от перваза и се приближи към нея. Каховски се наведе и прекара длан по меката козина:

— Ахат, време е. Разбираш ли?

Черният котарак измяука пронизващо — звук, който би накарал Дач или всеки друг лингвист-супер да застане нащрек.

— Не. Всичко е страшно сериозно. И нямаме време. Бягай при Мария. Незабавно!

Отново жален вик, този път почти не животински.

— Ахат!

Котаракът отстъпи крачка назад.

— Да, това е твоят дом. Но скоро вече няма да бъде. Иди при Мария. Там са Снежко и Рижка. Тръгвай!

Когато Ахат скочи на прозореца и погледна още веднъж Ванда, тъжно и с недоумение, тя изкрещя:

— Тръгвай вече, глупчо! Тръгвай!

Пердето се разклати. Ванда, куцайки по-силно от обикновено, отиде в трапезарията. Включи печката — меню номер десет, „Щурмови-прим“. Изпи на екс „бойния коктейл“ — както винаги непоносимо противен и леко опиващ. Поколеба се, изпи половин чаша горещ шоколад и, без да докосва останалите неща върху подноса, се качи в спалнята.

Там пердетата бяха дръпнати и тя почти веднага забеляза сребристата точка, увиснала в небето. Ванда постоя секунда, любувайки се на имперския изтребител. После премина покрай стената, докосвайки нежно ту „Шанса“, ту „Ултиматума“, ту „Кондора-СТ“. Много оръжия, страшно много. Биха стигнали за всички, които в момента се готвеха да щурмуват малката къщичка в безкрайната градина.

Каховски избра скорострелен фазер — любимото оръжие на самотните килъри, ръчна изработка с ограничена логика. Желанието й да не допуска грешка бе прекалено силно, така че не можеше да пренебрегне псевдоинтелектуалното оръжие. Изгуби няколко минути за въвеждането на ограниченията, поглеждайки от време на време към застиналата в небето „Синя птица“. После седна до прозореца и сложи фазера върху коленете си.

Три минути тишина преди вечността — не беше ли прекалено много?

Писмото, донесено вчера от куриер, продължаваше да лежи на масичката за списания. Каховски повъртя в ръце аТановската бланка с блещукаща златиста емблема и равни ръкописни редове — жест на особено уважение.

„Госпожо Фискалочи! В продължение на почти двеста години Вие бяхте наш постоянен и уважаван клиент. Ако Вашето решение да не продължите аТана е предизвикано от временни материални трудности, аз, като упълномощен представител на компанията, имам честта да Ви предложа безлихвен и безсрочен кредит от сума, равна на стойността на привилегирован (категория Г-К-б) аТан. Единственото условие е използването на кредита за възобновяване на Вашето безсмъртие.

За получаване на кредита и продължаването на аТана можете да се възползвате от опростената процедура, отговаряща на точки 3.2 и 3.3 от стандартния договор. Ако решението да прекъснете договора е предизвикано от лични мотиви, осмелявам се да Ви предложа консултация с танатолог и курс по психологическа рехабилитация, които съгласно точки 6.4 и 7.1 Ви се предоставят абсолютно…“

Каховски се изправи, обиколи с поглед оръжията върху стените и без да бърза се качи на тавана. Прах, вехтории, полумрак. Затова пък тук имаше доста прозорчета, през които прекрасно се виждаха тичащите към къщата десантчици. Когато забеляза след хората огромна, стремително придвижваща се фигура на булрати, Ванда вдигна фазера и натисна спусъка. Стъклото се пръсна на дребни огнени капки, а булратито бе разкъсано на две.

— Първият — каза Ванда, докато ситнеше към следващото прозорче. Все още не стреляха в нея. Някъде откъм небето загърмя хилядократно усилен глас:

— В името на Империята! Прекратете стрелбата и излезте…

— Вторият — каза Ванда, уцелвайки синкаво-черните люспи на меклонец. Той се сви в ембрионална поза и застина сред дърветата.

Таванът се озари от синкаво избухване. Каховски почувства как краката й се подсичат, а подът стремително полетя срещу нея. Стационарен станер… крайно време беше.

Все пак беше успяла да свърши нещо. Не кой знае колко много…

Пришпорваните от „бойния коктейл“ нерви все още и служеха. Ванда вдигна цевта на фазера към главата си, въздъхна и натисна спусъка. Нищо. Само светлинката на ограничителните вериги заблещука. А, да, та нали тя също беше човек, поне от гледна точка на оръжието. Непослушните пръсти на Ванда се заеха с изключването на блока на псевдоинтелекта.

Успя да се справи в момента, в който стълбите се разтресоха от тежестта на окованите в броня хора, а керемиденият покрив бе пробит от членестата лапа на меклонец. Ванда я изгледа замислено за секунда, после със съжаление премести поглед върху фазера.

— Намери го, Кей — прошепна тя. — Който и да е той…

Този път фазерът се съгласи да стреля.