Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (30)

Глава 29

22 октомври, сряда 04 ч.

Фредерик, Мериленд

 

Специалистката с четвърто ниво на достъп — Адела Швейк стреснато се събуди. Точно до ухото и извъня острият сигнал за тревога от сензора, поставен и отдалечен на половин миля в офиса на д-р Ръсел в ААМИИЗИБ. Бързо разсънила се скочи от леглото, изключи аларма и активира видеокамерата, инсталирана в кабинета на покойната София Ръсел. Седна зад бюрото на сумрачната стая и се загледа в монитора. Ето, че там изникна някаква облечена в черно фигура. Разгледа влезлия, движенията му бяха бързи и ловки. Това и подсказваше, че лицето с лекота е проникнало в охраняваната сграда. Изведнъж виждайки неговата целенасоченост и лекотата, с която непознатият се ориентираше, тя осъзна, че непознатият и друг път е бил в сградата. Носеше защитен шлем с качулка и черна бронежилетка — направо произведение на изкуството. Този тип жилетка можеше да спре куршумите изстреляни от повечето видове пистолети и автомати.

Седнала пред екрана, тя се напрягаше да прецени и разбере с каква цел и нямерения беше влязъл в помещението странната фигура. Скоро стана ясно, че то провеждаше щателен обиск в кабинета на София Ръсел. Адела скочи на крака решена да действа, захвърли всекидневанта военна униформа, облече камуфлажа и се втурна към колата.

* * *

Спокойно в района на форд Детрик стоеше фургон с изключени фарове. Седящият в него в пълна тъмнина Марти Целербах се взираше в монитора с много нещастен вид. Лицето му издаваше тревога и отчаяние. Беше взел медикамента преди няколко часа и неговото действие започваше да отслабва, когато най-накрая завърши своята блестяща програма за автоматично случайно превключване на телефонните релета и невъзможността по този начин да бъде проследен.

За жалозт това му постижение не го приближаваше към решението на двата основни проблема, свързани с телефонните обаждания на София Ръсел, ако въобще е имало такива позвънявания, както и местоположението на Бил Грифин, който беше успял прекалено добре да се скрие.

Трябваше да измисли някакъв по-оригинален, съвършенно нов подход. При други обстоятелства, само би се зарадвал, че пред него стои толкова сложна и интересна задача, но сега Марти изпитваше само тревога. Разполагаше с ограничено време, а работейки по двата проблема, не беше успял да се приближи до решаването им. А и той много се притесняваше за Джон, който замина и изчезна в Ирак. Макар и да изпитваше недоверие към хората, Марти не можеше да не се тревожи за човечеството като цяло — какво ли щеше да стане, ако страшният вирус продължи смъртоносното си разпространение по планетата?

Марти не беше забелязъл как алтруизма се всели в него, той и сега не желаеше да забелязва и признава за този проблем, но често с топлота си мислеше за малките деца, безпомошните старци и за хората в зряла възраст, които тихо и спокойно изпълняваха и неблагоприятната работа, при това доброволно. Не веднъж беше давал годишният приход от стоящиат в банка капитал. Той имаше предостатъчно, за да живее, изкарваше повече от необходимото му изпълнявайки кибернетични поръчки от частни лица, компании или държавани проекти. Успяваше и да заделя внушителни суми, затова и с лекота даде на Джон петдесете хиляди долара.

Марти въздъхна. Чувстваше, че се намира на границата на нервнния срив, трябваше да вземе още една таблетка. В този момент изпита непреодолимо изкушение отново да се гмурне в непознатото, там, където можеше да се чувства свободен, да бъде сам себе си. Самата мисъл за това го зарадва като че светът отваряше пред него своите хорзонти. Един ярък и светъл, изпълнен с безброй възможности свят.

За него настъпи вълшебният час, минутите и часове, когато беше на границата да изгуби контрол над себе си. Тази излезла на свобода мисъл кръжеше в главозамайващи висини. Беше длъжен да провери и намери записите на входящите и изходящи разговори на София Ръсел. Непременно трабваше и да открие този Бил Грифин!

Сега беше моментът!

Облегна се на облегалката на стола, затвори очи и се вля в бляскавия звезден свят на своето въображение. От това му блаженно състояние го изтръгна един суров и хладен глас, дошъл като гръм от ясно небе:

— Ако бях твой враг Марти, досега да си мъртав!

Марти изплашено подскочи, обърна се и възмутено се развика:

— Питър, по дяволите! Идиот такъв! Можех да получа инфаркт! Не може така да се промъкваш и да плашиш хората.

— Като патица на пусия!… — измърмори Питър и мрачно поклати с глава. — Не бъди такъв Марти Целербах. Не трябва да се отпускаш, дори и за минута. — Питър все още облечен в черната униформа на командос уморено се отпусна на шезлонга. Сивият му шлем остана да лежи на коленете му. Тъкмо се връщаше от ААМИИЗИБ, където като че всичко протече гладко и се върна незабелязан във фургона.

Марти беше силно ядосан, не му беше до шпионски игри. Повече от всичко на света му се искаше най-накрая тази лудост да свърши и да може да се върне в тихото си бунгало, където най-вълнъващите събития се изчерпваха с появата на пощальона.

Присмивайки се той каза:

— Вратата беше заключена! Ти постъпи като най-обикновен крадец чрез взлом!

— Бих казал, че съм доста необикновен крадец, — невъзмутимо се усмихна в отговор Питър. — Ако нямах набора от шперцове и необходимите познания за да ги използвам, с теб нямаше да може да си говорим сега.

След като бяха оставили Джон Смит на международното летище на Сан Франциско, те се бяха придвижвали с караваната по цялата страна. Пътуваха по заобоколни маршрути в едно безкрайно пътуване по шосета и пътища. Ядеха и спеха в караваната. През цялото време Питър сам шофираше, сам пазаруваше стараейки се да облекчи максимално Марти и да намали постоянните му оплаквания. Наложи се да му даде няколко урока по шофиране, нещо, което подлагаше на голямо изпитание неговото търпение. Даже сега, гледайки на този гений в електрониката, не му се удаваше да разбере как това малко човече може да изпитва превъзходство над него, като в същото време беше абсолютно непригоден за нормалния всекидневен живот. На всичкото от горе, Марти беше страшно надут.

— Надявам се, че си постигнал по-голям успех от мен, — заядливо отбеляза Марти.

— За съжаление, не. Не открих нищо от значение.

Веднъж стигнали Мериленд, Хауел реши да започнат от самото начало — от офиса и лабораторията на д-р Ръсел, за да се убедят, че Джон не е пропуснал нещо. Паркира колата малко встрани, навлече антитерористичния си екип и се промъкна във форт Детрик. Питър въздъхна:

— Марти, момчето ми, страхувам се, че се нуждая от извъземните ти компютърни умения, за да разровя миналото на горкото момиче. Можеш ли да проникнеш в личното й досие във форт Детрик?

Марти грейна, вдигна ръце, размаха ги и зачатка с пръсти, сякаш удряше с кастанети.

— Трябваше само да поискаш! — Затрака по клавиатурата с шеметна скорост и след по-малко от минута се облегна назад, скръстил ръце: — Та-дада-ам! Личният файл на София Лилиан Ръсел, доктор на науките. Заповядай!

Питър наблюдаваше тревожно Марти още от секундата, в която долови приповдигнатото му настроение. Наведе се над монитора и заговори тихо:

— Джон мисли, че в изтрития доклад от института „Принц Леополд“, който успя да възстановиш, има нещо, което София е преценила за изключително важно. Затова според него е бил заличен, както и страницата от дневника й. — Погледна Марти в изкрящите зелени очи и натърти:

— Трябва ми нещо, което да е свързано с доклада.

Марти се затресе на седалката.

— Няма проблем! Ще разпечатам целия файл! — От него сякаш струеше електрическа енергия. Върху лицето му разцъфна самодоволна усмивка: — Ето го! Ето го!

Питър сложи ръка на рамото му.

— По-добре си вземи мидерала, Марти. Съжалявам, знам, че мразиш тези хапчета. Очаква ни отегчителна работа и поне ти можеш да си спестиш досадата.

С личното досие на София пред тях Питър прочете на глас доклада от „Принц Леополд“, за да ги сравнят. Марти го преглеждаше ред по ред, а мозъкът му методично запаметяваше всичко, докато Хауел четеше и повтаряше информацията. Мидералът бе чудесно лекарство. То успокои речта на Целсрбах, позволи му да стои спокойно и да се занимава с досадната бумащина. Работеше като почтен, но тъжен джентълмен.

Утринта вече се задаваше, а те все още не бяха открили връзката.

— Добре — отсече накрая Питър, — Да направим стъпка назад. Къде е работила след доктората си?

— В Калифорния.

— В кой университет?

Ако Марти не беше си взел лекарството, щеше да подскочи с разперени ръце, отчаян от невежеството на партньора си. Вместо това само поклати глава:

— В Бъркли естествено.

— А, да. Британците били сноби, моля ти се. Можеш ли да кракнеш тази свещена институция, или трябва да шофираме обратно до западния бряг?

Марти вдигна вежда. Каза с добре пресметнат саркастичен тон:

— Кажи ми, Питър, толкова ли сме си неприятни един на друг дори когато не съм на медикаменти?

— О, да, момчето ми. Не се тревожи.

Марти гордо вдигна глава:

— Така си и мислех.

Седна пред компютъра и след десет минути файлът на София от Бъркли беше в ръцете им. Питър отново прочете на глас доклада от белгийския институт. Марти свери фактите.

— Няма съвпадения. Няма практики в чужбина. Цялата й програма е била по генетика. Никаква вирусология. — Листът се свлече от коленете му. — Безнадеждно е.

— Безсмислици. Както казваме ние, британците: боят още не е започнал.

— Това го е казал Джон Пол Джонс^[1] преди сражението срещу британците — ядоса се Марти.

— Технически той все още е бил британец, когато го е казал.

— Все още ви се ще да си имате колонии, нали?

— Мразим да изоставяме една добра инвестиция. Добре де къде е писала докторската си дисертация?

— В Принстън.

— Хакни го, разбойнико.

За съжаление дисертацията й нямаше нищо общо с вирусите и бе прекалено сложна, за да им е от помощ. Беше изучавала група гени и мутациите им, които бяха причина за липсата на опашки при сиамските котки.

— Била е на продължителни полеви практики — отбеляза Марти. — Това може да е полезно.

— Добре. Кой е бил научният й ръководител?

— Д-р Бенджамин Луи Емеритус. Все още води някакви курсове и живее в Принстън.

— Ясно. Стига съм се занимавал с тези бумаги. Да тръгваме.

* * *

8:14 ч.

Принстън, Ню Джърси

 

Слънчевите лъчи постепенно обагряха дърветата и храстите в есенните цветове, докато Питър и Марти се придвижваха на север. Сменяха се на волана и така прекосиха Мемориалния мост над Делауер, южно от Вашингтон. Оставиха зад себе си шумните метрополиси на Филаделфия и Трентън. Когато влязоха в Принстън, слънцето вече беше високо в небето, а листата ярко грееха в червено, златисто и оранжево.

Градът беше стар, сцена на сражения от времето на войната за независимост. Тук се бе намирал главният британски щаб. Все още бе запазил правите си, обградени с дървета улици, тревните площи, старите къщи и класическите сгради на университета. Цареше елегантна и мирна атмосфера, в която високообразованите и спокойни натури проникваха в законите на природата. Известният университет и старинното градче живееха в симбиоза, не можеха един без друг.

Къщата на д-р Бенджамин Луи се намираше в една странична улица, сгушена сред плътна редица кленови дървета, чиито листа пламтяха в яркочервено. Прохладната триетажна къща беше облицована с дърво, в нещо средно между тъмнокафяво и тъмносиво и повредено от години на храбра съпротива срещу стихиите.

Самият д-р Луи имаше повехнало лице. Видът му бе далеч от клишето за китаец. Беше висок, мускулест, с очи и мустаци на аскетичен мандарин, но с пухкавите бузи, изпъкналата брадичка и розовеещата кожа на новоанглийски китоловен капитан. Представляваше успешна смесица на китайската и европейската раса, стените на кабинета ясно показваха защо. Там висях портретите на родителите му. На едната се виждаше руса, атлетична жена с капитанска шапка и въдица в ръце, а на другата — изтъкнат джентълмен в традиционната мандаринска роба на китайски старейшина, облегнат на перилото на кораб. На другата стена висяха историческите отличия на висок китайски ранг.

Д-р Луи току-що бе привършил със закуската си. Покани ги в кабинета си.

— С какво мога да ви бъда полезен? По телефона споменахте София Ръсел. Много добре си я спомням. Чудесен студент. Да не споменавам колко проницателен. Тя беше единственият ми случай да се подлъжа от идеята да бъда научен ръководител на дисертация — потъна в плюшеното си кресло. — Как е тя?

Под влиянието на лекарствата Марти започна бавно и методично да отговаря…

— Ами, София Ръсел е…

Питър издаде нетърпението си.

— Остави, Марти. Това е моя работа. — Втренчи се в остарелия професор. — Тя е мъртва, д-р Луи. Извинете, че съм толкова прям, но се надяваме, че ще успеете да ни помогнете. Умря от новия вирус.

— Мъртва? — д-р Луи бе шокиран. — Кога? Имам предвид, как е възможно? — Погледна Питър, отмести очи към Марти и отново се върна на англичанина. Тръсна глава. — Но тя беше толкова… млада — поколеба се, сякаш виждаше буйната виталност на София. След това осъзна какво още му бе казал Питър. — Новият вирус? Това е световно бедствие! Имам внуци и съм уплашен до смърт. Би могъл да затрие половината човечество. Какво правим, за да го спрем? Някой може ли да ми каже?

Гласът на Питър беше окуражителен.

— Всички работят денонощно, професоре. Това изследваше и д-р Ръсел.

— Изследваше? Ето как се е заразила.

— Възможно е. Това е едно от нещата, които искаме да уточним.

— Не мога да си представя как мога да съм ви от помощ, но ще се постарая. Какво искате да узнаете?

Питър му подаде листа с доклада от института „Принц Леополд“.

— Това е от института за тропични болести в Белгия. Моля ви, прочетете го и ни кажете, ако откриете нещо, свързано с дейността на д-р Ръсел тук, в Принстън. Курсове, практики, изследвания, приятели, всяко проклето нещо, което ви хрумне.

Професорът кимна. Зачете се в доклада. От време на време вдигаше глава, за да помисли и да се опита да си припомни. Старият стенен часовник глухо тиктакаше. Прочете доклада втори път. После още веднъж. Накрая поклати глава.

— Не виждам нищо, което да се свърже с работата и изследванията й в Принстън. Тя се бе насочила към генетиката и доколкото си спомням, никога не е била на практика в Южна Америка. Жискар не е преподавал в Принстън, а София не е учила в Европа. Не виждам как биха могли да се срещнат — сви устни и отново погледна листа пред себе си. Вдигна глава. — Но знаете ли, спомням си… да, едно пътуване. Преди да завърши. Но не ставаше въпрос за вируси… — поколеба се, — …по дяволите, спомена ми нещо на една неформална сбирка — въздъхна, — не мога да ви кажа нищо повече.

Марти внимателно слушаше. Дори под влиянието на медикаментите, когато мозъкът му бе заключен в клетка, той си оставаше по-умен от по-голямата част от хората, населяващи тази планета. Нещо, което бе допълнителен повод за раздразнението на Питър. Просто, за да си го докаже, той бързо попита:

— А къде е учила преди Принстън?

— В Сиракуза — обърна се към него професорът. — Но тогава не е учила биология. Така че не разбирам как това би се свързало с Жискар и неговия доклад.

Питър отвори уста, но Марти го изпревари:

— И това е добре — почувства внезапен хлад, когато погледна Питър.

Англичанинът му отвърна разбиращо.

— Това е последната ни възможност.

* * *

Специалистът от четвърто ниво на достъп — Адел Швейк седеше в миниатюрната си хонда и наблюдаваше къщата. До нея бе Мадукс, Швейк бе забелязала черната фигура на излизане от форт Детрик, видя как влиза в паркираната каравана и я проследи до Принстън. Сега трябваше да се върне в ААМИИЗИБ.

— Онова там е тяхната каравана — предупреди тя Мадукс. — Изглежда и действа като опасен тип. Бъдете внимателни. Другият не би трябвало да ви създаде проблеми. Изненадайте ги, докато излизат.

— Осведоми ли Надал ал Хасан?

— Нямах време.

— Добре. Ние ще се заемем с тях.

Излезе от колата и се затича към паркирания наблизо пикап. Швейк подкара колата, без да погледне нито него, нито караваната.