Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (2)

2

Кей Дач се върна в кораба си след половин час. Още преди да стигне до командната зала, изтребителят на алкарисианите се разкачи — членовете на тази раса не понасяха ограничаването на свободата им. Но след като се отдалечи на десетина километра, изтребителят — крехка космическа играчка, неподвластна на непоклатимите за хората закони на инерцията — застина.

Оказа се, че командната зала на човешкия кораб не е голяма — тя бе почти като онази на хиперкатера, унищожен преди четири години в орбитата около планетата Граал. Тук също имаше само две пилотски кресла, едното от които очакваше Кей.

— А ти се страхуваше — каза седналият пред бойния пулт тъмнокос юноша, без да се обръща. — Нас ли чакат?

— Да. — Кей се отпусна в креслото и затегна колана. Никакви гравитационни компресори не можеха да дадат на човешките кораби плавността, която притежаваха алкарисианите. — Посланикът ни даде час, за да изчислим курса към Те-Ка 84.

Томи Къртис докосна сензорите на пулта. Докато четеше редовете от дисплея, се намръщи.

— Кислороден свят? А защо ничий?

— Ще разбереш. — Дач извади от обслужващия блок чаша с димящо кафе. Погледна Томи с лека ирония. — Не е най-приятното място, но нямаме избор. Алкарисианите никога не биха се съгласили на сериозни преговори в Космоса при такова неравенство на силите. А всеки усвоен свят, независимо на коя раса принадлежи, дава морално преимущество на едната или на другата страна.

— Аха. — Томи дочете справката, пълзяща по екрана в ритъма на движение на очите му, и с леко недоумение прехвърли поглед върху Кей. — Ще ми помогнеш ли да изчисля курса?

— Действай…

Естествено, да се довери изборът на хипермаршрут на юноша, почти дете, не бе най-правилната постъпка. Съществуваха милиони маршрути, способни да ги отведат до Те-Ка 84, и само един или два, водещи към нищото. При това нито най-опитният пилот, нито най-мощният корабен компютър биха могли да определят с помощта на логиката кои са тези пътища. Оставаше да се разчита на Нейно величество Теорията на вероятностите… и на шестото чувство. Обаче останалите пътища, безопасни и правилни, се различаваха по енергията, която изискваше минаването по тях, и по степента на износване на реаджекс-двигателя. Два напълно еднакви кораба биха служили на различни пилоти за несравнимо различни периоди от време и то само защото някои хора бяха способни да проумеят логиката на хиперпространството, а други — не.

Но на хлапака щеше да му е от полза да порасне по-бързо. Дач наблюдаваше как Томи работи с компютъра. Върху екрана, неусетно уголемил се до един метър по диагонала, пробягваха пакетите на курсовете — дълги колонки цифри, съдържащи информацията за траекторията. При желание всяка колонка можеше да бъде разгърната до пълен с числа екран или да се превърне в текст. Но Томи опитваше да работи по първичния файл и се справяше доста успешно.

Добра наследственост, нали, Къртис Ван Къртис?

Кей донякъде се забавляваше от мисълта, че навлизайки в юношеската възраст, Томи абсолютно престана да прилича на собственика на „аТан“. Сякаш всички черти на възрастния Къртис, притежавани от момчето, се размиха по време на бързото порастване и странния живот, който им се наложи да водят. Интересно, как ли изглеждаше в момента Артур? И дали двамата си приличаха?

Дач искрено се надяваше, че на малкия му клиент не му се е налагало да умира пак, но предпочиташе да си го спомня такъв, какъвто беше преди.

На челото на Томи трептеше капка пот. Той се мръщеше, като от време на време спираше преглеждането на курсовете и се взираше в някоя от колоните с числа. Млад герой от епохата на Смутната война, направо може да се снима в детския сериал „Небесният щит“. Красив, обаятелен и от онази неуловима порода, която толкова неудържимо привлича жените и предизвиква необяснимо раздразнение у мъжете. През последната година, докато уреждаше кратките си авантюри в пристанищните градове, Дач улавяше доста откровените погледи на своите приятелки към хлапака. Веднъж даже поговори с Томи по този въпрос. Момчето смутено предложи да се направи пластична операция. А след няколко минути ехидно уточни кой именно трябва да се оперира.

Бързо беше превъзмогнал страха си от Кей. Сигурно, защото го беше убил при първата им среща…

— Курс — кратко каза Томи, облягайки се в креслото. Дач изведе информацията на екрана си.

Да, това наистина беше курс. Не онзи недостижим идеал (време на пристигане — нула, износване на двигателя — нула), за който на всяка планета са измислени десетки еднотипни легенди. Но показателят беше повече от приличен, достоен за най-опитните пилоти. Случайност, естествено, но заслужаваща похвала.

— Става, макар че има и по-добри решения — изкоментира Дач. После се свърза с алкарисианите и съобщи, че са готови за скок. Хипермрежовият генератор, с който бяха издърпали изтребителя им в реалното пространство, отдавна беше изключен, и чуждоземните изчезнаха от пространството почти на мига. Те никога не бяха имали особени проблеми с определянето на курса.

— Да търся ли още? — попита Томи, поглеждайки накриво Кей.

— Стартирай!

Корабът изчезна в хиперпространството сред отблясъците на вторичното излъчване. И случайната точка в междузвездния вакуум, която от момента на Големия взрив до съвсем скоро не бе познавала по-голямо тяло от водородната молекула, пак опустя.

Отново за цяла вечност. За пустотата времето не съществува.

 

 

Рашел и Гафур се целуваха в кабината на флаера. Достатъчно дълго, за да доскучае на юношата този неизменен елемент от програмата. Уви, тригодишната дружба му беше дала да разбере, че няма да му се наложи да разчита на повече. Девойката се изплъзна от ръцете му толкова ловко, че той дори не се опита да я задържи.

— Благодаря, че ме докара. — Рашел отвори полупрозрачния аеродинамичен капак на кабината и скочи в тревата. Беше вечер, неизменната, тиха таурийска вечер, само на хоризонта се сгъстяваха тъмносиви облаци — предвестници на обещания нощен дъжд. Прекалено плътни, наистина. Гафур мълчаливо гледаше момичето.

Рашел пристъпи встрани и откъсна нежнорозов и мек като масло плод от едно от дърветата, заобикалящи поляната за флаери. Реколтата тази година беше отлична, толкова обилна, че щеше да доведе до падане на цените и загуби за милиони… Наложи й се да подскочи — дървото вече беше порядъчно обрано — и полата от сребрист брокат я плесна по краката.

— Дръж — хвърли тя плода на Гафур. Стандартният жест на таурийско гостоприемство. Юношата успя да хване плода без да го смачка. — Ще се видим в училище.

— Дотогава — намръщено каза Гафур. Затвори издутия капак и издигна флаера, като същевременно отмести назад второто кресло. Вграденият хладилник под седалката беше почти пълен, някои от плодовете вече бяха започнали да гният. Обеща си на сутринта да ги изхвърли. После пусна телефонния секретар и прегледа списъка със съобщенията.

Поканата за купон „с бира, без родители и със стаи за желаещи“ се стори на юношата напълно подходяща за момента. След като направи кръгче над къщата на Рашел — тя му помаха с ръка, — той включи автопилота.

— Весело прекарване — каза девойката, гледайки след изпарилия се в небето флаер. Гафур беше добър приятел: чудесно момче от известно семейство. Но какво можеше да направи тя, след като изобщо не го обичаше? Не и да го заблуждава — тогава животът би бил скучен…

И в края на краищата, нали тя веднъж отговори честно на въпроса му: какво трябва да направи, за да го хареса?

Да убие булрати с голи ръце, да я потупа по бузата и да изчезне завинаги. Без да забравя за обещания мимоходом подарък.

Тя погледна обикновеното сребърно пръстенче. Ако се разгънеше тънката пластинка сребро, от която бе направено украшението, щеше да се получи форма, наподобяваща човешко ухо.

Лекарят й беше страшно учуден, когато напълно оформилата се невроза — страх от механисти, меклонци и всякаква техника, по-умна от прахосмукачка — изчезна безследно. Той приписа този успех на психоанализата, а момичето само се усмихваше, въртейки на пръста си доста големия пръстен. Едва сега й беше по мярка.

Вероятно тя се бе сторила на Кей по-голяма, отколкото беше в действителност. Нали така?