Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (40)

Глава 39

23 октомври, четвъртък, 10:01 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

 

Старият индустриален град Сиркуза се бе сгушил в обагрените от есента хълмове в централната част на щата Ню Йорк. Това бе земя на обширни ферми, малки ручеи и независими хора, които предпочитаха откритите пространства пред сигурността на метрополиите.

Джонатан Смит знаеше това, защото дядо му и баба му живееха тук и навремето ги посещаваше всяка година. Преди едно десетилетие те се бяха оттеглили във Флорида — там се отдадоха на риболов, сърф и весел хазарт, докато първо баба му почина от сърдечен удар, а след три месеца и дядо му, твърде самотен, за да продължи сам.

Джон погледна през прозореца на наетия олдсмобил. Шофираше Ранди. В този момент сменяше платната, готвейки се да напусне междущатската магистрата 81 и да завие на юг по шосе 5, където се надяваха да открият Марти. Оттук се разкриваше приятна гледка към забележителностите на града: историческата тухлена оръжейница — Уейтлог Билдинг, както и купола на Сиракузкия университет. Беше щастлив, че старите сгради си стоят по местата — едно сигурно нещо в този динамично променящ се свят.

Беше уморен и напрегнат. Пътят от иракската пустиня до Сиракуза, щата Ню Йорк, беше прекалено дълъг. Както им обеща Габриел Доносо, един реактивен Хариер ги бе взел и откарал във военновъздушната база Инджирлик в Турция. Там Ранди изпроси място в един транспортен С-17. Отвлече вниманието на помощник-пилота със сладки приказки и зад гърба му Джон успя да влезе в компютъра, да набере ОАЗИС — уебсайта на Аспергеровия синдром. Накрая откри бележка от Марти в едно странично разклонение на сайта.

„Кашлящи вълчо,

Една гатанка: Тези, които бяха нападнати се разделиха, стои си в къщи пет пътя на изток със сгрешената комедия на Хартс, оцветен е в езернозелено или нещо подобно и чието писмо е откраднато?

Едгар А.“

— Това ли е съобщението? — Ранди скептично четеше зад гърба му. — Дори името ти не фигурира. Сигурна съм, че никъде не е споменат и Целербах.

— Аз съм кашлящият — обясни й Смит. — Не си ли чувала за сиропа против кашлица на „Смит брадърс“? Чичо ми го лекуваше с него. А какво прави вълкът?

— Вие — Ранди завъртя очи. — Ау-у-у, значи Хау-уел^[1].

Не мога да повярвам. Никой не би се сетил.

— Затова се разбрахме да си адресираме съобщенията по този начин — усмихна се той. — Очакват да комуникираме с и-мейли. Уебсайтът на Аспергер ни дава възможност да използваме личен код, а за нас с Марти това не представлява проблем. Израснахме заедно и имаме дълго общо минало, от което да черпим идеи.

— Следователно той е пуснал съобщението с надеждата, че вие тримата по асоциация ще се разберете, а те — не Добре, прав е. Преведи ми го.

— Първите две неща са очевидни. Питър и Марти са били „нападнати“ и са се „разделили“. Но Марти си е останал в къщи. Значи е някъде с караваната и може би не знае къде се намира Питър.

— Ясно като в мъгла — саркастично отбеляза Ранди. — И къде са мистър Целербах и колата?

— В Сиракуза, Ню Йорк, разбира се.

— Осветли ме, ако обичаш — намръщи се Ранди.

— Сгрешената комедия на Хартс.

— И това ти съобщава, че се намира в Сиракуза?

— Разбира се. Бродуейският мюзикъл на Роджърс и Хартс „Момчетата от Сиракуза“ е базиран върху Шекспировата „Комедия от грешки“. Значи Марти е някъде около Сиракуза.

— А „пет пътя на изток“?

— А! Това е особено умно. Сигурен съм, че ще го открием по някоя магистрала „5“, от „източната“ страна в посока Сиракуза.

— Ще повярвам, когато го видя — със съмнение заяви Ранди.

Кацнаха във военновъздушната база Андрюз извън Вашингтон, а после взеха автобус до Дълес, където закусиха и си купиха нови дрехи — прости черни панталони, ризи и якета. Изхвърлиха всичко, което носеха от Багдад, и се качиха на самолет за Сиракуза. Цяла сутрин не престанаха да се оглеждат за някой прекалено любопитен.

За Джон пътуването имаше една добра страна — намаляваше напрежението помежду им. Възстановяваше се от шока да вижда Ранди и да си мисли за София. Все пак не можеше да промени един факт. Лицето, тялото, гласът бяха толкова близки, че солта не преставаше да се сипе в раната му. Бе удивен колко бързо и добре се сработиха. Чувстваше благодарност за успешното им транспортиране от Ирак в Съединените щати.

Преди половин час се бяха приземили на международното летище Ханкок, североизточно от Сиракуза, къдет Ранди нае олдсмобила. Сега се движеха по шосе 5 — нямаше магистрала 5 — и оглеждаха двете страни на пътя.

— „Езернозелен цвят“ — прочете отново. — Нещо по този път трябва да е свързано със зеления цвят и с някакво езеро. Някакъв белег. Може би мотел?

— Ако правилно си интерпретирал тази безсмислица — отбеляза Ранди. — Може стотици пъти да минем край този белег и пак нищо да не забележим.

— Знам, но Марти едва ли би измислил нещо твърде мъгливо при положение, че вече сме се добрали дотук. Продължаваме.

Пресякоха предградията на Файетвил, озъртайки се за нещо, напомнящо последното указание в съобщението. Почваха да се обезкуражават. Преминаваха покрай барове, автомагазини, автогробници и всякакви други постройки, заели някога обработваемата земя около града.

Внезапно Джон замръзна. Ръката му се протегна и той посочи.

— Там! — От лявата страна на пътя пред входа на голям парк се виждаше табела Щатски парк — „Зелените езера“, — Има „езеро“ и „зелено“. В съобщението се казваше или нещо „подобно“, следователно се е скрил някъде наблизо.

Ранди не изпускаше от очи движението и умело се прехвърляше от платно в платно, така че да се движат по-бавно, без да пречат на трафика.

— Предположенията ти досега се оказаха верни. Да видим дали мога и аз да ти помогна. Говори се за писмо, което е откраднато и е подписано с Едгар А — потропа с пръсти по волана. — Това, което ми идва наум, е Едгар Алън По и разказът „Откраднатото писмо“. Това помага ли?

Джон гледаше напред. Опитваше се да се постави на мястото на Марти. Приятелят му бе не само електронен гений, имаше великолепна памет и за най-незначителните подробности.

— Това е! Къде най-сигурно може да се скрие едно липсващо писмо? В торбата на пощальона заедно с другите писма. Най-доброто място да скриеш нещо е да го оставиш пред погледа на всички.

— Значи твоят приятел съобщава, че се е скрил там, където могат да го видят всички? Какво, по дяволите, означава това?

— Той не говори за себе си, ами за фургона. Дай да обиколим още веднъж.

Ранди малко раздразнена от командирския му тон, зави в страничаната улица, обърна автомобила и отново излезе на пътя водещ към Сиракуза.

— Ти забеляза ли нещо подобно по пътя?

Сините очи на Смит блеснаха.

— Спомняш ли си, че минахме покрай голям паркинг, където се продаваха автомобили? Близко до пътя, преди входа на града? Мисля, че там, сред други подобни каравани е скрил фургона.

Ранди се оживи.

— Ами да. Не много хитро, но затова пък надежно.

И ето, че след малко минаваха мълчаливо отново през въпросното място. Паркингът изглеждаше още по-дълъг, множеството автомобили се точеха без край. Джон започваше да губи търпение, когато изведнъж забеляза караваните.

— Ето ги, от дясно!

— Виждам, — отговори Ранди.

Огромната площадка беше буквално задръстена от разнообразни каравани за отдих, нови и използвани. На небето грееше ярко слънце и металните покриви весело проблясваха под неговите лъчи. Салон за продажби или демонстрационна зала нямаше, те се заместваха от дървена будка, до която седеше в шезлонг четейки вестник мъж с тъмни очила и синтетичен пуловер.

— Ето там е малко по-свободно, ще се намери място, за да паркираме, — отбеляза Ранди. Отминаха бараката, завиха зад ъгъла и паркираха под сянката хвърляна от есенните листа на огромно кленово дърво.

— Сега най-добре да продължим пеша, — реши Джон.

Внимателно тръгнаха по тратоара, готови за всякакви изненади.

Лекотоварни и товарни камиони летяха по-шосето. Няколко пешеходци минаха покрай тях, без да им обръщат внимание. Не се виждаше някой да ги дебне в засада. И от тук виждаха мъжа седнал пред бараката. Той се намираше на 15-на метра от тях и по-всичко личеше, че е изцяло погълнат от четенето на вестника.

Всичко изглеждаше нормално.

Поглеждайки се взаимно, Джон и Ранди прекрачиха през дебелата железна верига, ограждаща паркинга. След това минаха между два фургона и бързо се отправиха към подредените в редица ремаркета, влекачи и каравани. Смит започваше да мисли, че няма да намерят Марти тук, когато най-накрая стигнаха до поледният ред, зад който растеха дъбове и кленове. В клоните шумеше вятър и гонеше ярко оцветените паднали листа по земята.

— Господи, — тихо въздъхна Джон. — Ето я. — Караваната на Питър стоеше сред дълга редица от стари возила, които съдейки по всичко, бяха оставени за продажба преди много време. В металните страници зееха дупки, очевидно следи от куршуми. Имаше и няколко счупени стъкла.

— Дааа… — провлачено каза Ранди. — Какво ли се е случило?

Джон обезпокоено поклати глава.

— Не ми харесва тази работа.

Наоколо нямаше никой и те разделяйки се извадиха оръжията си и започнаха да обикалят караваната от двете и страни. Виждайки, че всичко е спокойно Ранди се приближи до него.

— Вътре е тихо, — прошепна тя.

— Може би Марти спи…

Той отвори вратата и се вмъкна вътре. Никой не изскочи насреща. След малко се оказа в столовата. Внимателно озъртайки се, по петите го следваше Ранди, без да прибира своето „УЗИ“.

— Марти? Питър?… — тихо повика Джон, без да получи отговор.

Смит продължи напред. Ранди се обърна с гръб към него и се отправи към шофйорската кабина. На кухненската маса, до купичка стоеше опаковка от така любимите на Марти сухи овесени ядки. От купичката стърчеше лъжичка във вече развалено прясно мляко. На една от койките очевидно някой скоро беше спал и се търкаляха завивки и одеяла. Компютарът беше включен, но на монитора стоеше само заглавката. В тоалетната и банята беше пусто.

Ранди се върна.

— И в кабината няма никой.

— Да, никой, — кимна Джон. — Но Марти е бил тук неотдавна. — Поклати глава. — Въобще не ми харесва това. Той не може да излиза на улицата и да се среща с непознати хора. Къде ли се е дянал?

— А другият ти приятел? Този от МИ-6?

— Питър Хауел? И него го няма.

Продължиха да се оглеждат. В караваната лъхаше на пустота и запуснатост. Джон сериозно се обезпокои за Марти и Питър.

Ранди разгледа дупките по стените на караваната.

— Виж къде са попаднали курщумите. Всички са влезли през прозореца.

— И явно това сражение не е станало тук.

Отвън не открихме никакви следи от кръвопролитие.

— Съгласен съм. Питър и Марти са успели да избягат, а по-късно са се скрили тук.

— Трябва да разгледаме по-внимателно.

Джон седна зад компютъра, за да разбере върху какво е работил Марти, но умникът бе дефинирал някаква парола, която го блокира. Набра името на улицата му, рождената дата, имената на родителите му и на основното училище. Това бяха обичайните пароли и може би Марти ги бе използвал преди. Но не и сега.

Смит обезкуражено клатеше глава, когато Ранди му извика:

— Виж! Вече знаем кой притежава серума! Бързо се обърна към нея. Седеше с разрешени коси в малко кресло, протегнала дългите си крака. Беше се привела напред и сламените къдрици покриваха страните й. Стиснати замислено розови устни. Изящни глезени, открити от леко набрания нагоре панталон. Стегнатата тениска очертаваше гърдите й. Беше красива. С това напрегнато изражение толкова приличаше на София. Още веднъж съжали, че се е съгласил да работи с нея. Насили се да забрави всичко. Бе взел правилното решение и трябваше да продължат заедно.

— Какво намери?

Тя разчистваше купчината от кафени чаши и чинийки. Изпод тях измъкна разпечатка на Ню Йорк Таймс. Заглавната страница гласеше:

„БЛАНЧАРД ФАРМАЦЕВТИКА Е ИЗОБРЕТИЛА ЛЕКАРСТВО“

Смит прекоси помещението с три бързи крачки.

— Името на компанията ми е познато. Какво пише по-нататък?

Ранди започна да чете на глас.

„Тази вечер на специална пресконференция президентът Кастила обяви, че при предварителните тестове на един нов серум са излекувани десетина жертви на непознатия вирус, опустошаващ света.

Първоначално изобретен да лекува маймунски вирус, открит в далечна област на Перу, серумът е резултат на десетилетия усилена изследователска дейност. «Бланчард фармацевтика» е изпълнявала многогодишна програма, свързана с изучаването на непознати вируси. Инициаторът й е президентът и председател на борда на директорите Виктор Тремон.

Благодарни сме на предвидливостта, показана от Виктор Тремон в изследванията на непознатите вируси, заяви президентът. — С този серум вече сме оптимисти, че ще успеем да спасим милиони хора и да спрем тази ужасяваща епидемия.

Дванадесет държави са дали заявки за серума. Очаква се и останалите в най-близко време да последват примера им.

Президентът Кастила съобщи, че днес от 17:00 ч на специално организирана церемония ще удостои с медал Тремон в главната квартира на Бланчард край Лонг Лейк. Церемонията ще се излъчи по целия свят и …“

Джон и Ранди се спогледаха.

— Статията твърди, че проектът е започнат преди десет години — промълви Смит.

— Мислиш си за Пустинна буря, напи?

— Искаш ли да се обзаложим? — ядоса се той. — Деветдесет и девет процента. Може да не са имали нищо общо с инфектирането на дванадесетте жертви. Това все пак е маймунски вирус, така че не е сигурно дали е същият, върху който работихме, въпреки че очевидно серумът го лекува. Но трябва да се замислим. Сега те разкриват съществуването на серума, нали? Много удобно!

— Прекалено удобно — съгласи се Ранди. — Особено след като знаем, че миналата година са излекували трима в Ирак и още трима миналата седмица в Съединените щати. Но доколкото разбирам, тук става въпрос за различен вирус.

— Адски подозрително.

— Не вярваш, че вирусът е различен, нали?

— Като учен мога да възприема и една нищожна вероятност — някои от компанията го е откраднал и е решил да си поиграе на бог. Или на сатана, ако повече ти харесва.

— Но как се е появила епидемията? Как така е съвпаднала със създаването на серума? Как биха могли от Бланчард да знаят предварително момента на избухване на пандемията?

— Същото се питам и аз — направи недоволна гримаса Смит.

Спогледаха се в тишината. Внезапно чуха почти недоловим звук отвън. Една съчка беше изпукала. Ранди хвана автомата, а Джон измъкна беретата от кобура. Слушаха напрегнато. Не се чуваше пращене от други клонки, но долавяха нечии леки, почти безшумни стъпки по падналите листа.

Може би звукът бе породен от вятъра или някое животно, но Ранди нито и за миг не би повярвала.

— Един — прецени бързо. — Не повече.

— Възможно е обаче да е само разузнавач, изпратен напред, а останалите да се крият назад. Да кажем, зад дърветата.

Звукът изчезна. Чуваше се само далечният шум от преминаващите коли.

— Поемаш задната страна — реши Смит. — Аз ще мина отпред.

Прилепи се до стената под счупения прозорец. Надникна през него и огледа редицата от караваната. Не забеляза движение.

— Тук е тихо — прошепна Ранди, след като огледа дърветата.

— Има много места, които не виждаме — напомни й Смит. — Трябва да излезем оттук.

— Тогава ти отляво — кимна Ранди. — Аз съм вдясно. Ще водя.

— Аз ще водя! — вдигна беретата си и се приготви да изрита вратата.

Внезапно зад тях се чу шумно прищракване и търкане на дърво в дърво. Изумени, видяха как от пода се отмества един четириъгълен панел и веднага след това се появи дулото на автомат „Хеклер и Кох“. Джон моментално разпозна оръжието.

— Питър! — и с усилие на волята отмести пръста си от спусъка. — Всичко е наред, Ранди, не стреляй!

Тя се намръщи, подозрително погледна как от люка се появи лицето на англичанина. Беше Питър Хауел. Облечен в черна униформа на командос с автомата в ръце. Той моментално насочи оръжието си към Ранди.

— Коя е тя?

— Ранди Ръсел — Смит побърза да му обясни. — Сестрата на Софи. Агент на ЦРУ. Дълга история.

— Ще ми я разкажеш по-късно, — прекъсна го Питър. — Хванаха Марти.