Уилям Дийл
Първичен страх (23)

23.

Покрита с вълнено одеяло, Моли лежеше свита на задната седалка на седана на Наоми, раздвоена между съня и халюцинациите на демерола. Но откритията от последните двайсет и четири часа така бяха обсебили ума й, че нахълтваха в безболезнената й замаяност. Тя не спеше, но и не беше будна. Висеше някъде между сънищата и реалността, като се носеше безцелно от миналото към настоящето.

Беше ведър ден и тя стоеше накрая на нивата, където беше разпръсната пепелта на майка й. Златните стебла се клатеха леко от пролетния бриз. Кучета минаваха на зигзаг през нивата и лаеха по пеперудите. Брат й, млад и палав, на когото все още предстояха ужасите във Виетнам, я беше примамил в нивата, като се криеше между високите стебла и й се присмиваше, докато навлизаше по-дълбоко в избуялата ливада. Нямаше звук или аромат във фантазията й, само светли цветове и чувство на голяма радост. Било ли е някога така, чудеше се тя. Бяха ли това фототелеграми от миналото, или беше реалност? Бил ли е някога животът им така свободен и радостен, или този спомен беше един наркотичен преговор на миналото? Нямаше значение. За един къс период от време тя беше в пълна хармония със света. После настоящето се натрапи. Брат й я изведе от нивата, а на заден план имаше една постройка, която тя не можа да познае веднага. Неговото радостно настроение се промени и той стана меланхоличен като мим, чиято радост е станала скръб. Той я поведе в сградата. Тя беше отново в Дейзиленд. В онази клаустофобична стая. И когато брат й се обърна с лице към нея, това се оказа Аарон. Той лежеше на походното легло. Моли седна до него. Видеокамерата беше фокусирана върху двамата. Толкова завладяващи бяха случките от този ден, че фантазията стана реалност; сънищата й станаха истински.

 

 

Вече няколко седмици Моли беше интервюирала Аарон два пъти дневно, шест дни в седмицата. Почти шейсет часа разговори, в които тя сондираше все по-дълбоко и по-дълбоко ума на младежа, търсейки ключ към загадката, търсейки несъответствия в неговата история за причерняването; прескачаше напред и назад във времето, понякога с дни се концентрираше върху определени случки. Това беше интензивна терапия и имаше дни, когато и двамата напълно се изтощаваха. Физиологичните тестове бяха показали, че няма мозъчни увреждания и нейните интервюта не бяха открили нищо, освен че Аарон е страдал от пристъпи на пориомания от години, въпреки че тя беше сигурна, че той не е осъзнавал, че е имал „време, което му се губи“, понеже периодът е бил прекалено кратък, за да го забележи.

През седмиците на терапията тя задължително беше отбягвала две теми: Ребека и момчетата от олтара. Усещаше напрежение, когато доближаваха тези области и по-скоро променяше посоката, отколкото да загуби спечелената територия. Тя усещаше, че той беше близо до пренасочване на чувствата си, да я приеме за довереник и приятел. Но бързото придвижване в опасните зони можеше да й коства напредъка.

Един вторник сутринта тя реше да провери опасните води. Сега, след като бяха останали три седмици до процеса, тя реши да го поведе леко в това, което можеше да се нарече умствено минирано поле.

— Искам да се върнем в Криксайд за малко — започна Моли тази сутрин.

— Окей.

Тя провери в бележника си.

— Ти каза, че първото сексуално преживяване, което си имал, е било с Мери Леферти, когато си бил в гимназията.

— Да, мадам — каза той. Започна да става нервен и да се мести в леглото. Погледна я отново и се усмихна.

— Всичко е наред — каза тя. — Ти ми се доверяваш, нали?

Той се обърна в леглото и се намести удобно.

— Разбира се.

— Ти и Ребека говорили ли сте някога за секс?

— Говорили сме за всичко — каза той. В тона му се промъкваше недоверие.

— И така, тя е дискутира секса с теб.

— Знаете, за птиците и пчелите, подобни неща. — Той се разсмя неловко.

— Говорила ли ти е определено за правенето на любов?

— Искате да кажете как се прави това и онова? — попита той подозрително.

— Да.

— Е, така предполагам.

— Докосвала ли те е, Аарон?

— Защо искате да знаете това? — В гласа му имаше острота.

— Понеже искам да бъда сигурна, че си напълно искрен с мен. И аз имам няколко въпроса, които трябва да задам. Правила ли е Ребека любов с теб?

— По дяволите! По дяволите! Защо трябва да казвате това? Защо сте я питали за това?

— Не съм аз, Аарон. Тя доброволно е дала тази информация на Том Гудмън. Всичко е наред, аз не те обвинявам или съдя, просто искам да съм сигурна, че всичко е наред, преди да идем пред съда.

— Няма да говоря за това. Нямам нищо общо с всичко това. — Той се беше ядосал за първи път. Изведнъж стана, премести си краката на пода и остана седнал със вдървени ръце, стиснал леглото отстрани. Не гледаше в нея и тялото му сякаш се смали. Очите му се присвиха. Той погледна надолу към пода.

— Добре — каза Моли. — Преди беше казал… нека го намеря. — Тя погледна към бележника си, като прелистваше страниците.

Изведнъж, като че ли целият въздух беше изсмукан от стаята. Тя се задъха за въздух в празното пространство. Почувства мраз. Вратът й изтръпна. Една ръка се пресегна и покри нейната и един глас, който не беше чувала преди, един съскащ шепот на един-два инча от ухото й каза:

— Той ще те излъже.

Тя скочи и погледна нагоре. Той се беше приближил близо до нея, плъзгайки се до края на леглото толкова тихо, че тя не го беше чула. Беше се навел напред само на няколко инча от лицето й. Но това не беше Аарон. Той се беше променил. Изглеждаше пет години по-стар. Чертите му бяха станали безсърдечни, арогантни, твърди; очите му напрегнати, почти диви, по-бледи на цвят и искрящи от желание; устните му изглеждаха по-дебели и бяха дръпнати назад в гадна усмивка. Дори тялото му изглеждаше по-изправено и силно. Тя за миг изпита истински ужас, като усещаше ръката му върху своята, и го наблюдаваше как бавно облизваше устните си.

— Изненада — каза той, гласът му меко стържеше. Нямаше и следа от акцента на апалачите, беше сякаш от западните покрайнини на града. Тя много бавно издърпа ръката си изпод неговата. Той погледна надолу, после бързо вдигна ръка, сякаш да се закълне.

— Съжалявам, без пипане, нали? Говорене, но без пипане? Типично.

Той замахна изведнъж надолу, сграбчи я за гърлото и я стисна, а пръстите му потънаха дълбоко в плътта й.

— Не можеш да извикаш, дори не се опитвай. — Той се усмихна. — Виждаш ли тази ръка? Мога да ти счупя врата. Пук! Просто така.

Тя беше ужасена. Молеше се пазачът да погледне през шпионката, но изрично беше забранила да се наблюдават сеансите й с Аарон. После също така изведнъж той я пусна. Тя заднешком се отдалечи от него, като разтъркваше врата си. Устата й беше пресъхнала, а пулсът й — побеснял.

— Не те нараних, докторе — прошепна той подигравателно. — Можеше да те нараня. Знаеш ли защо не го направих? Защото, докторе, ще станем приятели.

Той седна в нейния стол. Дори езикът на тялото му се беше променил — заядлив, нагъл, агресивен, заплашителен. Тя усещаше, че той беше близо до ръба — един човек, готов да избухне, просто едва се контролираше, с изключение на злъчния, остър шепот.

За нея той изведнъж някак се откъсна от стаята, едно тяло, седнало на стол, увиснало в светлина и обградено от мрак, докато тя подсъзнателно го беше изолирала от действителността. Можеше да види спазмите на пулса си върху китката си, дишаше бързо и се опитваше да го успокои. Тя знаеше какво става, беше го виждала преди, но винаги си оставаше вълнуващо. Тя се опитваше да се върне върху интервюто, без да разстрои деликатното равновесие на момента.

— Кой си ти? — попита тя любезно.

— Ох, ти си много хладна, докторе — каза той с равния си, остър тон. — Ти си една хладна лейди. Но аз вече знаех това. Аз съм Рой.

— Рой?

— Да.

— Рой чий?

— Просто Рой. Преструвах се, че живея в Дома на Спасението. — Той се засмя презрително. — Какъв симулант, а?

— Често ли се появяваш, Рой?

Той я погледна подозрително.

— Зависи. Колко често е често?

— Веднъж на ден, веднъж на месец.

— Появявам се, когато ми се прииска — каза той с подигравателна усмивка.

— Значи изборът е твой?

— Точно така. — Той стана и закрачи из стаята. Вървеше наперено, с един вид арогантно накуцване в походката си, което беше виждала в уличните грубияни.

— Защо не се появи преди? — попита тя. Все още стоеше опряна на стената. Той обърна стола й обратно, седна с ръце върху облегалката, едната китка обхвана другата.

— Не беше дошло времето да се срещна с теб. Вие двамата се превръщахте в такива любящи приятели…

— И това те тревожи?

— Понякога се появявам за минута-две, казвам нещо само за да му докарам неприятности. Винаги е неприятно изненадан и дори не знае защо. — Той се изкикоти.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

— Какво ще кажеш за първия път? Шекълс — знаеш за Шекълс, чух го да ти разказва за този чудак: Шекълс му казва как ще иде в ада и Сани стои там, трепери в обувките си, уплашен до смърт, и аз се измъквам и казвам: „Ако имаш пенис между краката си, а не червей, веднага ще легнеш там с мен.“ И се скривам и Шекълс става като маймунски задник, а Сани хуква като заек с лисица зад опашката си. Все си мислех, че някой път, по дяволите, той може би ще се държи като истински мъж. Да, няма що.

— Ти го наричаш Сани?

— Да. Познавах това момче във втори клас — истински пъзльо — името му беше Сани Бекстър. Ето на кой ми напомня Аарон: на пъзльото… Сани… Бекстър. — Той правеше паузи между думите, за да наблегне на тях.

— Откога живееш с Аарон?

— Защо?

— Просто съм любопитна.

Преструва ли се, чудеше се тя. Беше ли той психопат, който беше измислил другата личност, за да прикрие склонната си към убийство психика? Тя беше видяла няколко пациенти да се опитват да имитират многочислена индивидуалност, но никога не бяха много убедителни. Рой беше убедителен. Ако се преструваше, тя беше сигурна, че това щеше да проличи при терапевтичните сеанси. Моли вярваше, че е невъзможно да имитираш това състояние дълго. Трябваше да продължи играта, да го остави да напредва и да изучи всичко, което правеше езика на движенията му, тона на гласа му, начина му на мислене.

В едно нещо беше сигурна сега — или Аарон имаше раздвоена психика, или беше дяволски психясал. Времето щеше да покаже кое е вярно.

— Опитваш се да ме хванеш? — рязко каза Рой. — Знам всичко за теб, лейди. Можеш да го излъжеш, но не можеш да излъжеш мен. Ти вече си проправяш път там вътре.

— Не. Опитвам се да го опозная. И теб, Рой.

— Без глупости. Защо? Защо искаш да опознаеш мен?

— Понеже ти искаш да ме опознаеш. Нали затова се яви?

— Е, тук ме хвана. — Той се усмихна отново — една студена, дръзка усмивка, която не бе нито шеговита, нито искрена. — Ти вече знаеш отговора. Познавам го през целия му живот.

Той изобщо не сваляше очите си от нея и бавно огъваше пръстите на свободната си ръка, докато говореше.

— Но той не знае за теб, така ли?

Усмивката изчезна, заменена от опасение и недоверие.

— Не — нагло каза той. — Това е нашата малка тайна. Между теб и мен.

— Били сте заедно деветнайсет години?

Той кимна.

— Но аз съм на двайсет и осем.

— О?! Къде беше, преди да срещнеш Аарон?

Той се захили и леко се наведе напред към облегалката, гласът му стана по-нисък от обикновеното.

— Загрявах — каза той. — Не се появих, докато не стана на осем години.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Не му бях необходим дотогава. После дълго време не ме пускаше да се появя.

— Мислех, че ти контролираш нещата.

Той завъртя очи и поклати глава.

— Господи! Не в началото, докторе. Отне ми време.

— Защо не ти харесва Аарон?

— Никога няма смелостта да направи нещо. О, той много иска да го направи, но накрая аз съм този, който върши мръсната работа, докато той бяга и се крие.

— Крие?

— Стои в ъгъла с лице към стената. Не иска да гледа. Прави се на по-голям светец от папата — каза той злобно. Очите му се присвиха. — Но той е този, който трябва да се измъкне. Той е този, който изпитва цялото удоволствие. Така че той също е и този, когото гони полицията. Обвиняваш ли ме за това?

— Не, не те обвинявам.

— Давай, поласкай ме — самодоволно се усмихна той. — Харесва ми.

— Къде е Аарон сега?

— Ах, крие се — каза той, като махна с отвращение.

— Ами ако поиска да се появи отново?

— Ще трябва да се бори за това — каза той и устните му се отдръпнаха назад в презрение. — Онази нощ с епископа и всичко това? Изчаках, докато отидем в кухнята, преди да го пусна да се появи…

Смях.

— Ще ти кажа, той не знаеше какво, по дяволите, да прави. Стои там, покрит с кръв… по ръцете…

Той загърчи пръсти пред очите си.

— …лицето…

Спря, вдигна ръка пред лицето си и я загледа, сякаш като Макбет действително виждаше това брутално острие и дръжката в ръката си.

— …ножът в ръката му… обувките до вратата. — Той се наведе напред и тихо прошепна: — Прошепнах в ухо то му „Излизай, излизай, където и да си…“

Смях.

— Глупости. Той се появява и си умира от страх, слага си обувките и побягва. После знаеш, ченгетата отварят изповедалнята и той им казва, че не го е направил! За Бога, та той дори не знаеше за какво говори.

Той скочи и започна да обикаля стаята от едната страна до другата. Но изобщо не сваляше очи от Моли.

— Той вика: „Не съм го направил!“ и дори не знае какво е това, което не е направил. Разбирате ли какво искам да кажа, докторе? Монахиня с една миля покривало, ето това е нашият глупав малък Аарон.

— Тогава ти си планирал убийството на епископа?

— Кой казва, че аз съм убил епископа?

— Тогава кой?

— Никой.

— Никой?

— Никой не го е убил. Той беше екзекутиран.

— Екзекутиран?

— Не разбираш ли? Той свали маската.

— Маската?

— Износи я. — Устните му се извиха в полусмях, полусарказъм, очите му се присвиха, гласът му стана по-заплашителен. — Нека ти кажа нещо, сестро, знам всичко, което той знае. Винаги съм го знаел. Имам по-добра памет от неговата. Сани не може да запомни и копче без мен.

— Кой свали маската?

— Негово проклето преосвещенство, кой друг? — изръмжа той. — Няма да повярваш, ако ти кажа. — Въздъхна и погледна в тавана. — Прекалено много говоря.

— Не, не говориш много. Разкажи ми за епископа?

— Хайде, това е историята на Сани. Сани казва — издигна гласа си във фалцет: — „Той е дявол, той е лош. Той трябва да бъде изкоренен.“ Ето начина, по който говори. Изко… по дяволите …ренен. Глупости, той беше мръсен старик. Светът трябваше да узнае, че той е един мръсен старик.

— Ти ли сложи цифрите там, върху задната част на главата му?

Той се усмихна.

— B32. 156. Нали?

— Точно така.

— Вие ще го проумеете, докторе. Имате ключа.

— Ключ?

Той отхвърли глава назад и силно се разсмя.

— В касетката е. — Погледна надолу към нея, сви вежди и се разсмя отново.

Тя реши да рискува, въпреки че не знаеше каква ще бъде реакцията му.

— Искаш да кажеш касетката с момчетата от олтара? — каза Моли, опитвайки се да прозвучи небрежно.

Той остро поклати глава, сякаш му бяха залепили плесница. Очевидно беше изумен и се взираше в нея. Очите му искряха от недоверие и гняв, почти трескаво обиколиха стаята, преди отново да се спрат върху нея.

— Ти знаеш за това? — каза той, като погледна изкосо.

— Да.

— Кой ти каза?

— Намерихме касетката.

— Господи! — изруга той със злобен шепот. — Казах му, вземи проклетата касетка! Но вратата към килера беше заключена, така че трябваше да бягаме. Господи! Той нищо не може да направи както трябва.

— Разкажи ми за онази нощ, Рой.

— Никога не може да го направи. Никога не го е правил.

— Рой? Разкажи ми за вечерта, в която беше екзекутиран епископът.

— Но както винаги Сани ме остави аз да го планирам и извърша, нали? Той стои в ъгъла и се измъква и после оплесква нещата. Сега и двамата сме затънали до гуша.

— Наистина ли мислеше, че ще се измъкнете?

Той отново започна да обикаля между стените на стаята, като клатеше глава.

— Ние щяхме да се измъкнем, ако не беше тази проклета кола с ченгетата на алеята. Ще повярваш ли, една минута по-рано, една минута по-късно… — Вените се издуха върху челото му и той започна да се поти. — Не може да направи нищо както трябва! Нищо! Никога, никога! — Той удари с ръка по стената.

— Рой!

Той се завъртя към нея.

— Остави ме на мира.

Моли го изпускаше и в отчаяние търсеше някакъв метод за общуване с него отново — ако всъщност Рой беше истински.

— Рой, да предположим, че искам да говоря с теб и Аарон е навън. Как да направя това? Как да говоря с теб?

— Сама ще намериш начина, доктор кучка. Откъде знаеш, че аз искам да говоря с теб? Ти си негова приятелка, не моя. Познавам те, лейди, ти ще му кажеш за мен.

— Аз съм също и твоя приятелка, Рой…

— Ще провалиш всичко, нали! — Той стоеше с гръб към срещу стената и удряше с разтворените си длани по нея. — Дяволите да го вземат, не трябваше да бъда толкова глупав.

— Какво да проваля, Рой?

— Всичко! — Главата му клюмаше и изглежда се задъхваше. Сложи ръце косо върху стената, сякаш я подпираше. Постоя така цяла минута, преди отново да я погледне.

— Губи ми се време — страхливо каза Аарон. Чертите му се бяха смекчили и очите му бяха по-скоро уплашени, отколкото гневни. Сякаш се беше сгромолясал душевно и физически.

— Имаше малък пристъп на пориомания — спокойно каза Моли. — Не продължи дълго.

— Колко дълго?

— Пет или шест минути.

— Лежах на онова легло. После изведнъж съм тук. Какво правех? — Той рязко вдигна поглед. — Нали не съм ви сторил нищо лошо, мис Моли?

— Не. Беше нещо като дрямка.

— Защо мислите ми се случва това?

— Още не знам — каза Моли. — Да се надяваме, че ще разберем. — Тя осъзна, че диша тежко. — Аарон, познаваш ли някого на име Рой?

— Рой чий?

— Просто Рой.

— Живял ли е в Дома на Спасението? Затова ли не знаеш фамилното му име?

— Не съм сигурна. Това е просто едно име, което се появи.

— Е, ако се сетя за някого, ще ви кажа, мис Моли.

— Нека свършим за тази сутрин, Джон — каза тя. — Може би ще поговорим отново, след като обядваме.

— Джон?

— Какво?

— Нарекохте ме Джон. — Той се засмя.

— Мисля си за яденето — каза тя. — Дръж триножника, докато сваля тази камера.

Първия човек, когото тя изобщо беше виждала с раздвоена психика, беше Джон Некърсън. Тя учеше в по-горен курс в колежа и изучаваше анормална психология в щатския институт. Некърсън. Банков миниджър. Възраст четирийсет и пет. Маниакална депресия. Два опита за самоубийство. Настанен в лечебно заведение, след като взел трийсет и две хиляди долара от чекмеджето на касиера една сутрин пред погледа на трима служители, излязъл от банката, тръгнал по улицата и платил трийсет и две хиляди долара на ръка за нов кадилак.

Един следобед Джон Некърсън изведнъж се беше променил пред очите на целия клас. Всичко се бе променило: поведението му, вида му, гласа му. Изведнъж Джон Некърсън беше станал петгодишно момиченце! Тя ги молеше да не пускат баща й до нея. Сексуално обиден от собствения си баща, Некърсън беше измислил момичето, за да поеме вината си и насилието и да се отърве от това, което усещаше като позорно петно на хомосексуалност. Тя беше виждала много случаи на раздвоена психика след това.

Беше започнала да отвинтва видеокамерата, когато един глас проговори отново. Тя подскочи. Той беше на инчове от нея и гледаше напрегнато в очите й.

— Искаш да чуеш за това, нали? — прошепна Рой.

Той посегна и поглади бузата й. Тя не мръдна. Гледаше към него.

— Басирам се, че знам какво искаш. Искаш да скоча върху теб направо тук на пода и да те скъсам от чукане, нали? По дяволите, знам ви жените — искате го, но само говорите, говорите, говорите.

Той отново се придвижи по-близо и за миг се усмихна с широката си замръзнала усмивка. Когато проговори, се чу само шепот и тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Ти би искала да говоря, говоря, говоря, нали? Може би следващия път, докторе, а? Може би следващия път ще ти кажа това, което искаш да чуеш. За Негово Високопреосвещенство?

— Ти си истински досадник, нали, Рой?

— Би трябвало да го знаеш.

— Мисля, че се преструваш.

Ръката му се изстреля, преди тя да успее да се дръпне, и пръстите му отново се обвиха около врата й. Устните му се отдръпнаха и откриха зъбите.

— Мога да те убия направо сега — каза той и гласът му трепереше. — Живееш втори живот, докторе.

Той я пусна и насочи показалеца си в нея.

— Не ми излизай с тези номера, за да ме измамиш по някакъв начин. Слушай, лейди, ако искам да ти кажа нещо, аз ще реша кога.

— Съжалявам — каза задъхано тя.

— Малко те боля този път, нали? А?

— Да.

— Ще запомниш това. Ако искаш да се погаждаш с мен, трябва да внимаваш за главата си.

— Трябва да спрем сега. Защо не се появиш отново…

— Опитваш се да се отървеш от мен?

— Ти ми причини болка — каза тя строго. — Нямам ти доверие.

— На него му имаш доверие, а на мен не?

— Той никога не ми е причинявал болка. Никога не е искал да ми причини болка. Рой, всичко това е твое дело.

— Окей… окей. — Той се усмихна към камерата. — Следващия път ще бъда добро момче… доктор Камера.