Уилям Дийл
Първичен страх (12)

12.

Черният седан без отличителни знаци се движеше бавно през трафика на Дивижън стрийт и сви надясно към площада пред съдебната палата. На една пресечка разстояние половин дузина членове на пресата нетърпеливо пристъпваха в очакване на известния затворник. Имаше четири телевизионни коли, включително една на СНН. Стемплър седеше на задната седалка; ръцете му бяха в белезници, приковани за един дебел кожен колан, а краката му — във верига, дълга една крачка. Носеше тъмен син костюм, бяла риза, винено оцветена вратовръзка на малки жълти каренца и евтини мокасини, които бяха половин номер по-големи, един проблем, който Аарон беше разрешил, като беше напъхал вестници пред пръстите на краката си. На Вейл му беше разрешено да пътува с него. Стемплър седеше в средата между адвоката си и един градски съдебен изпълнител. Имаше още двама съдебни изпълнители отпред включително и шофьор.

— Със сигурност ще привлечеш голяма тълпа, момче — каза съдебният изпълнител на задната седалка.

— Ден за цирк — презрително каза Вейл. — Окей, Аарон, ето какво ще се случи…

— Знам какво е предявяване на обвинение, мистър Вейл. Това значи, че ще влезем в съда и щатският прокурор ще обяви обвиненията си към мен.

— Точно така. Тя ще те обвини в предумишлено убийство.

— Да, сър.

— Това означава, че ще поискат смъртно наказание.

— Пазачът ми каза.

— Първо добрите новини, а?

Аарон се усмихна.

— Така смятам.

— Искам да разбереш, че можехме да минем и през задния вход, за да избегнем този цирк пред съдебната сграда. Но е време пресата да те види. Сигурен съм, че те очакват някой вампир или Дракула. Но малко ще ги изненадаме.

— Благодаря ви за новия костюм, обувките и всичко.

— Трябваше да отгатна дължината на панталоните.

— Те са идеални. Никога не съм притежавал такъв хубав костюм.

— Изглеждаш чудесно, Аарон — каза Вейл. — Искам да се държиш приятно, но не почвай да се усмихваш, сякаш току-що си изял двайсетдоларов бифтек. Те ще те заобиколят, ще пъхат микрофони в лицето ти, ще ти задават различни въпроси. Не им обръщай внимание, не казвай нито дума. Нищичко. Ние ще те преведем през цирка.

— Да, сър.

— Няма да те моля да даваш никакви показания при обвинението. Ако съдията ти зададе някакви въпроси, аз ще отговарям.

— Дори да не казвам не.

— Нито дума. Ще бъдеш ням като тухлена стена.

Вейл беше прекарал предишната вечер в градската правна библиотека в търсене на дела, за да оправдае исканията, които щеше да предяви по време на обвинението. Един от неговите ходове шеше да бъде опит за обезсилване представянето на снимките на съдебните заседатели, което съвсем сигурно щеше да ги провокира и да запали емоционален пожар. Но познавайки Шоут, това сигурно щеше да бъде безуспешен опит. На закуска той беше развил стратегията си пред съдията.

— Това си е твоя стратегия, Мартин!

— Какво, по дяволите, значи това? — беше попитал Вейл.

— Означава точно това — че си е твоя стратегия. Нямам намерение да ти предложа да измениш подхода си по никой начин.

— Но имаш възражения?

— Както добре знаеш, за всеки проблем има около дузина решения. Една от причините, поради които те уважавам, е, че взимаш решенията инстинктивно и ги изпълняваш със страст. Това, което плаши твоите опоненти и отчасти съдиите, е, че се явяваш с позата на питчер^[1] от първа дивизия — това си е състезание, и ти си непреклонен. Ти си боец, който с жар защитава каузата си и имаш инстинкт за победа — и това, сър, е много заплашителна комбинация. Случайно си и добър адвокат.

С това той беше дал на Мартин две безценни правни указания, които щяха да станат част от тактиката на Вейл. Стратегия и тактика, това беше начинът, по който Вейл подхождаше към работата си. Стратегията беше да представи на обществото един харесван, приятен младеж и после да повдигне два въпроса: Може ли той да направи такова нещо? Ако да, защо? Неговата тактика беше не да повдига въпроса дали Аарон е невинен; а по-скоро дали той е, или не е виновен и щеше да го направи с такава сила, че се надяваше вътрешното предубеждение на съдебните заседатели срещу Аарон да бъде сведено до нула.

— Познавате ли съдията? — попита Аарон, прекъсвайки мислите на Вейл.

— О, да, познавам го — каза той. — И не се безпокой за него. Съдията е като регулировчик на кръстопътя — поддържа реда и решава кое е позволено от закона и кое не. Журито трябва да те безпокои. Негова работа е да реши на кои показания да вярва, кои свидетели са надеждни и най-важното — смятат ли, че си виновен или не. Точно сега животът ти е в ръцете на дванайсет души — а те още не са избрани.

— Малко е страшничко — каза Аарон.

— По-страшно няма да стане — каза Вейл.

Те си пробиха път нагоре по стъпалата през ордата от репортери с тяхната смесена електроника — микрофони, телевизионни камери, радиокасетофони, неподвижни камери — и глупавите им въпроси, един от които беше: „Направил ли си го?“

„Направил ли си го? — каза си Вейл скептично. — Кой, по дяволите, понита това?“

Тримата съдебни изпълнители сториха път и Вейл се изправи сред задната част на човешката маса, показвайки визитната си картичка на всички, които се обръщаха към него. Името му беше изписано релефно в левия ъгъл, а по средата беше напечатано: „Без коментар.“ Циркът ги последва в съдебната зала и започна бутане за места в секцията, резервирана за пресата. Джек Конърмън беше един от тях. Той стоеше отзад и наблюдаваше истерията от мястото си, докато Стемплър и Вейл влизаха. Сега той стоеше до Е. Дж. Одъм, един особено циничен стар съдебен репортер на „Трибюн“. Конърмън беше нисък ирландец със зачервено лице и наченки на бирен корем. Предложиха го за наградата Пулицър преди две години и когато не я спечели, напусна работата си във вестника и се присъедини към „Сити мегазин“, където изкарваше повече нари и можеше да пише по-субективно. Резултат имаше — неговите статии продаваха списанието.

— Какво мислиш? — обърна се той към Одъм.

— Глупости, това е едно проклето насрочване на дело, за Бога, а не „Анатомия на убийството“. Прокурорът ще го обвини и Вейл ще пледира, че не е виновен, понеже няма друг избор. Така че защо, по дяволите, е цялата тази врява?

— Та това е Вейл. Не се знае — каза Конърмън.

— Това си е едно проклето насрочване на дело — повтори Одъм.

Хари Шоут стоеше на вратата на своя кабинет, надничаше към тълпата и чакаше стаята да се напълни, за да влезе. Предишната вечер Рой Шонеси го беше поканил на вечеря и му беше дал няколко убедителни съвета.

— Слушай, Хари, искаш да бъдеш върховен съдия, нали? Е, ще трябва да се поотпуснеш малко. Тези глупости с Палача Хари ти вредят на имиджа.

— Какво очакваш да правя, да разказвам вицове ли?

— За Бога, аз не ти предлагам да излезеш с мрачно лице и да изпееш „Мамо“. — Просто ти казвам, че тази работа с Палача Хари ти вреди. Хванали сме Вейл натясно — така че можеш да си позволиш да бъдеш снизходителен.

— Снизходителен?

— Да! Снизходителен.

„Снизходителен!“ Та това си беше едно предявяване на обвинение. Лесна процедура. Какво имаше да бъде снизходителен?

Елвин Макгърди, съдебният пристав, наблюдаваше вратата. Залата беше пълна. Е, трябваше да се признае на дявола дължимото — Вейл беше напълнил залата. Отвори вратата и пристъпи навън.

— Всички да станат! — нареди Макгърди и забръщолеви обичайните неща: — Чувате ли, чувате ли, чувате ли… — докато Шоут зае мястото си и веднага започна да подрежда всичко с прецизна точност — правните документи, два нови жълти молива „Тикондерога“, термоса с вода и чашата и най-любимия му инструмент в света: чукчето с малката поставка. Той също така имаше дванайсетинчова линийка от неръждаема стомана, която постави съвсем точно паралелно на документите и двата молива. Много точно намести телените рамки на очилата си с различни диоптри. Завърши този педантичен ритуал точно когато съдебният пристав завърши встъплението си.

— Обяви първото дело — каза той.

— Щатът срещу Аарон Стемплър.

— Всички ли присъстват? — попита Шоут.

— Да, сър — отговори Макгърди.

Шоут погледна над очилата си. Венъбъл, както винаги, беше зашеметяваща. Тя носеше тъмносив костюм по поръчка. Косата й беше сресана назад в коте. Вейл беше облечен почти наслуки. Сложил си беше сако от туид, дънкови панталони, тенис обувки, неописуема вратовръзка и яркочервени тиранти.

— Виждам, мистър Вейл, че не сте ходили на бръснар след последната ни среща.

— Имах подобни предложения — отговори Вейл с усмивка.

— По-добре ги приемете, преди да започне процесът. Готови ли сте да продължим?

— Да, Ваша светлост.

— Мадам прокурор?

— Да, съдия. Щатът обвинява задържания, Аарон Стемплър в престъплението предумишлено убийство с разбирането, че на 26 февруари 1983 г., около десет часа вечерта споменатият Стемплър е извършил в този окръг и този град, с преднамереност и предумишлена злоба, убийство чрез намушкване с нож на преподобния архиепископ Ричард Рашмън. Още повече, поради характера на престъплението, Ваша светлост, ние настояваме да му бъде отказано правото за пускане под гаранция.

— Какво признава вашият клиент, адвокате? — каза Шоут на Вейл.

— Ваша светлост — каза Вейл, — ако съдът не възразява, бих отправил едно искане моят клиент да бъде изпратен в Щатската психиатрична болница в Дейзиленд за психично освидетелстване, преди да бъдат предявени обвинения срещу него.

— Убийство първа степен, Ваша светлост. Не сме съгласни — рязко отвърна Венъбъл. — Имаме повече от достатъчно сигурни доказателства да гарантираме твърденията си.

— Да, съгласен съм — каза Шоут. — Определено тук, поначало, съществува голямо предизвикателство към обвинението. Разбира се, това е работа на Върховния съд да вземе решение. Разбирате ли обвиненията, предявени към вас, мистър Стемплър?

Младежът погледна към Вейл, който каза:

— Ваша светлост, моят клиент отказва да отговори въз основа на това, че отговорът му може да му навреди.

И двамата, и съдията, и Венъбъл, изглеждаха объркани.

— Подсъдимият използва правото си да не отговаря дали разбира, или не обвиненията, повдигнати срещу него? — попита Шоут изненадано.

— Да, сър. Докато нямаме пълно психично освидетелстване, той ще използва правото си да не отговаря на каквито и да било въпроси, отправени срещу него.

— Е, това е нещо ново за мен — каза Шоут, като клатеше глава. — Какво ще кажете за гаранцията? Прав ли съм, ако приема, че не търсите пускане под гаранция, мистър Вейл?

— Прав сте — каза Вейл. — Всъщност поради необичайната гласност, която получава моят клиент и заради характера на престъплението, в което е обвинен, ние на първо време ще поискаме смяна на окръга за процеса.

— Не се приема — рязко каза Шоут, преди Вейл да свърши.

— Искаме изключение.

— Взема се под внимание. Нещо друго?

— Ваша светлост, мистър Стемплър е бил подложен няколко часа на разпит от полицията и членове на канцеларията на областния прокурор, преди дори да ми е предадено делото. Ето защо разбирам, че неговите права не са били уважени.

— Били ли са му разяснени правата му? — обърна се Шоут към Венъбъл.

— Да, Ваша светлост — отговори тя. — С него е разговаряно три пъти и трите пъти са му били обяснени правата.

— И той отказал ли се е от правата си?

— Да, Ваша светлост. Имаме три показания, подписани от затворника, че е съгласен да говори със служебните лица без присъствието на адвокат.

— Той все още… — започна Вейл, но Шоут го прекъсна:

— Мистър Вейл, оказва се, че той напълно е бил предизвестен, но се е отказал от правата си. Ако желаете, можем да извикаме служителите, които са го арестували, и под клетва да потвърдят…

— Не е необходимо, сър. Моят клиент не отрича, че се е отказал от правата си. Нашето възражение е, че той е бил подложен на разпит няколко часа, преди изобщо да е имал адвокат.

— Вижте, адвокате, вие се съгласихте да приемете делото на следващата сутрин след събитието…

— А той е бил разпитван два пъти… два пъти… преди това — каза Вейл, като вдигна нагоре два пръста. После седна на ръба на писалището си с кръстосани крака и с палци свити около огненочервените си тиранти.

Шоут въздъхна.

— Мисля, че тук се мъчим да цепим косъма надве, адвокате. Не виждам никакви нарушения на правата.

— Един човешки живот е заложен, съдия. Мисля, че си заслужава да сцепим някой и друг косъм.

— Сигурен съм, че ще го направите, сър — Шоут започваше да показва, че са го извадили от търпение.

— Ваша светлост, имам преписите от разпитите и касетите тук — каза Вейл. — Аз предлагам интервютата, взети преди присъствието на адвоката, да бъдат забранени.

— Основания? — попита Шоут.

Вейл грабна една книга и се премести от бюрото си на арената пред съдебната скамейка, където я задържа отворена пред съдията.

— Ако, може, сър, ще ви обърна внимание на щата Не-браска срещу Фленъри. Върховният съд, том 43, страница 685. Имам я книгата тук. Съдът е решил и е потвърдил оплакването на мис Фленъри, че са й били накърнени правата, въпреки че тя се е отказала от тях, понеже е поискала адвокат при ареста си и не й бил осигурен такъв за един период от осемнайсет часа, през които при силна принуда не издържала на един разпит и признала престъплението. Съдът решил, че служителите от разследването са нарушили правата й за справедливо представяне, понеже е поискала адвокат, когато за пръв път е била разпитвана и е трябвало да й бъде предоставен такъв, преди продължаване на разпита. Ние ще докажем — продължи Вейл, — че веднъж след като е отправена молба за съдебно представяне, никакви по-нататъшни действия не трябва да бъдат предприемани, докато не се ангажира адвокат и не се осигури присъствието му. Ако аз бях представлявал Аарон по време на тези интервюта, щях да го посъветвам да се възползва от правото си да не отговаря на въпросите. И между другото моят клиент не може задоволително да отговори на въпрос дали разбира нещо и вярвам, че това ще реши психиатричният екип. Факт е, че в тези интервюта няма нещо, което наистина да му навреди; във всеки случай това си е принципен въпрос.

— О, моля ви се — каза Венъбъл с отвращение. — Принцип? Какъв принцип? Той е интервюиран три пъти, предоставен му е най-добрият адвокат в щата…

— О, благодаря ви, колега — намеси се Вейл.

Тя го изгледа и продължи:

— И от тези интервюта е видно, че Стемплър разбира обвиненията. Той е знаел…

Вейл се върна до масата си и взе едно копие от преписа на разпита. Вървеше напред-назад, с една ръка хванал тирантите, а с другата размахваше основния доклад.

— Ваша светлост — каза Вейл, прекъсвайки я отново, — ще забележите, че моят клиент е заявил осем пъти, включително когато е бил арестуван и последователно след това, че е невинен. Освен това на страница първа от прокурорския препис, след като лейтенант Стенър е обяснил на моя клиент правата му виждаме следните реплики:

Стенър: — Имате ли си адвокат?

Стемплър: — Не, сър.

Стенър: — Желаете ли съдът да ви назначи адвокат безплатно?

Стемплър: — Да, сър. Това би било много хубаво.

— Ето ви го, съдия. Небраска срещу Фленъри. Те е трябвало да спрат точно там, докато Стемплър бъде подходящо представен. И аз възразявам пред съда, Ваша светлост.

— Обвиняемият е подписал три пъти — три пъти, че се отказва от правата си — настоя Венъбъл.

— Ако изобщо е знаел какво подписва, Ваша светлост… — започна Вейл, но Шоут вдигна ръка нагоре. Той погледна към Джейн Венъбъл.

— Мадам прокурор — каза той, — не искам да изразя никакво неуважение към вашите следователи, нито пък загатвам, че те — по някакъв начин — са нарушили правата на обвиняемия. Обаче тук, изглежда, има прецедент и може да възникнат затруднения и ще бъде справедливо, ако вие и мистър Вейл започнете, така да се каже, наравно. Така че аз ще одобря възражението на мистър Вейл. Преписите от разпитите няма да бъдат уважени, мис Венъбъл.

— Искаме изключение — рязко извика тя.

— Взема се под внимание — каза Шоут, като кимна към чиновника. — Нещо друго?

— Аз ще помоля съдът да премести моя клиент в Дейзиленд за времето преди процеса с цел пълно психическо изследване от страна на щата.

— Това може да стане и тук, Ваша светлост — бързо каза Венъбъл. — Няма нужда да го изпращаме навътре в щата. Дейзиленд е на два часа път с кола оттук.

— Тогава да приема, че прокуратурата няма възражение за психиатрично изследване — каза Вейл.

— Не — каза Венъбъл. — Ние протестираме срещу преместването на Стемплър в Дейзиленд.

— Това е още една причина да поискаме преместването, съдия — контрира Вейл. — Както знаете, това престъпление е породило голям обществен интерес. За да бъдем честни спрямо мистър Стемплър, мисля, че трябва да го изведем извън града, извън фокуса на вниманието. След като не можем да изберем друг град за процеса, най-добрата възможност е да го отделим в Дейзиленд до началото на процеса.

— Е, сър — каза съдията, — не виждам как затварянето му в Дейзиленд ще намали повече интереса на обществеността, отколкото ако е тук. Обратното, ако трябва да изследваме вашия клиент, изглежда, че Дейзиленд е най-подходящото място за това.

— Бихме желали по-лесен достъп до затворника — каза Венъбъл.

— Защо? — попита Вейл. — На вас той няма да ви каже нищо. Ще се възползва от правото си да не отговаря дори ако го попитате за трите му имена.

— Може ли да запазите караниците за процеса, моля? — каза Шоут, опитвайки се извън сили да бъде снизходителен.

— Щатът възразява за преместването на обвиняемия в щатско заведение — каза Венъбъл.

— Отхвърлям възражението — каза Шоут. — Не виждам възможна причина да не преместим Стемплър там. Ако искате да чуете, че отказва да ви отговаря, можете да идете с кола дотам за два часа. Съдът тук решава Аарон Стемплър да бъде преместен в криминалния отдел на щатската болница Дейзиленд и да бъде изследван от персонала там.

— Също бих помолил на моя екип и на мен да ни бъдат дадени неограничени права за посещение — каза Вейл.

Шоут кимна.

— Да, да, мистър Вейл, в съответствие с правилата на болницата, разбира се. — Той погледна към адвоката над очилата си. — Не очаквам да се изтърсите там в два-три часа през нощта.

— Не, сър — усмихна се Вейл, после добави: — Освен, ако е спешно, разбира се.

Шоут погледна надолу към него, но не каза нищо. Върна се към книгата си и прелисти страниците.

— Нещо друго? — попита Шоут, наблягайки силно на „друго“.

— Да, сър — каза Вейл.

Шоут изпъшка.

— Нека го чуем, мистър Вейл.

— Защитата би искала засега да предложи забрана на снимките, направени от съдебния следовател на мястото на престъплението.

Венъбъл отново беше скочила на крака; но Шоут вдигна ръка като регулировчик и я спря, преди да почне да говори.

В кабинката за пресата Джек Конърмън се засмя. Той се наведе към Одъм и каза:

— Господи, та Вейл хвърля всичко в лицата им. Той вече започна делото още при насрочването му.

— Той просто ще ядоса Шоут — отговори Одъм.

— По дяволите — каза Конърмън, — та той прави това от години.

— Извинете ме, мис Венъбъл — каза Шоут. — Сигурен съм, че ще възразите на предложението за снимките. Нека мистър Вейл да обясни. Адвокате?

— Снимките само ще възбудят съдебните заседатели, Ваша светлост — каза Вейл. — Ние няма да отречем, че е извършено убийство, нито ще възразим да бъдат представени заключенията на съдебния следовател или докладът от аутопсията. Но предоставянето на тези снимки особено на непрофесионални съдебни заседатели ще бъде и шокиращо, и предубедително. Ние може би ще се съгласим на една снимка с общ план, за да се констатира обстановката. Но самите снимки нямат нищо общо с това, дали моят клиент е виновен, или не.

Шоут погледна към Венъбъл за отговор.

— Ваша светлост, те удостоверяват чудовищния — и тя погледна към Вейл и глупаво се усмихна — характер на престъплението. Това не е просто дело за убийство, това е дело за обезобразяване, възможно мъчение, кастриране… всичко това е съществено за нашата страна. Съдебните заседатели имат правото да видят бруталността на престъплението. Ако адвокатът на защитата признава, че е извършено престъпление, тогава той не би трябвало да има възражения против служебните снимки от мястото на престъплението и жертвата.

— Повтарям, Ваша светлост, че да се раздадат дузина отвратителни снимки между простодушните мъже и жени от журито е извратено — каза Вейл. — Това ми прилича на болно воайорство.

— Това показва начина, по който е станало престъплението — категорично каза Венъбъл. — Всичко това е част от престъплението, Ваша светлост. После той може да възрази и когато представим и оръжието, с което е извършено престъплението.

— Не бих му давал подобни идеи, колега — каза Шоут с гримаса, която приличаше на усмивка. — Колкото до снимките, мистър Вейл, ще приема предложението ви за разглеждане. Ще се радвам на вашето сътрудничество по въпроса. Ще оттеглите ли вашето възражение, за да го направите по време на процеса?

— Да, сър — каза Вейл, — бихме желали решение, преди делото да се проведе пред журито. Бихме желали снимките дотогава да бъдат забранени.

— Разбирам — каза Шоут и погледна сърдито към Вейл. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Сега, има ли нещо друго?

— Ваша светлост — каза Вейл. — Ще обърна вашето внимание към 1978 г. Прецедента от Джорджия, щатът срещу Епълби, книга 156, страница 978, в която съдът постановява, и е бил подкрепен от Върховния съд, че мистър Епълби е бил неправилно обвинен в престъпление за изнасилване, понеже е бил умствено недоразвит и затова не е разбрал обвиненията, повдигнати срещу него. Ние твърдим, че мистър Стемплър не може да бъде обвинен в престъпление, докато психиатричният съвет не се произнесе върху неговата компетентност да осъзнава обвиненията.

— Ох, наистина! — оплака се Венъбъл. — Какво искате да направим, колега, да го пуснем?

— Не, аз казвам, че той доброволно ще влезе в криминалния отдел на щатската болница с цел да бъде психически освидетелстван. Съветът там ще реши дали ще може да застане пред съда.

— Съдия… — започна Венъбъл.

Вейл вдигна рамене.

— Прецедентът Джорджия, съдия. Щатът срещу Епълби.

Шоут прочете сектора, който беше цитирал Вейл. Свали си очилата, облегна се назад в стола си и почна да дъвче дръжката на очилата.

— Е, адвокатът има право — каза той на Венъбъл примирително.

— Но той доброволно ще се подчини — оплака се Венъбъл.

— Разбирам вашия ужас, мис Венъбъл. Аз бих ви предложил да продължите процедурата с журито и да издадете обвинителен акт, колкото се може по-скоро, така че да можем да продължим в случай, че мистър Стемплър бъде сметнат за способен да застане пред съда. Междувременно, можем да продължим и да определим датата на съдебния процес за двайсет и шести април. — Той се усмихна и на двамата.

— Ваша светлост — каза Вейл. — Ние с необходимото уважение молим съда за поне деветдесет дни за подготовка на делото.

— Вторник, двайсет и шести април, девет часа сутринта, мистър Вейл. Това е достатъчно време.

— В такъв случай, Ваша светлост, ние протестираме.

— За какво?

— За датата на процеса.

— На какво основание, сър? — избухна Шоут.

— На основание, Ваша светлост, че към мистър Стемплър не е предявено обвинение за престъпление, така че не можете да определите дата, на която да бъде съден.

В прескабината Конърмън отметна глава назад и се засмя.

— Чудесно — каза той.

Шоут се загледа във Вейл. Венъбъл стана, за да се противопостави на възражението, но осъзна, че Вейл беше прав. Съдията трудно можеше да насрочи някой да бъде съден, след като официално не е обвинен в нищо.

— Защо просто не го освободим — изсъска тя на Вейл. — Може би следващия път ще се докопа до някой кардинал или до папата?

— А защо не някой прокурор? Наистина ще направи голяма услуга на обществото — отвърна Вейл с усмивка.

Шоут загуби. Той сложи юмрука си на края на гъвкавата линийка, повдигна другия край и я остави да плесне силно по масата. И Вейл, и Венъбъл се стреснаха от острия гръм, който прозвуча като пистолетен изстрел. Съдията стана и се наведе напред към двамата адвокати.

— Това е предостатъчно, и за двамата се отнася! — извика Шоут. — Ако имате нещо да кажете, ще се обръщате към съда, това ясно ли е? Този процес — ако изобщо започне — няма да се превърне в бой между куче и котка. — Той поклати сърдито глава. — Аз изпращам мистър Стемплър на служителите в щатската болница за пълно психическо изследване. Аз също така нареждам на канцеларията на областния прокурор експедитивно да поискат официално обвинителен акт от съдебните заседатели по тези обвинения. Всякаква информация, събрана от мистър Стемплър, преди мистър Вейл да бъде ангажиран като негов адвокат, няма да се признае от съдебните заседатели и съда. Още въпроси? Добре! Пристав, обяви следващото дело.

Конърмън се облегна назад върху седалката си, раз-кърши ръце и поклати глава:

— Това копеле отново го направи!

— Какво е направил? — каза Е. Дж. Одъм.

— Е, точно сега щатът дори няма права върху Стемплър, а само щатската болница. Разпитите не се признават, вероятно това ще стане и със снимките; Стемплър не е обвинен в нищо и Шоут дори не може да определи дата за процеса, докато Стемплър не бъде изследван, което ще отнеме няколко седмици.

— Е, и? — каза Одъм и вдигна рамене. — Вейл ще си получи деветдесетте дни. Голяма работа.

— Помисли върху това, Е. Дж. Да предположим, че психиатрите в Дейзиленд постановят, че Стемплър не е способен да застане пред съда? Той ще свърши в някоя лудница. Това ще спаси Стемплър от електрическия стол — точно това, което Вейл иска.

 

 

— Какво ще стане сега? — Аарон попита Вейл, докато пресата се придвижваше напред.

— Ще си излезем оттук — каза Вейл, като кимна към съдебния изпълнител, който ескортира Стемплър от залата. Вейл кимна към Гудмън, който седеше зад него на първия ред в залата. Двамата последваха Стемплър и съдебния изпълнител в стаята за арестанти.

— Аарон, това е Том Гудмън, моят следовател. Той работи върху твоето дело заедно с мен.

— Да, сър — каза момчето и подаде ръка.

— Ти разбра, че ще те преместят в Дейзиленд.

— Да, сър.

— Чувал ли си за Дейзиленд?

— Това е лудница.

— Е, те са по-великодушни, Аарон. Те го наричат Щатски институт за душевно здраве. Работата е в това, че там ще се чувстваш удобно. И ще бъдеш третиран повече като пациент, отколкото като затворник.

— Е, предполагам, че това е окей.

— Доверявай ми се — каза Вейл. — Това е част от плана.

— Плана?

— Не се безпокой за това. Аз ще разбера кога ще те преместят. Ще си поговорим повече, преди да заминеш. Имаме си собствен психиатър, който ще пристигне. Името му е доктор Ерингтън. Той ще те изследва също както и щатските доктори.

— И вие ли ще идвате там?

— Можеш да се обзаложиш — каза Вейл и смигна окуражително. — Преди да си тръгнем, Том има един-два въпроса към теб. — Вейл вдигна ръка с обицата.

— Аарон, виждал ли си преди такава обица? — попита Гудмън.

Аарон я погледна около минута и после поклати глава.

— Не познаваш никого, който да носи подобна обица?

— Не, сър. Откъде я взехте?

— Извадих я от ухото на някого в твоята стоянка.

— В моята квартира?

— Точно така. Той скочи върху мен, когато оглеждах мястото. Защо ще ме напада някой там? Имаш ли нещо ценно скрито в стоянката?

Аарон вдигна рамене.

— Имам едно радио и няколко книги.

— Взех книгите. Но преди да отида там, мястото е било ограбено. Не са останали много неща.

— Нямах много неща поначало — каза Аарон с тъжна усмивка.

— Е, ще ти запазим книгите — каза Вейл.

— Няма защо. Чел съм ги. Но просто е хубаво да си имам книги наоколо.

— Сигурен съм, че в Дейзиленд имат библиотека — каза Вейл. — Да се надяваме, че ще си имаш и лично време.

Момчето невинно се усмихна.

— Радвам се да чуя това, сър.

 

 

Два дни по-късно Аарон Стемплър беше обвинен от журито в предумишлено убийство.

Вейл седеше на бюрото си и мрачно гледаше снимките от убийството, които беше прикрепил с карфици към едно табло за съобщения, облегнато на книги. С чаша кафе и цигара той разсъждаваше върху визуалния ефект от фотографиите. Усещаше се почти сигурен, че Шоут ще вземе решение срещу него по въпроса за забраната на снимките.

И имаше още въпроси, на които трябваше да се отговори. Мотивът. Какъв можеше да бъде мотивът на Стемплър да извърши такова престъпление, ако изобщо го е направил той. Може би пътуването на Томи до Кентъки щеше да хвърли светлина върху доста тъмни нетна.

Погълнат от размишленията, той не видя таксито, което спря отвън, нито фигурата, носеща два куфара и чантичка под мишница, която изскочи и хукна към къщата. Звънецът на вратата го сепна, но преди да успее да стане, чу предната врата да се отваря и затваря и една жена се появи на прага на офиса му.

Тя беше навлечена в черно палто и носеше плетена лента през ушите — една приятна жена, която се оказа към трийсетгодишна със зачервено от студа лице. Рязко махна лентата от ушите си.

— Мистър Вейл? — каза тя с плах глас.

— Да?

— Аз съм Моли Ерингтън.

Той не проумя.

— Какво мога да направя за вас? — попита, поглеждайки часовника си.

Тя изглеждаше леко объркана.

— Съдията Спелдинг ме изпраща. Аз съм доктор Моли Ерингтън от клиниката в Джастин.