Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (21)

1

Дач държеше снимка — още леко влажна, новородена, отпечатана с онази яснота, която дава компютърът, но не и фотокамерата.

— Такова момиче ще привлече Грей като магнит — каза Ванда.

Момичето беше най-обикновено. Тъмнокоса, с къса подстрижка, големи кафяви очи и мургава кожа. На дванайсет години, не повече.

— За вкусове не се спори — каза Кей. — На Джиенах ще купя камара такива за половин ден. Разполагаме ли с време?

— Имаме време, програмирането на агента ще отнеме пет-шест денонощия. — Ванда гледаше снимката по същия начин като Кей, спокойно и замислено. — Но това не е изход. Необходим ни е агент с корени. Местна, накратко казано. Охраната няма да спи, всяка приятелка на императора ще се проверява до седмо коляно.

— Това вече е по-лошо… — Дач хвана Рашел за ръката. — Виждала ли си подобни момичета?

— Не… не знам… — момичето извърна поглед. — Аз не съм Грей, не се заглеждам по дребните пикли…

— Сигурна ли си, Раш?

— Ами… такава не съм виждала.

— Важен е типът на лицето. Цветът на косите и очите могат да се коригират.

— Сестричката ми прилича на тази снимка. Само че тя е червенокоса като мен.

Дач поклати глава. Но Каховски кимна одобрително:

— Великолепен вариант. Съгласна ли си на него?

Рашел изглежда бе близо до истерията:

— Не!

— Момиче, като си казала „а“, кажи и „б“. Разбери, сестра ти нищо не я заплашва.

Кей пристъпи към Ванда, тя се отдръпна от него.

— Рашел, единственият проблем е, че сестра ти ще стане една от любовниците на императора. Неприятно, от гледна точка на роднините, но не и трагично.

— Ще я убият!

— Кой? И защо? В какво ще е виновно от гледна точка на охраната малкото момиче, по което пред очите им е хлътнал императорът? Заплашва я само компенсация от правителството.

— Не бива, полковник — каза Кей.

Ванда не го слушаше:

— Рашел, СИБ ще проверят всички връзки на агента. Посещенията на сестра ти в къщата ми няма да предизвикат подозрение. Виж, ако се спрем на друго момиче, живеещо на стотици километри оттук, това ще е странно. Ще загинем и тя, и аз, и ти, и Кей, и Томи.

— Не! — Рашел се извърна.

Ванда помълча и сви рамене:

— Какво пък, ще търсим. В края на краищата ние сме готови да умрем… Кей, къде отиваш?

Без да се обръща, Дач излезе от гостната. Постоя за миг на верандата, спусна се бързо по стълбите. Вече не валеше. Оръфаните дървета около двора сякаш го подканваха да им съчувства.

Кей мразеше съжалението. Най-безсмисленото от човешките чувства. Най-предателското. Каховски можеше да представя желаното за действителност и да уверява, че имат шанс за спасение колкото си иска. Глупости, СИБ щяха да изтръгнат истината дори от мъртвите. Но какво от това? Какво струват техните животи и животът на едно непознато момиче в сравнение със съдбата на човечеството? Нищо.

Колко лесно се приемат жертвите — и колко трудно е да ги поискаш. Смъртта е милион пъти по-честна от благородството и предаността. Смъртта е последната истина, която можеш да подариш и приемеш. Тя е върховият момент в живота, тя никога не се преструва на красива. И всеки, решил да размени живота си срещу смъртта на някой подлец, можеше да го прави — докато Къртис не даде на света аТан. Кой знае защо безсмъртието е много по-достъпно за подлеците…

Дач се приближи до площадката за флаери. Там имаше две машини — едната на Ванда, другата взета под наем — тази, на която жената се бе върнала от „аТан“. В нея седеше Томи.

Кей изчака капакът на флаера да се отвори напълно и мълчаливо седна в пилотското кресло.

— Нямам почти нищо в сметката — каза Томи. — А гадината не иска да ме вози на кредит.

Дач мушна кредитната си карта в терминала. Попита:

— А накъде си се запътил?

— Насам-натам.

— Мислех, че пак си в твоите лабиринти.

— Писна ми. Вчера победих във финала по двойки на „Повелителите“.

— Поздравления. — Кей издигна флаера право нагоре, игнорирайки плахите опити на машината да мине на автопилот. Сребристата му леща застина между синята плоскост на небето и зелената равнина на градините. — В лошо настроение съм, сложи си колана.

Томи мълчаливо щракна закопчалката на ремъка.

— Да тръгваме. — Кей изведнъж си спомни за двамата братя, подарени му от Майката на фамилията. — Момче, страх ли те е от смъртта?

— Вече съм умирал веднъж.

— Вярно е.

Флаерът се плъзна над върховете на дърветата. Дач преобърна машината с кабината надолу. Кръвта нахлу в главата му.

— Томи, как може да се убие безсмъртен?

— Не знам.

Клоните забарабаниха по капака, разхвърчаха се зелени късчета. Дач мълчеше.

— Не знам, Кей — спокойно отвърна Томи. — Баща ми знае… и Артур, вероятно. Но аз — не. Не откачай.

— Полковник Каховски сега обработва Рашел — каза Кей, издигайки леко флаера.

— За да легне с императора?

— За да ни даде малката си сестра.

— И какво те засяга това? — Флаерът отново се преобърна, набирайки височина. — Възмутен си като активист на джексъновата фондация за защита на децата в публичните домове на Джиенах.

— Никога не съм искал жертви, Томи. Не се смятам за добър или лош. Просто постъпвам така, както искам.

— А сега те е страх, че Рашел ще принесе сестра си в жертва и ще ти се наложи да отговориш на благородството й?

— Глупак. Ще ми се наложи да отговоря на подлостта.

Томи гледаше Кей с лека усмивка. После усмивката му изчезна.

— Кей, знаеш ли, ти си по-добър, отколкото си мислех. Забърка се в такива игри, пред които обикновените убийци изглеждат като светци. И се изплаши.

— Да!

— Кей, та нали ти самият каза, че заради съдбата на човечеството си заслужава да се извършат всякакви престъпления? Просто нямаме друг изход.

— Баща ти не ни остави друг изход. Първо аТана, после — „Линията на бляновете“. Не бива да се дава на хората безсмъртие, ако те са просто зверове. Не бива да ги правят равни на богове, ако те са просто хора.

— Аха. Ти мразиш „Линията на бляновете“ не само защото чуждите раси ще пометат отслабналото човечество. Противна ти е мисълта за световете, които ще станат въплъщение на тайните стремежи на хората.

— Разбира се. Дори нашият свят ще изглежда като рай в сравнение с тях.

— А какъв би бил твоят свят?

— Няма да има такъв.

— Не вярваш в себе си?

— Не.

Мълчаха няколко минути, чуваше се само воят на прегрелия двигател, носещ флаера над безкрайните градини. От време на време се мяркаха петната на именията и куполите на климатизаторите…

— Искаш ли сладолед? — попита Кей. — Тук има доста приятни кафенета.

— Искам.

— Дръж се здраво.

Дач включи техническия терминал на флаера. Забарабани по клавишите, въвеждайки командите с такава скорост, че Томи не успяваше да ги фиксира.

Машината се разтресе и бученето на двигателите изчезна. Скоростта се увеличи до свръхзвукова.

— Яко! — оцени Томи. — Как изключи блокировката на скоростите? Направо?

— Не, това е невъзможно. Чрез статистическия сектор въведох информация, че във флаера се превозва тежко болен правителствен куриер.

Томи се засмя:

— И всичко това, за да си хапнем по-скоро сладолед?

— За мен това е напълно основателна причина.