Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Вейл (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Primal Fear, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Володя Първанов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнително сканиране и корекция
- hammster(2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Уилям Дийл. Първичен страх
Американска
Превод: Володя Първанов, 1994
Редактор: Ани Николова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка ИК „Бард“, Линче Шопова
Формат: 84/108/32. Печатни коли: 29
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
28.
Наоми Чанс беше разчистила бюрото си и беше разтворила пред себе си един голям лист чертожна хартия четиринайсет на седемнайсет инча. От десет дни тя събираше информация. През последните два дни нейното дирене беше така интензивно, че не беше идвала в офиса и не се беше обаждала, което не беше характерно за нея. Тя се върна с куфарчето си, издуто от общински документи, данъчни сведения, цифри от договори, списъци на политици и изрезки от вестници. Както винаги, беше прекалено развълнувана, когато се заемеше с нещо. Обикновено Мартин слагаше нещата на мястото им, но този път тя се беше постарала как точно да го направи.
Наоми чертаеше квадратчета, попълваше всяко едно от тях с информация и после ги свързваше с линии. Отне й два часа да попълни матрицата и сега се беше облегнала назад и разглеждаше написаното.
Всичко беше толкова очевидно, когато го сложиш в графична переспектива. Просто. Хитро. Почти понятно. Но не съвсем.
Докато нанасяше последните бележки на своята картина, Гудмън и Вейл се върнаха от закуска.
— Къде, по дяволите, беше през последните два дни? — попита Вейл. — Бях готов да се обадя в агенцията за изчезнали хора. — Той погледна към големия лист, който лежеше пред нея. — И какво е това?
— Мисля, че почти ще те направя щастлив — каза тя.
Гудмън се обади:
— Преди да започнем, чуй това — посланието на Рой към нас, реверанс към покойният Питър: „Никога нямаше да има неверници, ако нямаше свещеници.“
— Томас Джеферсън — каза Наоми, без да губи ритъм.
— Много добре, Наоми — кимна Гудмън. — Какво ще кажеш за този, който беше на задната част на главата на Джордан: „Има малко болки, толкова тежки, като това, да си видял, предсказал или изпитал как един изключителен човек е загубил пътя си и е дезориентиран.“
— Лесно — отвърна тя. — Това е от Ницше. „Отвъд доброто и злото.“
— Ти си страхотна лейди. На теб може да се заложат хилядарки.
— Той е убил Били и Питър, преди да убие Рашмън — каза Вейл. — Тези цитати се отнасят до епископа, а не за момчетата от олтара. По дяволите, той е оставил дири, преди да убие Рашмън.
— И това — каза Том с обречен глас — се нарича предумишленост.
— Или лудост? — отговори Вейл.
— Може би Стенър и Венъбъл няма да разберат, че са цитати — каза Наоми.
— Не бих допуснал това — отговори Гудмън.
— Ние приемаме, че те знаят всичко, което знаем и ние — каза Вейл. — По този начин няма да допуснем грешка.
— Може би те знаят повече от нас. Може би сме пренебрегнали нещо.
— Да — каза Вейл. — Със сигурност дълго време сме пренебрегвали Рой. Във всеки случай това е теоретично. Тя няма да го използва, освен ако докаже, че Аарон е убил Джордан и Питър, а тя няма да направи това.
— Защо не? — попита Наоми.
— Прекалено е умна — отговори Вейл. — Дяволски по-лесно е да се докаже едно убийство, отколкото три. Тя няма да изпусне едно лесно дело, за да поеме риск да доказва още две.
— Освен това — каза Гудмън, — доколкото разбрахме, Даниелсън не може да определи кога са били убити. Периодът варира до четири седмици, като започва седмица, преди да бъде убит Рашмън.
— Да, тя е прекалено умна, за да клъвне на това — допълни Вейл. — Ще почакаме, докато установят връзка между убийството на Рашмън и убийството на двете момчета, после ще притиснем Даниелсън. Според неговото разследване шансовете са три към едно, че Джордан и Холоуей са убити след епископ Рашмън, когато Аарон е бил под арест. И сбогом, мадам прокурор — каза Вейл. — Журито ще погледне кръстосано на трите дела. Но това е спорно, тя няма да влезе в този капан.
— Затова ли каза на Стенър за убийствата? — попита Гудмън.
Вейл не отговори веднага, после вдигна рамене.
— Заслужаваше си изстрела. Освен това имахме ли друга възможност? Какво имаш за нас, Наоми?
— Фондацията „Гудхайм“!
— Какво, по дяволите, представлява фондацията „Гудхайм“?
— Това е едно от двайсет и двете различни благотворителни дела. Управлява комитети и притежава компании във фондацията „Рашмън“ — каза тя. — Написала съм го така, че да следите по графиките. — Наоми прокара пръст по четириъгълниците на матрицата, докато обясняваше. Вейл и Гудмън следяха дирите жадно. — Това е като пирамида. На върха е фондацията „Гудхайм“. Тя е касиерът за всички благотворителни дела. Това, което тези благотворителни заведения изразходват, отива при „Гудхайм“ и се заплаща. Три строителни компании извършват цялата поддръжка от изграждането на нови сгради до боядисването. Две автомобилни компании поддържат превозните средства. Тези две упълномощени фирми правят цялото счетоводство. Клиниката „Бернщайн“ е официалната им „болница“… общо двайсет компании, и те дават сметките си директно на „Гудхайм“. Никой в благотворителните дела дори не ги одобрява. Защо? Погледнете тук. Всичките директори на благотворителните дела са членове на управителния съвет на „Гудхайм“. Получават сметка за двайсет хиляди долара за ремонт на Дома на Спасението и им изпращат чек. Сега погледнете това. Всяка от тези компании е направила максимум дарение по закон за определени политически кандидати.
— Дотук законно — каза Вейл. — Границата е 25 000 долара за кандидат.
— Само че използват тези дванайсет компании — каза Наоми, — което прави дванайсет пъти над позволените дарения за всеки от тези осем кандидати. Това е почти десет процента от годишните им приходи — над пет милиона долара в незаконни дарения за кампанията.
— Та това е повече от няколко углавни престъпления — каза Гудмън.
— И във всеки един от случаите — продължи тя — през трите или четирите месеца, предшестващи даренията, тези компании са представили големи сметки на „Гудхайм“. Вижте, Беренщайн прави разходи по три-четири хиляди на месец. После изведнъж те скачат на двайсет и две хиляди, осемнайсет хиляди — и тук веднъж трийсет хиляди.
— Значи те отчитат доходи и приписват дарения от данъка върху доходите си — каза Вейл.
— Има още — каза Наоми. — Четирима от получателите са също членове на съвета на управителния съвет, които одобряват помощите… включително областният прокурор, Джек Янси, и познай кой? — Тя посочи към името. — Твоят и моят приятел, съдията Хари Шоут.
Вейл тихо подсвирна през зъби.
— Ако това се узнае, чао на Върховния съд за Хари.
— Хитро — каза Том. — Един огромен, незаконен подкупен фонд и никой не може да проговори, защото всички са виновни. И повечето от големите клечки в града са членове на управителния съвет. А това кара доста хора да мълчат — каза Гудмън.
— Вероятно само тези четирима от подкупния комитет знаят за това — каза Вейл. — Политиците си мислят, че даренията идват от компаниите.
— Но ръководителите на компаниите трябва да знаят за даренията — вметна Наоми.
— Какво ги засяга? — каза Вейл. — Това е приемливо предложение за тях и те са в разплащателната ведомост на фондацията. Ако ги попиташ, те ще ти кажат, че в днешно време така става в бизнеса.
— Освен това — подигравателно каза Наоми, — след като епископът стои зад всичко това, как може то да е лошо?
— Как избират кандидатите си? — попита Гудмън.
— Ето виж — обясни Наоми. — Това са изрезки от техните кампании. Всичките са против аборта, за цензура, за смъртно наказание, против благополучието… дясно ориентирани хардлайнери.
— Всичките любими неща на епископа — каза Гудмън.
— Те се придържат към изикванията и имат парите — каза Вейл. — Епископът е бил много работна пчеличка. — Той разгледа изрезките. — Значи ето от какво го беше страх Шонеси и за какво намекваше на обяда онзи ден.
Гудмън се засмя.
— Господи, ако според него това е проблем, какво ще направи, ако разбере за момчетата от олтара?
— Ще получи сърдечен удар — каза Наоми.
— Но как можем да използваме това на процеса? — попита Гудмън.
— Ох — изпъшка Вейл, все още загледан в изрезките, — нещо може да изскочи. Наоми, мила, ти си цяло съкровище.
Тя светна.
— Похвала от Цезар.
Таванският апартамент на Джейн Венъбъл, построен на различни нива, с изглед към езерото, веднъж беше представен в „Архитектурен Дайджест“. Единствено дете, тя беше продала фамилната къща на Лейкшор Драйв, когато майка й почина; баща й се беше поминал една година, след като тя завърши правното си образование. Джейн беше накарала архитекта си да изгради просторния апартамент с фамилни антики и картини — един уникален дом в късния стил на 19 век — високо в облаците, на върха на най-модерната сграда в Мидуест.
Единственото несъответствие беше кабинетът й, една светла, напълно модерна стая, която беше в рязък контраст с тъмните нюанси на останалата част от апартамента. Точно в тази стая тя беше поканила ключовите фигури на своя екип — Даниелсън, Стенър, Чарли Шекълфорд и Уудсайд. Беше поръчала доставка и сервиране от ресторанта, нарязани пържоли, препечено говеждо и ягодов кашкавален кейк за мъжете; една салата за нея. Носеше черен двуреден костюм, блуза с висока яка, украсена с дантели; изцяло делова, но женствена — да не забравят, че тя беше и жена, и бос.
С приближаването на големия ден тя ставаше все по-нараноична към хората от офиса. След като останаха само единайсет дни до процеса, тя реши да стесни кръга, да прави срещите си извън офиса и да ограничи разговорите до фактите, а не до стратегията. Беше преместила купищата доклади и книги от една голяма маса с матово стъкло и ги беше складирала в килера, но беше оставила три купчини дебели преписки по делото на единия край на масата. Храната беше сервирана на другия край. Както обикновено, тя премина към работата след кратък разговор.
— Какво е последното заключение за Джордан и Холоуей? — обърна се тя към Уудсайд.
— Същият стил като при убийството на Рашмън — каза тежкият мъж. — Същите рани, направени със същия професионализъм. Цифри по задната част на черепа, кастрация — всичко. Убил е първо Джордан. Моето предположение е, че убиецът е повалил Холоуей, когато той е видял тялото на Джордан. Отрязъл му е врата изотзад, после е довлякъл тялото му до Джордан. Можем да установим това по следите, направени от петите на обувките на Холоуей. Бил е влачен през кръвта. Има парченца от дърва и кори от дърва около мястото, където е бил нападнат Холоуей. Така че, според мен, случило се е така: те са изпратили Холоуей навън да вземе дърва за горене. Когато Холоуей е излязъл, извършителят е ударил Джордан — три или четири намушквания. После, когато Холоуей се е върнал с ръце, пълни с дърва, извършителят го е ударил отзад. Изгорил пъновете в огнището, докато разсъбличал двете тела и си свършил работата. После изгорил и дрехите им в огнището.
— Кога, Бил? — поиска да разбере Венъбъл.
Даниелсън поклати глава.
— Тези две тела са изядени от хищници и този сутерен е бил като хладилник. Наистина не мога да ти кажа нещо определено.
— Можеш ли да кажеш със сигурност, че са убити преди Рашмън?
— Не. Моето предположение е някъде от една седмица преди убийството на Рашмън до три седмици след това. Съжалявам. Знам, че искаш да добавиш тези две убийства към Рашмън…
— В никакъв случай! — прекъсна го тя. — Стемплър ни е вързан в кърпа за убийството на Рашмън. Ако при бавим тези два случая към обвинението и загубим едно от тях, ще загубим всичко. Но ще бъде добре това да го имаме като вариант, просто в случай, че потрябва.
— Това са най-солидните материални доказателства, които съм виждал в углавно престъпление — каза Уудсайд. — Имаме всичко освен свидетел.
— И мотив — каза Шекълфорд.
— Не бъди прекалено сигурен — отговори Венъбъл. Очите на Шекълфорд се заковаха в нейните, но тя не обърна внимание. — Имаме трима психиатри, които ще свидетелстват, че Стемплър е нормален. Епископът го е накарал да си тръгне, понеже е живял незаконно с това момиче Линда. Нашето твърдение е, че Стемплър и Рашмън са се скарали. Стемплър е трябвало да отиде в пещерите. Момичето му го е напуснало. Вероятно е щял да прекъсне задочното си обучение. Можем да изградим силни доводи, че той се е почувствал предаден от добрия епископ, така че е замислил и извършил убийството. — Тя се обърна към Шекълфорд. — Знам, че имате проблем с това, Чарли.
— Мисля, че Вейл ще ни изяде по отношение на мотива, най-вече защото всичко е предположения й слухове.
— Трябва да осигурим мотив — каза тя. — Ако не успеем, ще ни притисне много силно.
— Просто казвам, че това е като обезмаслено мляко — вметна Шекълфорд.
— Тогава добави му малко масло.
— Не мога да го направя.
— Запомни — каза тя, — имаме трима психиатри — един от тях е жена, което трябва да балансира неговия психиатър — жена! — и тримата ще свидетелстват, че, под този вид стрес той е могъл да бъде мотивиран за тази реакция. Сега това е най-доброто, което можем да направим.
— Какво ще кажеш за пориоманията? — попита Стенър.
— Всичките трима психиатри ще кажат, че той никога не е изпадал в състояние на пориомания, докато са говорили с него дори под най-лошия стрес.
— Което означава?
— Което означава, че те не му вярват. Нещо друго, Ууди?
Уудсайд каза:
— Можем да сверим власинките, намерени на подноса, ножовете, с неговите ръкавици в джоба на палтото.
— Прекрасно — каза тя развълнувано. — Значи можем да докажем, че е дошъл пред кухнята.
— Или е отишъл там и е взел ножа — каза Уудсайд.
— И в двата случая това опровергава неговата „мистериозна теория за убиеца“ — каза Стенър.
— Определено го поставя под съмнение — съгласи се Венъбъл.
— Доколкото става въпрос за Джордан и Холоуей… — започна Уудсайд.
— Забрави за тях — прекъсна строго тя. — Продължавй да работиш върху това, но то не е свързано с нашия случай. Освен ако докажем, че са били убити преди Рашмън и че Стемплър е бил там, когато са умрели, иначе няма да ги споменавам. Както ти казах, най-добрият начин да объркаш едно хубаво дело за убийство е да го дублираш. Който ме наследи, може да се тревожи за двамата.
— Виждала ли си статията на Конърмън? — попита Данелсън.
— Е, той е научил някои глупости от полицаите в Бърджис и спекулира, че Джордан и Холоуей са изпратени на оня свят от убиеца на Рашмън, и това може да е станало, след като Рашмън е бил убит, тоест, когато Стемплър е бил под арест. Не Конърмън, а аз ще водя това дело — допълни тя бавно и с много жлъч. — И който е чел тези глупости няма да бъде в числото на журито. Това няма връзка и няма да бъде споменато в този процес, окей?
Те прекараха един час в разговори за даването на показания, редуването на свидетелите и материалните доказателства, но тя не отвори дума за стратегията. Когато си тръгваха, тя помоли Стенър да остане за няколко минути. Сервитьорите почистиха масата. Венъбъл седна на стола до нея и погледна през купчините преписи към Стенър, който седеше сковано на един прав кухненски стол. Тя запали една от своите дълги, тънки цигари, после си спомни за отвращението на Стенър към пушенето и я загаси.
— Това не са просто преписи — каза тя, като се наведе напред и потупа дебелите папки. — Това са преписи от десет от най-трудните дела на Вейл. Проучих всяко едно от тях, Абъл, като търсих ахилесовата му пета…
— Намери ли я? — попита той, без да промени изжението си.
— Така мисля. Виж, Вейл иска не само да спечели — той иска да спечели всичко. Ще унищожи свидетелите, ще рискува гнева на съдията, ще играе с пресата — ще направи всичко — за да спечели голямата победа. За да направи това, той ще рискува. А когато рискуваш, няма такова нещо като второ място. Или печелиш, или губиш всичко. Вейл никога не е губил всичко.
— Навремето е признавал вина за по-малко престъпление, за да избегне съдебно преследване за по-голямо престъпление — каза Стенър, като вдигна рамене.
— Ъхъ. Секретът е в това, какво иска той? Ох, той ще поиска целия пакет, но винаги си има един компромис, който чака настрани и компромисът е това, което той наистина иска. Ако се съгласи с някое признание, тогава признанието винаги е това, което иска той.
Очите на Стенър почти не се отделяха от нейните. Той не направи коментар, стоеше спокойно и слушаше. Но си мислеше: „Защо е трябвало да изчете десет преписа на дела, за да разбере това? Те бяха напълно еднакви — тя и Вейл. И двамата имаха безкомпромисни становища, към които се придържаха. Но те бяха така противоположни, че присъдата щеше да бъде нещастие за един от тях.“
— Това, което той би желал и е негова мечта, е да изведе този малък психопат през вратата като свободен човек. Това, на което ще се съгласи, е че е виновен, но ненормален, което означава, че Стемплър ще иде в Дейзиленд, докато се излекува, и после ще излезе на свобода.
— Ти на какво ще се съгласиш?
— На електрическия стол.
— Това не е компромис.
— Кой е казал нещо за компромис? Ние сме го хванали, Абъл. Единствената слаба брънка в нашето дело е мотивът. Имаме най-силната верига от материални доказателства, която изобщо съм виждала — повече от достатъчно, за да го пратят на стола. С всичко това журито ще приеме всякакъв мотив, няма значение колко е, слаб.
— Тогава какво те вълнува?
— Кой казва, че се вълнувам?
— Всеки адвокат се вълнува преди голям процес.
— Ако се вълнувам от нещо… — каза тя и се поколеба, гледайки преписите. — Ако се вълнувам от нещо, това е мита.
— Мита?
— Мита за Вейл. Страхът, че копелето държи нещо скрито в ръкава си. Е, този път знаем, че няма нищо такова. Ох, той ще направи цирк от това. Но аз ще се държа спокойно. Ще протестирам всеки път, когато започне да прави представление. Това ще пречупи неговия импулс. Той обича дългото представление, така че аз ще прекъсна неговия ритъм. Ще го подлудя. Журито, има интуиция към такива неща. То усеща, когато един адвокат се прави на велик. Може да разбере кога не си стъпил на твърда почва.
— Да предположим, че извади нещо? И тогава ли няма да се съгласиш на компромис?
— Няма да стане. Искам да кажа, че аз искам абсолютно да докажа вината в това дело и най-малкото, на което ще се съглася… абсолютно най-малкото… — Тя хвърли сърдито запалката си на масата, стана и отиде до прозореца и погледна към града с ръце на бедрата. — Абсолютният минимум предполагам ще бъде доживотен затвор без пускане на свобода. В Рокфорд. Самостоятелна килия. Доживот в отделна килия, в най-лошата килия в щата. Ако трябва да се съглася с по-малко от максимума, ще поискам той да бъде прокаженят в щата. Искам да бъде затворен толкова здраво, че да не намери и мравка да убие.
Тя се обърна, лицето й беше гневно при мисълта, че би могла да направи компромис по делото Рашмън.
— Но това няма да се случи — рязко каза тя. — Аарон Стемплър ще иде на електрическия стол, лейтенант. Разчитай на това.
Оставаха още шест дни, по-точно пет, докато Аарон бъде отведен в града. Моли трябваше да направи опасния си ход и той наистина беше опасен. Разкритието за съществуването на Рой можеше да травмира Аарон — или още по-лошо, да изведе Рой навън за постоянно. Но беше важно сега да бъде информиран Аарон, за да го подготви за процеса и разкритията, които щяха да последват. Как щеше да реагира той беше напълно непредсказуемо.
Тя се върна във високата охраняема сграда след вечеря. Беше необичайно за нея да се вижда с Аарон вечерта, но тя усещаше, че разговорът щеше да се проведе в спокойна атмосфера. Никаква тежка терапия, никакво задълбочаване. Щеше да му занесе едно парче кремова торта с кокосов орех, любимата му, и една кола. Щеше да се опита да бъде спокойна, както винаги, и доколкото можеше небрежна, докато го подготви за шока от откритието, че в неговата кожа има още едно същество — че неговото „загубване на време“ беше запълнено от зъл, психопатичен убиец.
Аарон се изненада, като я видя.
— Нещо лошо ли има? — попита той, тревожните му очи изразяваха страшни опасения.
— Не — каза тя. — Просто дойдох да ти кажа здравей. Донесох ти една кола и парче торта с кокосов крем.
— Чудесно — каза той с усмивка, като взе картонената чиния и пластмасовата вилица, седна на леглото и сложи колата в краката си. — Благодаря.
— Няма нищо.
— Ще ме закарат в града в неделя — каза той.
— Да. Това действа ли ти на нервите? — попита тя.
— Струва ми се. — Той взе хапка от тортата и добави: — Какво повече биха могли да ме попитат?!
— Въпросът е как и кога ще те попитат — и защо?
— Да, мадам, разбирам всичко това. Аз не бях луд при епископ Рашмън и не помня нищо от това което се е случило. Струва ми се, че това обяснява всичко.
— Може би не — отвърна тя, опитвайки се да изглежда отегчена.
— Какво означава това?
— Знаеш. Всичките тези адвокати си имат тактика. Стратегии. Никога не знаеш какво може да измислят.
— Това, което прави един адвокат добър, е, че той може да предвиди какво ще стане преди да е станало.
— Предполагам, че е вярно. Сигурна съм, че Марти ще направи това. Но знаеш, винаги има неочаквани неща, които изникват.
— Като?
Тя се усмихна.
— Е, ако знаех това, нямаше да са неочаквани, нали?
Той се засмя, привърши тортата си и преглътна последната хапка с колата си.
— Да, мадам. Наистина.
Винаги ли знаеш кога ти се губи време, Аарон?
— Повечето пъти, предполагам. Мигам с очи — стоя тук, а при следващото мигане съм долу. Най-лошото е, когато при едно мигане съм тук — а при следващото съм на миля разстояние, и то четири часа по-късно… такива неща.
— Чудил ли си се някога какво става, когато ти се губи време?
— Разбира се. Но знаеш ли, това не е нещо, за което е удобно да питаш другите. Не мога да попитам някого: „Как стигнах дотук?“ Разбираш какво искам да кажа.
— Разбира се. Помниш, че те попитах веднъж за някого на име Рой?
Той кимна.
— Не си спомням някой с такова име.
Тя разбра, че няма лесно да се справи.
— Има нещо, за което искам да поговорим.
Той я погледна с очакване и се усмихна.
— Трябва ли да легна?
— Не, не. Това е обикновен разговор между теб и мен.
— Добре.
— Аарон знам, че си чел доста за психични разстройства. Чувал ли си за психично заболяване, наречено многоличностно разстройство?
Той я изгледа няколко секунди.
— Това, което наричат раздвоена психика?
— Това е общоприетият термин, да.
— Не знам много за това.
— Но знаеш какво означава?
Той кимна бавно, като не преставаше да я гледа.
— Работила съм с доста хора, които имат раздвоена психика — каза тя. — Това не е рядкост.
Тя почти усещаше неговата тревога.
— Да предположим, че ти кажа, че имаш още една индивидуалност, тази, която се появява, когато ти се губи време. Как ще се почувстваш?
Той не отговори.
— Например да предположим, че имаш друга индивидуалност, наречена Рой.
— Рой? Кой Рой? — понита той с тревога.
Не използва фамилно име.
— И ти казваш, че този Рой съм аз? — поде Аарон предпазливо.
— И така може да се каже. Той е като твоето друго его. Знаеш какво искам да кажа.
— Като другата част от мен?
— Това е много добро описание. Виждаш ли, понякога, когато страдаме от силна болка и унижение, мозъкът създава друга самоличност — друг характер — да изстрада болката и унижението. Нещо като изпускателна клапа.
След дълга пауза Аарон каза:
— Лошата страна?
Тя се поколеба, преди да отговори. Разговорът напредваше прекалено бързо. Надяваше се да се доближи Д различната природа на Рой по-предпазливо, за да не притесни Аарон, че в душата му се таи един скрит Убиец.
— Не непременно — каза тя. — Помниш ли, когато преподобният Шекълс те е заплашвал?
— Да, мадам.
— Тогава губеше ли ти се време?
— Не си спомням.
— Кога за първи път си спомняш да ти се е губело време?
Той помисли дълго време. Накрая каза:
— Предполагам, че беше по времето, когато баща ми започна да ме бие с колана, че не искам да слизам в дупката.
— Губеше ли ти се време, когато слезе долу в дупката?
— Не, мадам — каза той, като наблегна на това. — Помня всяка секунда от това, всяка секунда…
— Рой казва, че за първи път се е появил, за да наругае преподобния Шекълс.
— Ти си говорила с него?
— Да.
— Може ли и аз да поговоря с него?
— Може би по-късно. Все още не.
Очите му се присвиха.
— Ти го имаш записан на видеокасетката, нали?
— Да. Но преди да минем към това, искам да съм сигурна, че разбираш какво точно се е случило с теб.
— Рой аз ли съм? — поиска да узнае той.
Тя започна да му обяснява за егото, потиснатите желания и суперегото, за да дефинира разстройството на Аарон, но той клатеше глава.
— Рой е убил епископ Рашмън, нали? Това искаш да ми кажеш. Аз наистина съм го направил.
— Не си го направил ти, Аарон, Рой го е направил. И с наша помощ след време ще те стабилизираме и ще се отървем от Рой.
Той седна, много изправен, и се загледа в стената, после раменете му увиснаха за момент и бавно се обърна към нея с пламнали очи. Внезапно стана, блъсна леглото в стената и се спусна към нея. Тя падна назад в ъгъла, когато дясната му ръка я сграбчи за шията, а силните пръсти се впиха във врата й.
— Ти, курво такава — изрева Рой, очите му бяха пожълтели от гняв. — Знаех си! Ти ме излъга. Ти се опитваш да ме убиеш…
— Не, не! — Тя се молеше, гласът й едва се чуваше — пръстите му прекъсваха дъха й. — Моля те… чуй…
— Вече чух. Ти си като всички тях, казваш каквото ти падне само за да получиш това, което искаш. По дяволите!
Тя хвана ръката му, но той й се изсмя. Изправи се назад, като я държеше на една ръка разстояние, за да демонстрира силата си.
— Рой… — Гласът й прозвуча като задавен хленч. — Не разбираш… ли… ние… ще ви направим… да се почувствате добре… и двамата.
— Вие ще се отървете от мен. Мислиш си, че съм глупак. Ти забравяш, мила, че чувам и другите разговори.
Тя започна да отмалява. Ръката му като желязно менгеме изстискваше живота от нея. Той започна да се смалява, смехът му стана глух и далечен, мускулите, вените и дихателната й тръба се вцепениха.
— Аарон? — изписка тя. — Помогни… ми… Аарон…
— Курва — изрева Рой и менгемето се стегна. Тя усещаше, че припада, стаята изчезна от погледа й, всички сетива и чувства я напуснаха.
Моли помръдна. Очите й трепнаха и бавно се отвориха. Тя гледаше в тавана на бялата стая. Шията й пулсираше от болка и тя се обърна на една страна. Закашля се, опитвайки се да си поеме дъх през контузеното гърло. Полежа неподвижно цяла минута, като възстановяваше бавно дишането си, докато стаята се фокусира отново. Накрая стана. Леглото си беше на мястото и Аарон лежеше на него. Тя сграбчи края на леглото, за да се подпре, и се плъзна върху него. Аарон лежеше на една страна с лице към стената.
— Аарон? — Нямаше отговор. Пипна рамото му. Той беше напрегнат и свит в положението на зародиш. Само дишането му, изглежда, беше нормално.
— Аарон? — извика му тя малко по-силно. Нямаше отговор. Тя седна на края на леглото и го разтърси. Нищо. Аарон Стемплър сякаш беше изпаднал в кататонично състояние. Той беше избягал в друг свят.