Уилям Дийл
Първичен страх (26)

26.

Том Гудмън разкри тайната на „B32. 156“.

Тя беше точно там, пред лицето на Вейл през цялото време. Беше минала една седмица след катастрофата на Моли. Моли се беше обадила по телефона на Вейл предишната вечер и той беше анулирал всичките си срещи и се готвеше да замине за Дейзиленд. Вейл беше показал касетката с Рой на Наоми, съдията и Том Гудмън.

— Това, което ще видите, не трябва да излезе от тази стая — каза им Вейл, преди да започне. — И не искам много разисквания. Просто помислете за това, докато Моли реши дали е истина.

Реакцията им беше според очакванията. Наоми реагира със страхопочитание, Гудмън беше озадачен, а съдията беше настроен скептично.

— Ще бъде интересно да видим колко подсъдими изобщо са се явили пред съда успешно с твърдението, че тяхното друго его е извършило престъплението — беше неговият отговор.

— Съдил ли си някога такъв? — попита Вейл.

— Не.

— Наоми — каза Вейл, — направи някаква магия, виж дали можеш да разбереш това за нас.

Тази сутрин Вейл ги беше събрал заедно, преди да замине за Дейзиленд и преглеждаше бележките си. Гудмън се беше загледал в книгите от библиотеката, които беше намерил в стоянката на Аарон, и изведнъж се спусна към вратата.

— Ще се върна след трийсет минути — извика той на Вейл. — Не тръгвай, преди да се върна.

— Какво, по дяволите… — каза Вейл, но Гудмън си беше тръгнал.

Междувременно Наоми беше заета с телефона. Беше й отнело петнайсет минути, за да се върне с няколко лоши новини.

— Току-що имах хубав разговор с отдела за проучване на АВА — каза тя. — Имало е петдесет и три углавни дела миналата година, включващи психически разстройства като основание за защита. Седем от тях включват раздвоена или многостранна индивидуалност.

— И…? — попита Вейл.

— Шест осъждания, едно висящо дело и никакви оправдателни присъди.

Вейл тихо подсвирна през зъби.

— Шансовете не ги бива — въздъхна тя.

— Това дори не са шансове — каза Вейл. Той обикаляше стаята и щракаше с пръсти. После рязко спря й се обърна към нея.

— Окей, искам извадки от защитата на всяко дело, което включва многостранно разединена психика през последните пет години. Съдия, щом тя направи списъка, започвай да ги четеш.

Докато Вейл си тръгваше, Гудмън пристигна със своя бръмбар. Изскочи и се затича към вратата, Вейл тъкмо излизаше.

— Почакай една минута! Чуй това — каза Гудмън. Той извади малкия си черен бележник и прочете: — „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си, и да показва друго пред тълпата без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.“

— Това е много хубаво, Томи — каза Вейл. — Трябва да отида в Дейзиленд. Може ли да обсъдим тези твои творчески пристъпи, когато се върна?

— Не съм го написал аз, а Натаниел Хоторн — каза Томи, докато Вейл го отминаваше. — В „Аленият знак“. Преписах го от една от книгите на епископа.

— Браво на него.

Гудмън сграбчи Вейл за рамото.

— Ела тук — нареди той, като поведе Вейл обратно към офиса. Взе от библиотеката книгата, която беше донесъл от стоянката на Аарон, и я вдигна нагоре с гръбчето й към Вейл.

— Какво виждаш?

— „На изток от рая“ от Джон Стайнбек.

— Какво друго?

— „302. 16“ — каза съдията.

— Точно така. Това е десетичната система на Дюй — начинът, по който слагат индекси в библиотеката. Спомних си нещо — книгите в библиотеката на Рашмън също имат индекси върху гръбчето си, така че отидох и проверих. Той е измислил своя собствена система с индекси, по-проста от тази в библиотеката. Книга B32 е „Аленият знак“. Пасажът е на страница 156 и е отбелязан по същия начин, по който са маркирани онези два цитата в книгите в дома на Ребека.

Вейл взе книгата и я погледна за момент.

— B32. 156 — каза той. — Проклет да бъда.

— Моли каза, че той е пращал послания — каза Гудмън. — Цифрите са символи. Помниш ли какво каза? Ключът на загадката е на касетката? — Той прелисти бележките, които беше направил, докато беше гледал касетката. — Момчето каза, че епископът е свалил маската си.

— Значи лицето, което е показвал на тълпата, е било маска, а лицето, което е показвал пред момчетата от олтара, е истинското му лице — предположи Наоми.

— Има само един начин да разберем — каза Вейл, тръгвайки към вратата. — Ще ида да го попитам.

 

 

Какво беше накарало Рой да се появи? Това сега беше решаващ въпрос. Моли си беше взела обширни бележки от касетките си с интервютата на Рой и тя, и Мартин ги обсъждаха надълго, когато той пристигна в Дейзиленд.

— Не мислиш ли, че той се преструва? — попита Вейл.

— Досега не съм чула, не съм видяла и не съм намерила нищо в бележките си, което да свидетелства, че се преструва. Мисля, че ще трябва да приемем Рой като истински.

Единственият начин да изкарат Рой наяве, според Моли, беше да го прилъжат, да намерят някакъв ключ в предишните интервюта и да примамят Рой обратно навън. Те гледаха извадки от няколко касетки и определиха точно момента, когато Рой се появяваше на мястото на Аарон.

— Забележи, че има леко безпокойство, върти очи и после сякаш става сънлив за няколко секунди — поясни Моли. — Той поглежда встрани от мен, тялото му като че клюмва, очите му сякаш не са на фокус. Целият се променя. Когато поглежда отново, вече е Рой. Цялата процедура не отнема повече от няколко секунди.

— Виждала ли си такова нещо преди? — попита Вейл.

— Не е нещо необичайно. Понякога го виждаме при епилептиците, точно преди пристъпа.

— Ти гледаше встрани от него първите два пъти, когато той се появи — каза Вейл.

— Може ли това да има нещо общо с него?

— Може би. Кой знае?

— Има ли някоя обща тема, когато това се случва?

— Това често е свързано със сексуалната тема. Първия път говорехме за Ребека, за секс. Аз го попитах дали тя някога го е пипала и той започна да се сърди. „Защо искаш да знаеш?“, попита той и аз казах нещо, че трябва да бъдем искрени и тогава уточних: „Ребека правила ли е любов с теб?“ и той много се разстрои, и това беше първият път, когато го видях да се доближава до състоянието на гняв. Проверих бележките си и тогава Рой се появи.

— Значи това има нещо общо с Ребека?

— Или секса. Или страха, че се доближаваме доста до него. Или може би това му напомня за нещо друго, нещо за което ние все още не знаем.

— Като какво?

— Не зная, Мартин. Ние си имаме работа с безпокойство, фобия, педофилия, воайорство, невроза, дисоциативно поведение, многостранна индивидуалност, религиозна и вероятно сексуална дезориентация…

— Звучи ми като списък на всички психични разстройства в книгите.

— Да. — каза тя. — И аз още не съм сигурна кой проблем — или комбинация от проблеми го засяга.

— Кое е първото нещо, което Рой ти каза? — попита Вейл.

— Той каза: „Той ще те излъже, докторе.“

— Звучи ми сякаш той вече се е опитвал да застане между теб и Сани. Или Аарон. Господи, трудно ми е да отделям тези хора.

— Да, определено там има ревност.

— Може би Аарон таи нечисти мисли към теб, Моли, и Рой действа според тях.

— Това е много вероятно.

— Това ме нервира.

— Какво?

— Ти ходиш при него сама?

— Той няма да ми направи нищо — каза тя.

— Защо си толкова сигурна?

— Понеже Рой е далеч по-умен. Той знае, че ние стоим между него и електрическия стол, играем собствената му игра и това е много важно за него. Мислиш ли, че Рой ще говори с мен, ако се появи?

— Това зависи от него.

Най-голямата грижа на Вейл беше да се опита да обясни на съдебните заседатели, от които зависеше дали Аарон ще бъде съден, огромната сложност на това дело, понеже той знаеше, че без фундаментално познание на начина, по който мозъкът функционира, съдебните заседатели никога няма да приемат странния феномен, познат като многоличностно разстройство на психиката, или че това беше удостоверимо заболяване.

— Добре, ти си на свидетелската скамейка — каза той. — Как ще обясниш всичко това на дванайсет лаици?

— Аз ще им кажа, че мозъкът е изумителен инструмент, състоящ се от три части, като три кутии. В първата кутия е егото, което съдържа съзнанието, всекидневните мисли и заучени реакции, всички неща, които ни позволяват да се държим нормално — всичко, от пърженето на яйца до разискването на едно дело в съда и до метенето на пода. Второ, има суперего. Също осъзнато. Ето къде са складирани нашите ценности. Идеали, фантазия, почтеност. Следователно то също контролира нашия морал. То забранява определени действия — като лъжата, например — и ни наказва с чувство за вина, когато го извършим.

— Твоята съвест? — попита Вейл.

— Да, това е уместна аналогия — каза тя. — Накрая има инстинктивни импулси — подсъзнанието. Те съдържат нашите основни инстинкти, но там също са складирани и нашите потиснати чувства. Всички наши потиснати желания се таят в инстинктивните импулси. Накрая има два основни импулса: агресивност, която е причина за схемата на поведение, и либидото, което е сексуалният инстинкт.

— Добре, нека опитаме така. Аз работя в бакалница. Сутрин ставам, отивам в магазина и си върша работата. Това е работа на моето его. Знам, че не трябва да взимам пари от касата, тук ми говори моето суперего. Но и моето либидо работи в същото време. Тая сексуални чувства към младата дъщеря на шефа и моето суперего ми казва, че това е табу. Това ме кара да се чувствам виновен, че мисля за това, така че аз потискам тези чувства и те отиват при потиснатите ми импулси.

— Много добре — каза Моли.

— Това обяснява какво се е случило с Аарон.

— Е, на най-простото ниво мозъкът е точно като тялото. Една идеална машина, освен когато се разболее. В мозъка има силни граници между егото и потиснатите желания. Когато умът се разболее, границите, или стените, между егото и потиснатите желания се срутват и потиснатите мисли проникват в егото от потиснатите импулси. Те се сблъскват със суперегото и умът се обърква. Изведнъж той получава смесени сигнали. Понякога инстинктивните импулси побеждават и потиснатите мисли стават нормални. Когато това стане, умът е разстроен. И това е болестта. Тя може да се прояви по стотици начини. Има повече от двеста психически болести, които могат да се установят. В много отношения това е по-лошо от физическата болест, понеже не можем да използваме рентгенови лъчи. Не можем да окажем влияние. Не можем да му дадем рецепта за антибиотици.

— Не може ли да се излекува?

— Понякога. Първо, трябва да установим дали стената се е срутила. Тогава ще решим кой е най-добрият начин да я възстановим.

— Това е уклончив отговор.

— Окей. С правилно лечение — може би.

„Не е лошо, помисли си Вейл. Спокойна, авторитетна, стегната, сигурна в себе си. Щеше да бъде добър свидетел.“

 

 

През следващите два дни в Дейзиленд те не стигнаха доникъде. Аарон нямаше възражения Вейл да присъства в стаята, но през следващите четири интервюта Моли не можа да накара Рой да се появи. Вейл не каза нищо. Той се възхищаваше от лекотата, с която тя водеше интервютата, пестеливостта на въпросите й, ловкостта, с която преминаваше от една тема на друга. Тя продължи да сондира детството на Аарон, неговата връзка със семейството му и Мери; поговориха за Ребека, въпреки че Аарон беше категоричен в отказа си да обсъждат техните сексуални подвизи, както и отношенията с Рашмън, които той описа като любезни, и Шекълс, и случаите, когато му се губеше време. Беше очевидно, че той не знае, че лудият евангелист е мъртъв, ако наистина беше така. Може би Рой лъжеше за това, точно както Аарон лъжеше за връзките си с Ребека и Рашмън.

Вечер те се връщаха в стаята на Вейл в мотела и проучваха касетките от интервютата през деня, търсейки указания. Единствените теми, които Моли избягваше, бяха момчетата от олтара и съществуването на Рой, които тя усещаше като прекалено опасни.

— Ще разбера, когато му дойде времето — каза на Вейл. — Довери ми се за това.

Те изучаваха касетките и говореха за процеса, ходеха на вечеря и разискваха делото, и предано избягваха темата за своето либидо, сякаш никога не е ставало дума за това.

На третия ден Вейл се появи на закуска, усмихнат до уши.

— Мисля, че измислих как да изкарам Рой — каза той.

— Как? — попита тя скептично.

— B32. 156 — отговори той с усмивка.

Вейл презираше болницата. За да стигнат до максимално защитеното крило, те трябваше да минат през едно от болничните отделения. Някои пациенти скитаха из голямата стая, като си говореха сами, други седяха в кататонично вцепенение, гледайки в пространството. Трети пък се бяха сгушили в ъглите в ембрионално състояние. Чуваше се постоянна врява. Вейл мразеше мириса на дезинфекционни средства, който сякаш се беше просмукал в цялата сграда — стерилността на белите стени, хладния, изкусен, безстрастен начин, по който персоналът се отнасяше към пациентите. Всеки път, когато влизаше в института, на Мартин му минаваше през ума, че ако той успееше да защити Аарон Стемплър, младият апалач щеше да прекара остатъка от живота си там.

Максимално защитеното крило, както го знаеха, беше почти приятно, макар и монотонно. Музиката се чуваше тихо в стаите и абсолютно белите стени и високите прозорци създаваха ефирна атмостфера.

Тази сутрин Аарон изглеждаше объркан и безразличен, когато влезе в стаята за разпит. Той се строполи на леглото и едва поздрави.

— Нещо не е ли наред? — попита Моли.

— Другите доктори — каза той. — Те не се интересуват истински от мен. Питат едни и същи въпроси, отново и отново. Правят ми глупави тестове, един след друг. Искаш ли да знаеш истината? Скучно е. Понякога ми се иска да измисля нещо само за да видя какво ще направят.

— Никога ли не са те питали за родителите ти и Криксайд?

— Не са като теб, Моли. Сякаш наистина не ги интересува.

— Губело ли ти се е някога време, докато си разговарял с тях?

— Не, мадам. Поне не мисля така.

— Но си достатъчно сигурен?

— Да, мадам.

— Някога питали ли са те за твоето образование, нещата които си прочел, това, което си спомняш?

— Питаха в началото.

— Кой е любимият ти цитат, Аарон?

— Бога ми, не знам. Имах много. Казах ти този от Емерсън. Томас Джеферсън едва ли има и една написа на дума, която да не заслужава да се запомни.

— Какво ще кажеш за Натаниел Хоторн?

— Да, мадам, един от моите любимци.

— Някакви любими цитати от него?

— Не, за които мога веднага да си спомня.

— Нека опитаме един и да видим дали можеш да го довършиш. Искаш ли да опитаме?

— Ако ти искаш.

— „Никой човек не може за значителен период от време да…“ Можеш ли да довършиш това, Рой?

Минаха няколко секунди, после изведнъж Аарон седна и премести краката си на пода. Този, който се обърна с лице към тях, беше Рой — очите му бяха предизвикателни, а устните му опънати в подигравателна усмивка.

— Ти ли си този умник, докторе — каза той с дрезгав шепот. — Или може би това е този твой приятел. Може би той го е проумял.

— Това е Мартин Вейл, Рой — каза Моли, без да обръща внимание на сарказма.

— Знам кой, по дяволите, е той. Мислиш, че съм спал последните няколко дни?

— Той ще те защитава теб и Аарон.

— Глупости. Той няма да ме защити мен. — Рой дишаше леко. — Той ще хвърли цялата вина върху мен, ето защо е всичко това.

— Не е вярно. Ти казваш, че двамата с Аарон сте планирали всичко заедно.

— Това беше негова идея — каза той със заплашителния си глас. — Той си мисли: „Бих искал да убия това копеле.“ И бам! Старият Рой идва да го отърве.

— Значи по този начин действа механизмът?

— Как, по дяволите, мислиш, че действа?

— Не бях сигурна.

Тонът му стана по-злъчен от обикновеното.

— Казах ти последния път, него го бият, мене ме боли. Аз го карам да спи с мацка, той се празни. Той се ядосва, аз върша мръсната работа. Това се нарича гадната страна на нещата.

— Какво искаш от цялата история, Рой? — попита Вейл.

— Е! — Той погледна похотливо. — Не искаме да ни изпържат, нали, мистър Вейл?

— Точно така — каза Мартин. — И може би ако ти помогнеш, няма да ви изпържат.

— Какво трябва да направя?

— Искам да се появиш и да дадеш показания на процеса.

— Ох — каза той тихо. — И ти искаш да се изповядам, така ли?

— Просто искам да докажа на съдебните заседатели, че сте двама. И на двама ви е необходима помощ.

— Не ми е необходима някаква проклета помощ — рязко каза Рой. — Това, което искаш да кажеш, е, че ще ми метнеш халката и ще се отървеш от мен. Знам този трик. Чели сме за всичко това.

— Всичко какво?

— Шоково лечение, наркотици, ледени бани — каза той, като стана и отиде в сенчестия ъгъл на стаята. — По дяволите, знам за това. Вие ще се отървете от мен и той елегантно ще си излезе през вратата свободен като птичка, както винаги го е правел, по дяволите. Е, това няма да стане.

— Може би си прав — каза Моли. — Може би така ще уредим нещата, че да споделите и болката, и радостта.

— Това са глупости.

— Не, ако ти ни помогнеш — каза Вейл.

Рой потри ръце.

— Вие наистина си мислите, че съм глупав.

— Разбира се, че не — каза Моли.

Той завъртя очи и коленичи долу в индианска стойка.

— Глупости. Глупости! Виж, аз съм този, който знае номерата, аз съм хитрият. Ти май забрави това, докторе.

— Не, не съм го забравила. Ти също си и този, който изпраща послания.

Очите му се присвиха отново. Той наклони главата си на една страна и я загледа полуухилен.

— Послания?

— От „Аленият знак“. Това те накара да се появиш, нали?

Той й се усмихна насмешливо.

— „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си и да показва друго лице пред тълпата, без накрая да бъде озадачен кое от двете е истинското.“ Кой от вас го проумя?

— Всъщност това беше Том Гудмън — каза Моли.

— Този, който ви каза всичките тези глупости за Ребека?

— Той не ни е разказвал глупости, Рой — обади се Вейл. — Тя му е казала. Мисля, че тя може би е решила, че тази информация може да помогне на теб и Аарон.

Рой стана и тръгна бавно към леглото, където постоя няколко секунди, като хапеше горната си устна, после изведнъж изсъска като змия и като държеше един до Друг юмруците си, ги завъртя в срещуположната посока, сякаш откъсваше главата на някое пиле.

— Убий пилето и остави кокалите — загадъчно каза той със тихия си съскащ глас.

— Какво означава това? — попита Моли.

— Ти си умна, отгатни!

— Мисля, че ти искаш светът да узнае какъв демон е бил епископът, затова си избрал този цитат и затова си го кастрирал. Ти си искал да привлечеш вниманието към сериозността на неговото престъпление и си знаел, че Аарон няма да го направи.

— Аарон никога няма да го каже — каза Рой. — Знаеш ли защо? Понеже той по-скоро ще се пържи в ада, отколкото да признае това. Също като другите двама.

— Искаш да кажеш Били и Питър? — попита Моли предпазливо.

— За кого друг, по дяволите, мислиш, че говоря — за Мери и Сам? Глупости, във всеки случай това беше съвсем различно. — Той изведнъж посочи към тях. — Вие си мислите, че Аарон е разбрал за това? Никога! Малкото копеле все още не знае къде е бил този ден. Но той ме накара да убия собствения му брат и приятелката му.

Моли се опитваше да мисли един ход преди Рой, опитваше се предварително да се досети. „Мери и Сам, Били и Питър. Боже Господи, чудеше се тя, колко души е убил?“

— Не, сигурна съм, че това е бил твой замисъл, да направиш така, че да изглежда като нещастен случай? — каза тя.

— Дяволски сигурно. Прочетох за това във вестника. — Той се облегна назад върху леглото, подпирайки се на лактите си. — Беше в статията за това, че ако затънеш в снега, не трябва да оставяш прозорците си затворени, иначе ще умреш от въглероден окис. Когато Сани ми го прочете, разбрах какво иска. Те обикновено отиваха на билото Секет и се чукаха до смърт. После Сам се хвалеше на Сани, като знаеше какви бяха чувствата на Сани към Мери. По дяволите, нищо чудно, че Сани започна да мисли за това.

— Не се ли страхуваше, че ще ви хванат?

— Хайде! — Той остави главата си да падне назад и затвори очи. Започна да диша по-тежко. Усмивката му стана похотлива. — Когато започнат да го правят, можеш да хвърлиш вода върху тях като върху заклещени кучета и те няма да забележат. Тя беше яка, тази Мери, и обичаше чукането. Ние ходихме там веднъж-два пъти, скрихме се в гората и наблюдавахме всичко. Не се виждаше кой знае колко, прозорците бяха заскрежени, но Сам винаги оставяше прозореца леко отворен и аз ги чувах там вътре, неговото грухтене, а тя квичеше — проклети прасета. Ти щеше да се гордееш с мен, докторе, не пропуснах нищо. Излязох точно след вечеря. Промъкнах се надолу и взех една връзка пешкири от операционната стая на доктора и един бидон с бензин, който Хирам Мелвин държеше в трактора си. Знаех, че тази вечер щяха да го правят. Отне ни поне един час да отидем дотам. Почвата беше добра, твърда, така че не се тревожех, че шерифът може да намери отпечатъци от обувките ми наоколо. След известно време те пристигнаха. Все още не беше спрял както трябва и се намериха на задната седалка.

Той млъкна, отвори си очите, сякаш се опитваше да ги фокусира в нещо извън стаята. Говореше по-бавно, произнасяйки с наслада всяка дума.

— Десет минути. Десет минути и сякаш във вътрешността на колата се беше образувала мъгла. Аз се промъкнах до колата и погледнах през прозореца. Те вече се бяха разгорещили. Той й беше вдигнал пуловера и аз можах да видя тези нейни големи цици. Ръцете му бяха дълбоко под полата й и тя се гърчеше и пъшкаше… и бомба да беше избухнала, нямаше да я чуят.

Той стана и започна да имитира действието. Докато разказваше, очите му бяха вцепенени.

— Аз пъхнах пешкирите съвсем плътно в процепа на прозореца и зачаках. След малко го чух как грухти като свиня. Те дишаха наистина тежко. — Рой спря и се засмя. — Изразходваха кислорода. Тя започна да скимти, после да вика. — Рой замълча. — Голямо представление. Измина половин час. Спряха да говорят. Накрая надникнах. Тя беше върху него и двамата бяха дълбоко заспали, голи, както са се родили. Отворих вратата много лесно, пешкирите паднаха направо в ръката ми. Затворих прозореца, изгасих радиото да не изтощи батерията… — Той завъртя ръката си и изви въображаемата дръжка. После затвори въображаемата врата с две ръце. — Затворих вратата, отидохме там и седнахме на един пън, като гледахме колата и слушахме как моторът бръмчи. Шевролет седемдесет и първа година, това копеле Сам го поправяше непрекъснато. Накрая ми стана студено, така че сложих още няколко галона бензин в резервоара от бидона, просто за да съм сигурен, че няма да угасне и се върнахме в долината. Отървахме се от кърпите и бидона и си отидохме вкъщи. Бяхме в леглото, когато той отново се появи. Не знаеше нищо, докато шерифът не се появи сутринта. — Рой остана неподвижен, гледайки към някаква точка в безкрайността. — Беше много хубаво.

Той рязко излезе от състоянието си подобно на транс и шепотът му внезапно се стегна от гняв.

— Само дето те измислиха тази глупава история, така че никой не разбра какво точно се е случило.

— И това те подлуди, нали? — каза Моли със съчувствие.

— Всички трябваше да узнаят.

— Така че ти реши да си сигурен, че това никога няма да се повтори, нали? — каза Моли.

— Точно така.

— Били и Питър щяха ли да кажат какво става при епископа? — попита тя.

— Били и Питър! Глупости. — Тонът му стана подигравателен. — Те щяха да продължават да го правят, докато той си намереше нови момчета за олтара, което скоро щеше да стане, понеже те всъщност бяха прекалено стари. Вече си беше набелязал ново момиче. Те щяха да мълчат. Или още по-лошо, този наркоман Алекс. Робин, момчето чудо, глупости, малкият педераст щеше да е следващият, ако Сани не беше забъркал тази ужасна каша.

— И Аарон пак иска да говори за това и това беше причината да се появиш за първи път, нали?

— Той щеше да те зареже завинаги, докторе. Също както с Ребека. Никога няма да си признае това.

— Защо не? — попита Вейл.

— Защото му харесваше. Знаеше, че е лошо, но му харесваше. Добро или лошо, на него дяволски му харесваше.

— Ти появявал ли си се, когато е правел любов с Ребека?

— Нямах такъв късмет. Това му замайваше главата, но той се справяше сам. Затова няма да проговори. — Той неочаквано смени темата. — Старият Клерънс Дероу^[1] тук винаги ли ще ни тормози?

— Ще се чувстваш ли по-удобно, ако Мартин си отиде?

— По-удобно… глупости. На това легло? По дяволите, нямам нищо против да е тук. Във всеки случай той ще види касетката — нали, Клерънс?

— Не, докато не ми позволиш — каза Вейл. — Касетката е поверителна информация между теб и доктор Ерингтън.

— Тогава защо си гледал първата касетка?

— Трябваше да ми обясни за теб. Чувстваш ли се засегнат, че съм я гледал?

— Не-е. Каква е разликата, по дяволите? Имаш ли някакви въпроси, Клерънс?

— Наричай ме Мартин. Или Марти.

— Никакво чувство за хумор, а?

— Разбира се, че да. Разкажи ми една шега и ще се засмея.

Рой се изкикоти.

— Всичко е наред, Марти. Не се стягай.

— Имам един въпрос.

— Давай.

— Какво стана с Били и Питър?

Рой се засмя тържествено.

— Господи, ти направо прескачаш главното събитие, така ли?

— Предполагам, че ще ни кажеш, когато решиш.

— Не съм им направил нищо. Само ги оставих там. Никой няма да ги намери още седмица-две.

— Как така?

— Мястото е затворено. Винаги е затворено до късно през април. Дори надзирателят го няма. — Той се обърна върху леглото и ги погледна. — Знаете ли какво? Нали не си мислите, че съм го направил аз. На една миля след крайпътния ресторант, до езерото. Когато ги намерите, върнете се тук и ще си поговорим повече.

— Как сте отишли там? — бързо понита Вейл.

— Собственост на църквата. Оставиха ни да го ползваме през цялото време. Това е всичко. Лека нощ, лека нощ.

Той затвори очи и тялото му изведнъж клюмна. Момент по-късно очите му се раздвижиха и се отвориха. Той полежа за момент, гледайки в тавана и после каза:

— Да, мадам. Знам този цитат. Беше един от любимите ми. Той е от „Аленият знак“.

— Много добре, Аарон.