Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (17)

7

Когато Кей се върна в къщата на Каховски, вече беше съвсем тъмно. Той все пак бе успял да се заблуди; съжаляваше, че не е взел флаера, пък макар и разстоянието да бе само два километра.

Нито един прозорец не светеше, само на покрива трептеше бяло огънче, увенчало тънката спирала на антената. Дач спря при външните стълби.

— Качвай се, качвай се — подкани го отгоре гласът на старицата. — На третия етаж и после по коридора.

Дач безмълвно последва съвета. Коридорът свърши с отворена двукрилна врата, водеща към терасата. В креслото (колко много имаше тук от тези меки символи на упадъка) седеше Ванда Каховски. В дълга бяла рокля, с тлееща цигара в ръка. Кей усети сладкия аромат на наркотика.

— Защо момичетата толкова лесно се влюбват в по-възрастни мъже? — попита Ванда. — А?

— Вероятно…

— Това е риторичен въпрос, Кей. Всеки глупак от времето на Фройд е знаел отговора. Чел ли си Фройд?

— Да.

— Прекалено многостранно развит си за убиец. Дач, супер ли си?

— От Шедар съм.

— Ясно. При теб резултатите са прекрасни, а аз винаги съм смятала, че Грей не е прав с генетичния мораториум. Дач, всичко, което мога да проверя, ще бъде проверено утре по обед.

— Радвам се, госпожо полковник.

Каховски запали още една цигара и му я подаде. Кей си дръпна, без да казва нищо.

— Беше толкова тихо… толкова спокойно… — Ванда говореше, без да гледа Дач. — Година след година… в безкрайната градина. Започнах да забравям някои неща, Кей! А ти искаш да си припомня…

— Нашата съдба е различна от тази на останалите.

— Различна… Какво е предназначението на бодлите, Кей?

Дач мълча няколко секунди, почти затворил очи. После изрече много тихо, с променен глас:

— Никакво не е предназначението на бодлите, цветята ги изкарват просто от злоба.

— Не ти вярвам аз на тебе… — отвърна му с неговия тон Ванда. — Те се стараят да си придадат смелост. Мислят си: щом имаме бодли, всички ще се страхуват от нас…

Пушиха минута, без да се обаждат, сетне Каховски се разсмя хрипливо:

— Браво, Кей. Значи ще разбереш.

— Аз вече разбрах.

— Това е все едно да изхвърлиш старата си обвивка. Тук няма нищо тъжно.

Дач измъкна от кобура под мишницата си „Пчелата“. Предпазителят изщрака.

— При всички случаи е необходимо… — сякаш самонавивайки се, каза Ванда. — Дали ще убивам теб или императора… няма да е с това тяло… Снех аТана си чак на седемдесет, Кей. Ето къде е бедата. От руини ще се превърна в развалина…

— До утре, госпожо полковник — каза Кей.

— До утре.

Дач натисна спусъка. Избухването изтръгна от тъмнината спокойното лице на старата жена, застинало в очакване.

— Лек аТан — каза Кей, хвърляйки цигарата. Повдигна крехкото тяло, за да провери дали креслото се е подпалило. Не, всичко беше наред.

Леглото му беше приготвено в същата стая като преди четири години. Дач заспа бързо и през тази нощ не сънува нищо.

Сутринта на терасата вече нямаше труп, а на площадката пред дома стоеше взет под наем флаер. Кей излезе от къщата само по шорти и половин час се разхожда под лекия вял дъждец. После дочу стъпки.

Ванда Каховски продължаваше да бъде старица. Лицето й беше подмладено, но същият ефект би могъл да се постигне и чрез най-обикновена козметика. Обаче в движенията й вече не се долавяше отпадналост. Само прецизна, пестелива точност и стегнатост. Дори лекото накуцване, което предишния ден го нямаше, изглеждаше преднамерено.

Дач неочаквано си спомни детството си: цирка и старата пси-мутирала пантера, с която дори мршанският дресьор се държеше изключително предпазливо.

— Да погребваш себе си е тъжно занимание — каза Ванда вместо поздрав. Тя беше в зацапан гащеризон с маскировъчен цвят, на колана й висеше къса лопата. — Изключително тъжно. Имам една алея, която е винаги с много хубави ябълки. Органика…

Дач счете за уместно да премълчи.

— Матрицата ми е снета на седемдесет — Каховски се облегна на дървото; не стана ясно дали умората й е истинска или престорена. — И то не сегашните седемдесет, а онези… отпреди два века. Скапана храна, опънати нерви, облъчване, травми, чести раждания. Така че кретам по десет-двайсет години.

— В прекрасна форма сте.

— Не мисля. Впрочем, благодаря за изстрела. Много прецизно и бързо. Може и да е смешно, но все още смятам, че самоубийството е грях… — Каховски се откъсна от дървото и се приближи към Кей. — Между другото, вече проверих нещо. Ти си бил онзи лейтенант от Хааран. Но това са… щрихи към твоята откровеност. Виж, ако моите момчета от електронния отдел на СИБ…

Дач неволно потрепна.

— Моите, Дач! Те са си моите момчета, където и да служат. Та ако те потвърдят достоверността на твоя разговор с алкарисианина, ще поприказваме сериозно. Птичките винаги са усещали кога опитват да ги мамят, така че ако той ти е повярвал, ще ти повярвам и аз.