Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (22)

Глава 21

16:21 ч.

Сан Франциско, Калифорния

 

В късния петъчен следобед Смит и Марти кацнаха с наетия от тях малък реактивен самолет на международното летище в Сан Франциско. Обезпокоен от липсата на медикаменти за жертвата на Аспергеровия синдром, Джон незабавно нае кола и подкара към града, за да открият аптека. Аптекарят първо се свърза с лекаря на Марти във Вашингтон за оторизация, но вторият пожела лично да говори със своя пациент. Смит напрегнато слушаше, докато се водеше разговора по телефона.

Лекарят на Марти като, че бе изнервен и задаваше необичайни въпроси. Накрая явно го попита дали с него не е и полковник Смит. На Джон само това му липсваше. Адреналинът му се бе покачил до крайност. Грабна слушалката от ръцете на Марти, затвори телефона, без да обръща внимание на намръщения аптекар, който ги наблюдаваше зад стъклото и тихо каза на приятеля си:

— Твоят лекар се опитва да те задържи тук. Вероятно, за да успеят от военното разузнаване или от ФБР да изпратят хората си и да ме арестуват. Може би заради убийците от бунгалото. Знаеш какво ще направят с нас, нали?

Очите на Целербах се разшириха.

— Аптекарят си даде името и адреса. Сега и моят лекар ги знае.

— Както и всеки, който е бил с пистолет зад гърба му. Да изчезваме.

Действието на лекарството вече отслабваше, а им се налагаше да запазят последната доза за сутринта преди дългия път, който им предстоеше. Марти не бе особено доволен, но се държеше близо до Смит. Справи се с купуването на дрехи и други дреболии. Неохотно си изяде вечерята в един италиански ресторант до Норт Бийч, който Смит си спомняше от краткото си пребиваване в Президио, когато е била действаща военна база. Компютърният гений полека-лека ставаше все по-възбуден и разговорлив.

За пред хората наеха стая в Мишън Ин някъде по Мишън стрийт. Падналата мъгла се уви около гледащите към брега прозорци.

Марти не забелязвате красотата на местността и предимствата на мотела.

— Не можеш да ме затваряш в това средновековно мазе за изтезания, Джон. Кой идиот би посмял да спи в този проклет зандан! — В стаята миришеше на влага. — Отиваме в Стандфорт Корт. Поне е представителен и може някак да се понесе.

Това бе един от легендарно скъпите хотели в Сан Франциско.

— Бил си там? — не скри учудването си Смит.

— О, хиляди пъти! — ентусиазирано преувеличи Марти, което предупреди Смит, че приятелят му вече се изпуска от контрол. — Там наехме апартамент, когато баща ми ме заведе в Сан Франциско. Беше чудесно. Играех си на криеница с портиера във фоайето.

— И всеки знае, че там пребиваваш, когато си в Сан Фран.

— Разбира се!

— Върви, ако не ти пука, че ще те открият нашите приятелчета от бунгалото.

— О, не! Прав си. Вече трябва да са в Сан Франциско. В безопасност ли сме на това място?

— Поне се надявам. Встрани от пътя е, а и ни записах под други имена. Ще останем само една нощ.

— Няма и да мигна, — Марти отказа да свали дрехите си. — Могат да ни атакуват всеки момент. Не искам да ме видят как бягам по долни гащи, преследван от копоите на ФБР.

— Трябва да се наспим добре. Утре ни чака дълъг път.

Марти не искаше да чуе и докато Смит се бръснеше и си миеше зъбите, той дотътри едно тежко кресло до вратата. След това взе купчина стари вестници и ги постла пред нея.

— Така, не могат вече да се промъкнат до нас. Видях този номер в един филм. Детективът остави пистолета си на масата, така че да го достигне с лекота. Ще го направиш с „беретата“ си, нали Джон?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — отвърна Смит, излизайки от банята. — Хайде в леглото!

Когато Смит се зави, Марти легна на двойното легло с дрехите. Загледа се в тавана. Внезапно се обърна към Смит.

— Защо дойдохме в Калифорния?

Смит изгаси нощната лампа.

— За да се срещнем с един човек, който може да ни помогне. Живее в планините на Сиера Невада, недалеко от Йосемитския национален парк.

— А, в Сиера. Земята на модоките. Знаеш ли историята на капитан Джак и Лава Бедс? Той е бил гениален индиански вожд, а модоките били затворени в един резерват с отколешните си врагове — кламатите. — В мрачната стая Марти попадна направо във водовъртежа на освободената си от медикаменти мисъл. — Накрая модоките убили няколко бели и армията тръгнала към тях с оръдие. Те били не повече от десетина индианци срещу цял полк. И…

Спря се подробно на всички несправедливости, които причинила армията на невинния вожд. След това описа сагата на воина Джоузеф и неговият приятел вожд на племето Не-Персе във Вашингтон и Айдахо. Лудото им бягство към свободата, следвани по петите от половината армия на Съединените щати. Преди да стигне до сърцераздирателната предсмъртна реч на вожда, главата му рязко се обърна към вратата.

— Те са в коридора! Чух ги! Вземи си оръжието, Джон!

Смит скочи, грабна пистолета си и се опита безшумно да се приближи до вратата. Оказа се невъзможно заради постланите вестници. Ослуша се. Сърцето му биеше лудо. Изчака пет минути.

— Не долавям нито звук. Наистина ли чу нещо?

— Сигурен съм. Напълно! — Махаше с ръце във въздуха, а лицето му се тресеше.

Смит се приведе, опитвайки да се успокои. Продължи да се ослушва още половин час. Отвън влизаха и излизаха хора. Чуваха се разговори, от време на време и пиянски смях. Накрая поклати глава.

— Няма нищо. Спи — прекрачи постланите вестници и отново си легна.

Марти млъкна. Легна по гръб. След десет минути ентусиазирано започна хронологичната история на всички индиански войни от крал Филип през 1600 г. досега.

След това отново чу стъпки.

— Има някой зад вратата, Джон! Застреляй ги! Застреляй ги! Преди да влязат! Застреляй ги!

Джон се хвърли към вратата. Но зад нея не се чуваше и звук. Това преля чашата. Марти щеше да си измисля опасности и да разказва индиански истории цяла нощ. Вече достигаше скоростта на светлината и колкото по-дълго оставаше без лекарства, толкова по-зле щеше да става и за двамата.

— Добре, Марти. Трябва да си вземеш последната доза — усмихна му се нежно. — Да се надяваме, че ще се снабдим с още, когато стигнем утре до Питър Хауел. Дотогава трябва да поспиш, аз също.

Мозъкът на Марти пращеше и присвяткаше. Думи и картини прехвърчаха с изумителна скорост. Долови гласа на Джон от голямо разстояние, сякаш ги разделяше цял континент. След това фокусира стария си приятел и усмивката му. Джон настояваше да си изпие лекарството, но всичко в Марти се противеше — не желаеше да напусне своя фантастичен свят, където животът тече бързо и с голяма драматичност.

— Марти, ето ти дозата — Джон стоеше до него с чаша вода в едната ръка и омразното хапче в другата.

— Бих искал да яздя камила под звездното небе и да пия синя лимонада. А ти? Не искаш ли да послушаш как феите свирят на златните си арфи? Не искаш ли да си поговориш с Нютон и Галилей?

— Марти! Чуваш ли ме? Вземи си лекарството.

Марти погледна към Джон, който стоеше разкрачен до него с тревожно лице. Харесваше Джон по много причини, но нито една не му се струваше смислена в момента.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Марти. Трябва да ми повярваш.

Марти промърмори нещастно:

— Не харесвам хапчетата. Когато ги взимам, вече не съм аз… „Вече не мога да мисля, защото го няма собственият ми аз…“.

— Тежко е, зная — отвърна Смит меко. — Но не искам да преминаваш линията.

Марти ядно тръсна глава.

— Опитваха се да ме учат как да се държа нормално с другите хора, както се учи да се свири на пиано. Да запаметя нормалността! „Гледай го в очите, но не го зяпай!, Когато е мъж, протегни пръв ръка, но ако е жена, изчакай тя да ти я подаде“. Имбецили! Четох за някакъв, който го е казал точно: „Можем да се правим, че действаме нормално, но не виждаме смисъл.“ Не виждам смисъла, Джон. Не искам да съм нормален!

— И аз не искам да си „нормален“. Харесвам лудостта и брилянтния ти ум. Без тях нямаше да си този Марти, когото познавам. Но трябва да си запазиш баланса и да не литнеш в стратосферата, откъдето няма да мога да те върна. Когато стигнем при Питър, ще те оставим отново без лекарства.

Марти го гледаше. Мозъкът му гъмжеше от числа и алгоритми. Копнееше за свободата на неприспаните си мисли, но знаеше, че Джон е прав. Въздъхна.

— Джон, ти си шефът. Извинявай. Дай ми гадното хапче.

След двадесет и пет минути двамата шумно похъркваха.

* * *

18 октомври, събота, 12:06 ч.

Международното летище, Сан Франциско

 

Надал ал Хасан слезе от нюйоркския „ВС-10“ и скоро след това се озова в главната чакалня. Възпълният човек в протрито яке, който го поздрави, не го познаваше, но никой друг не отговаряше на даденото му описание.

— Ал Хасан?

Арабинът с презрение огледа дрипльото пред себе си.

— Вие ли сте от детективската агенция?

— Уцели, мой човек.

— Какво ще докладвате?

— ФБР ни изпревариха в аптеката, но всичко, което са разбрали, било „… двамата взеха такси…“. Проверихме таксиметровите компании, както направиха и ФБР, и ченгетата. Хотели, мотели, рум-сървиси, коли под наем, аптеки — всичко прошнуровахме. Нищо засега. Ченгетата и агентите не са в по-добро положение.

— Ще бъда в хотел „Монако“ до Юниън Скуеър. Обадете се в момента, в който научите нещо.

— Искаш да се бъхтим и през нощта?

— Докато не ги намерите или докато не ви изпревари полицията.

— Пачките са твои — сви рамене одърпаният детектив.

Ал Хасан взе такси до наскоро ремонтирания хотел.

Малкото, но елегантно фоайе и ресторантът бяха декорирани в стил двадесетте. Щом остана сам, моментално телефонира в Ню Йорк и предаде думите на детектива.

— Не може да използва връзките си в армията — допълни накрая. — Покрили сме всичките им приятели, както жертвите и хората, свързани с вируса.

— Ако трябва, наеми още една детективска агенция — заповяда Тремон от хотелската си стая в Ню Йорк. — Ксавиер откри какво е правил този Целербах — и бързо му разказа за откритията в компютърната зала. — Очевидно е открил записката на Жискар и е възстановил докладите за вируса в Ирак Сигурно Смит вече е разбрал, че вирусът е у нас, и се опива да надуши какво смятаме да правим с него. Вече не е потенциална опасност. Станал е смъртоносна заплаха.

— Не за дълго — обеща неговият подчинен.

— Поддържай връзка с Ксавиер. Целербах се е опитал да се добере до телефонния разговор на д-р Ръсел с мен. Очакваме, че отново ще пробва. Ксавиер наблюдава компютъра му. Ако го използва, той ще го задържи он-лайн достатъчно дълго, за да го проследим чрез местната полиция в Лонг Лейк.

— Ще се обадя във Вашинггон и ще му дам номера на клегъчния си телефон.

— Откри ли Бил Грифин?

— Не се е обаждал никому, откакто му заповядах да убие полковника.

Гласът на Тремон изплющя като камшик:

— И все още нямаш представа къде е? Нечувано! Как можеш да изпуснеш един от собствените си хора!

Ал Хасан запази спокоен и уважителен тон. Виктор беше един от малкото неверници в тази безбожна страна, които уважаваше, а и беше прав. Трябваше по-изкъсо да държи бившия агент на ФБР.

— Работим по проблема с Грифин. За мен е въпрос на чест да го открием бързо.

Тремон замълча, за да се успокои. Накрая продължи:

— Ксавиер ми каза, че Мартин Целербах е издирвал Грифин на последните му адреси, очевидно по поръчка на Смит. Както предположих, помежду им съществува някаква връзка. Вече имаме доказателство.

— По-интересно е, че Бил Грифин не е направил опит да открие Смит или дори да се свърже с него. От друга страна, Смит вчера е посетил бившата жена на Грифин в Джорджтаун.

— Може би Грифин играе и за двете страни — предположи Тремон. — Възможно е да се превърне в най-опасният ни враг или в най-полезното ни оръжие. Открий го!

* * *

7:00 ч.

Сан Франциско, област Мишън

 

Точно в седем часа Марти и Смит се събудиха и бързо се облякоха. Около осем вече пътуваха в източна посока покрай блестящия бряг на Сан Франциско по магистралата И-580. След Латроп прекосиха шосета 99 и 120 и поеха на юг след плодородните вътрешни земи около Мерсед, където спряха да закусят. След това отново завиха на изток право към Йосемити. Денят бе хладен, но слънчев. Марти беше спокоен, а когато се изкачиха по-високо, небето стана прозрачно синьо.

Прехвърлиха високия три хиляди стъпки Мид Пайнсъмит, прекосиха буйната река Мерсед и навлязоха в парка при Ел Портал. Марти тихо съзерцаваше гледката през прозореца. Докато изкачваха високия рид зад реката, вливаща се в прочутата долина, погледът му продължи да пие жадно от невероятния планински пейзаж.

— Мисля, че греша, като не излизам никога — реши накрая. — Неописуемо красиво.

— И малко хора, които да пречат на картинката.

— Джон, прекалено добре ме познаваш.

Подминаха водопада Брайдъл Вейл, потънал в облак пръски, както и голите скали на Ел Капитан. В далечината бе легендарният Халф Доум и водопада Йосемити. Направиха остър завой на север и поеха по Биг Оук Флат Роуд до високопланинския проход Тиога, затворен за движение от ноември до май, а понякога чак до юни. Продължиха покрай преспи сняг и великолепния пейзаж на недокоснатата Сиера. Накрая тръгнаха по източния склон, където земята бе по-суха и неплодородна.

Когато започнаха да се спускат, Марти запя стари каубойски мелодии. Действието на лекарството отслабваше. Няколко мили преди Тиога Роуд да пресече магистрала 395 до град Ли Вайнинг, Смит отби по тесен черен път. От двете страни се издигаха възвишения, украсени с бодлива тел, указваща парцелите частна собственост. Под дърветата, чиито черни силуети хвърляха мрачни сенки върху златистите планини, пасяха кротко коне и крави.

Марти вдъхновено запя с цяло гърло.

Смит следваше разбития, пълен с дупки път, прекоси няколко потока по разклатени дървени мостчета и стигна ръба на дълбока цепнатина. На дъното ромолеше широк поток. Висящо стоманено мостче я прекосяваше и водеше към едно открито място, обградено с борови и кедрови дървета, под които се виждаше дървена колиба. Снежният четирихилядник Дана се извисяваше като страж в далечината.

Докато Смит паркираше, Марти продължи да се рее в космоса на собствените си фантазии, стимулиран от невероятния преход от океан, през планини до равнините. Но сега осъзна, че сигурно са близо до целта и от него се очакваше да остане тук. Да спи тук. Вероятно да живее известно време.

Смит отвори вратата и Марти неохотно излезе. Потрепна при вида на моста, който се люлееше от вятъра. Цепнатината беше десетина метра дълбока.

— Няма да стъпя върху тази хлабава измишльотина — твърдо заяви Марти.

— Не гледай надолу и няма страшно — побутна го напред Смит.

Марти не пусна перилата до края на моста.

— Какво ще правим в тази пустош? Тук няма нищо освен онази съборетина.

След като стъпи на пътеката, водеща към „съборетината“, Джон обясни:

— Там живее нашият човек.

Марти се закова.

— Това ли е целта ни? Не бих престоял и пет минути в нещо толкова примитивно. Съмнявам се, че има канализация. Със сигурност няма електричество, а следователно и компютър. Искам компютър!

— Няма и убийци — добави Смит. — И не съди за книгата по корицата.

— Това е клише — изсумтя Марти.

— Хайде, мърдай!

Навлязоха сред дърветата. Във въздуха тежеше миризмата на борова смола. От бараката пред тях не се чуваше никакъв шум. Всеки път щом я мернеше през стената от борове, Марти потръпваше от омраза.

Внезапно едно смразяващо ръмжене ги закова на място. Иззад едно дърво на около четири-пет метра пред тях се показа напълно развит когуар^[1]. Дългата му опашка изплющя като камшик, а жълтите му очи блеснаха.

— Джон! — изкрещя Марти и се обърна, за да побегне назад.

Смит го задържа за ръкава.

— Чакай!

Някъде отпред се чу глас с английски акцент:

— Не мърдайте, джентълмени. Не посягайте към оръжие и той няма да ви стори зло. А може би дори и аз.