Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (26)

6

Ванда бе получила местата вероятно не само с помощта на парите, но и на връзките си. Балкончето с три кресла се намираше само на петдесет метра от трибуната. В огромната сграда на театъра имаше множество добри места, но това се отличаваше не само с прекрасния изглед към сцената, а и с илюзията за уединеност.

— Виждаш ли Рашел? — тихо попита Каховски.

Дач пробяга с поглед из залата:

— Не.

— На последния ред. В центъра.

Дач кимна, поднасяйки бинокъла към очите си. Девойката изглеждаше много спокойна и дистанцирана от всичко случващо се. Седеше до набит мъж, на чиито гърди проблясваха пластинките на медали и дребен орден „Мечът на възмездието“. Кей побърза да свали бинокъла и каза:

— Майка й не е дошла.

— Да, разговарях с нея. Доста е разстроена. Възгледите й са много строги.

Кей отново погледна трибуната. Там се суетеше младеж в униформа на таурийската полиция — махаше невидими прашинки, преместваше кристални чаши, опитвайки се да постигне видима само от него симетрия.

— Грей се бави.

— Прекрасно. — Ванда леко се усмихна. — Императорът винаги е бил точен на церемониите.

Едва чуто засвири музика. Химнът на Империята се понесе над залата, за миг заглушен от шумоленето на хиляди изправящи се хора. Младежът бързо отскочи встрани. От тъмнината на сцената пристъпи мъж в преднамерено старомоден костюм. Дългите, блестящи от лака, коси падаха върху протрито сако. Мъжът махна с ръка, поднасяйки микрофона към устните си.

— Самият Микеле-Микеле — с явно удоволствие каза Ванда. Най-добрият тенор на Империята и по-рано бе съпровождал Грей в Преклонението Ничком.

Мъжът запя тихо, сякаш изпитвайки гласа си:

Империя… Империя…

Залата отговори с многогласно ехо:

Империя…

Плътно стиснал устни, Дач гледаше певеца. После поде, копирайки почти точно гласа на Микеле-Микеле:

— Империя…

Облак от синя светлина обгърна сцената. Певецът застана на коляно и запя с по-висок глас:

Империя, Империя, най-могъщата си ти,

Империя, Империя, любима моя…

Дач мърдаше устни, повтаряйки думите. Империята не е виновна за нищо. Виновни са само хората.

И отново е вдигнато знамето…

Микеле-Микеле се обърна в тъмнината на сцената, без да се изправя. Облакът светлина вече бе приел формата на знаме.

— Внимание — прошепна Ванда. Сред безплътния мираж крачеше императорът.

За миг Дач усети разочарование. Грей не приличаше на човек, подлаган от две денонощия на психопречупване. Беше същият като на картините и в телевизионните предавания. Пълен и възрастен, само дето сега не бе наметнат с ендорианска туника, а носеше шорти и къса риза по модата на Таури.

Той можеше да е всякакъв, но не и безумец.

Грей коленичи пред Микеле-Микеле. Червено-синьото знаме плющеше зад гърба му.

— Не пред човека се прекланям, а пред Империята — неочаквано дрезгаво изрече Микеле-Микеле. Той сякаш имаше два гласа — за пеене и за разговори.

— Не Империята се прекланя, а императорът — отговори Грей.

Изправиха се. Грей стисна ръката на певеца, който бавно се скри в тъмнината.

Дач почувства възбуда. Гласът! Гласът на императора се беше променил. В него ясно личеше ендорианският гърлен акцент, от който Грей се бе отървал преди столетия. Възрастова регресия?

Кей хвана Каховски за ръката и стисна пръсти. Ванда отговори с неочаквано силно ръкостискане. Тя също бе забелязала или доловила радостта му.

Грей излезе на полупрозрачната трибуна, изработена от сиво стъкло. Обиколи залата с поглед и каза тихо:

— Най-добрите сред най-добрите бойци на Империята колонизираха Таури. Знам, че сте тук, мои бойни другари…

Говорът му бе забавен. Едва забележимо, сякаш докато приказваше, си мислеше за нещо друго.

— Колко години… колко години… Победихме във войната, покорихме Галактиката. Помните ли? Тогава животът бе опияняващ…

Залата беше безмълвна, залата слушаше. А на първия ред, където заедно с планетарното ръководство седяха придворните, се появи леко раздвижване. Императорът се отклоняваше от набелязаната реч.

Дач и Каховски размениха тържествуващи погледи.

— А сега животът просто тече. Очаквах нещо от това Преклонение… не знам. Да видя лицата ви, да разбера, че все още не съм се превърнал в живо знаме…

Императорът се обърна към холограмния флаг, развяващ се на сцената:

— Не ви ли омръзнаха илюзиите? Разкарайте този… фойерверк. Знамето не бива да се превръща в символ, през който може да се премине. Вашите флагове… стотици пъти прибирани сред отломките на звездолетите, почернели от излъчването, къде са те? Границите на градините ли отмерихте с тях?

Залата зашумя. Едва доловимо, объркано.

— Таури… Градината… Раят… Изживяхте живота си и заслужихте рая.

Сцената потъна в тъмнина, флагът угасна. Отзад някой се суетеше, после двама мъже бързо изнесоха на трибуната истинско знаме, подпряха го на стената и го оставиха. То висеше на дървената си дръжка, в него имаше не повече тържественост, отколкото в някакъв парцал.

— Така — с променен тон произнесе императорът. — Поданици мои… Верни синове и дъщери на Империята! Горд съм, че стъпвам на вашата земя. Не като император, а като човек. Перлата на нашите планети, Таури…

Той замълча. Шумът в залата нарастваше. После внезапно изчезна — включиха се шумозаглушителите.

— Мъчно ми е за него… — прошепна Кей. — Ванда, мъчно ми е за него!

Императорът стоеше, облегнат на трибуната, и гледаше в краката си. Изрече нещо, вероятно дори по-тихо от Дач, но автоматиката услужливо разнесе гласа му из цялата зала:

— Трудното е през първите сто години, господа. По-нататък просто е скучно. Заиграваш с меклонците и булратитата, заканваш се с пръст на останалите. И от време на време размазваш някой планетарен ръководител…

На първия ред бавно се изправи страховитата фигура на посланика на булратитата. Постоя секунда, после някой се изправи до него, бързо шепнейки нещо в ухото му. Булратито седна.

— О, богове… — прошепна Ванда. — Резултатът надхвърля всички очаквания…

Кей бързо погледна Томи. Хлапакът се усмихваше. Случващото се явно го забавляваше.

— Прекланям се пред вас. — Грей излезе иззад трибуната. Почти приседна, разпервайки ръце. Движението приличаше на кокетен реверанс, но ни най-малко не на полагащото се при Преклонението Ничком. — Вие успяхте да се слеете с вашите дървета.

Грей се обърна и бавно тръгна към тъмнината. Публиката мълчеше. Шумозаглушителите нямаха заслуга за това, залата наистина сякаш беше онемяла.

— Тръгваме ли? — Томи докосна Кей по рамото.

— Тръгваме. — Дач подаде ръка на Каховски. — Полковник, да се измъкваме…

Ванда с усилие стана от креслото. В очите й имаше тъга.

— Кей, нима след стотина години и аз… Да вървим, момчета. Сега мъдрият ни президент ще започне да се извинява заради императора и да призовава всички към покаяние.

Още не бяха успели да извикат асансьора, когато от залата се разнесе:

— Господа! Император Грей е потънал в размисли за съдбата на Империята. И упреците му са справедливи. Спомнете си…

Вратите на асансьора ги откъснаха от звука. Кей попита:

— Кога трябва да е кулминацията?

— Утре, по време на шествието. По дяволите, дори аз самата съм изплашена от резултата.

— Прекрасно свършена работа, полковник.

Каховски поклати глава:

— Не, нещо не е наред. Прекалено бърза реакция. Прекалено бърза.

Във фоайето, където огромните портрети на таурийските актьори временно бяха украсени с имперски флагове, вече се тълпяха хора. Тези, които, подобно на Каховски, не смятаха за необходимо да слушат президента, тези, които бяха усетили. Някой се насочи към Ванда, но тя в движение поклати глава:

— По-бързо, Кей.

Преминаха през трепкащата температурна бариера, съпроводени от пеенето на климатизатора, и излязоха на бегом от театъра. Озоваха се на уютно площадче, в момента прекалено малко за събралите се таурийци — тези, които не бяха успели да попаднат в театъра, но се стремяха да са близо до императора. Хората гледаха нагоре, към изображението на президента. Той нареждаше:

— …Да, не сме свикани да ни упрекват. Както каза императорът за знамената ни…

— Смрадлив некрофил… — прошепна Каховски, проправяйки си път в тълпата. Кей, хванал Томи за ръката, едва успяваше да я следва. — Ти ли ще говориш за чест…

Накрая се добраха до най-близката пресечка. Без да се уговарят, се обърнаха назад.

Три сребристи точки, увиснали над града, се снижаваха към театъра. Срещу тях вече се издигаше имперската совалка — четирийсет тона комфорт, обвити с броня и силово поле.

— Само да посмееш… — прошепна Ванда.

Совалката се понесе като стрела към небето. Изтребителите се спряха и за секунда увиснаха над театъра. После се втурнаха след нея.

— „Синя птица“, многоцелеви космическо-атмосферни кораби — в гласа на Каховски имаше и завист, и гордост. — Бяха на въоръжение преди двеста години…

— От какво се страхувахте, полковник? — попита Кей.

— Точков удар — разсеяно отговори Ванда. — Императорът можеше да реши да отстрани свидетелите. Но той, изглежда, не разбира какви ги е наговорил.

— Но Рашел е там, в театъра!

— Нямаше време да я измъкнем… Всичко се размина, Кей.

— Тя можеше да загине!

— Дач, ти си жесток само когато става въпрос за хора, които са ти непознати. Това е смешно.

— Полковник, не бива така!

— Само така бива, Кей. Къде остави флаера?