Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (19)

Глава 18

11:07 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Университетът в Джорджтаун е бил основан от йезуитите през 1789 г., първият римокатолически университет в Съединените щати. Красивите постройки от XVIII и XIX век, разположени между дърветата и калдъръмените алеи, напомняха за времето, когато науката не бе чувала за каквито и да е вируси, но вече е била възприемана като решение за най-сериозните проблеми на едно модерно общество.

— Работите във факултета, нали? — попита Смит.

— Асоцииран професор по история — тъжно сви рамене Марджори Грифин. — Предполагам, че Бил никога не ти е казвал с какво се занимавам. Бях в нюйоркския университет, когато се срещнахме. След това постъпих тук.

— Никога не е разисквал личния си живот — отбеляза полковникът. — Говорили сме си само за работа и за общото минало. За старите дни.

Марджори разсеяно отпи от чая си.

— В редките случаи, когато се виждахме, дори и за това вече не ставаше въпрос. Нещо се случи с Бил през последните години. Стана мрачен и мълчалив.

— Кога се видяхте за последен път, Марджори?

— Два пъти през последните няколко дни. Вторник сутринта се появи на прага ми и отново снощи. Беше нервен. Тревожеше се за теб. Първото нещо, което направи, когато влезе, бе да отиде до прозореца и да огледа улицата. Попитах го какво търси, но той не отговори. Предложи да пием чай. Беше купил кроасани от френската пекарна на Ем Стрийт.

— Ей така, появи се без причина? — предположи Смит. — Едва ли. Защо?

Марджори Грифин не отговори веднага. Лицето й сякаш помръкна, докато наблюдаваше парада от студенти по павираните алеи.

— Носталгия може би. Не искам да си мисля, че е било вид сбогуване, но най-вероятно беше точно това. Надявах се, че ти знаеш.

Почти шокиран, Смит разбра, че тя е изключително красива жена. Не като София, не. Спокойна красота. Съзнаваща коя е и каква е била. Не точно пасивна, но не и необуздана. Имаше тъмносиви очи и черна коса, прибрана във френски кок. Свободен стил. Хубави страни и волева брадичка. Тяло с неопределими килограми. За секунда Смит почувства привличане, но то веднага отшумя, отстъпвайки място на тъгата.

— Преди два дни, почти три Бил ме предупреди, че съм в опасност — започна той и й разказа за срещата им в парка Рок Крийк, описа нападението, каквото знаеше за вируса и смъртта на София. — Някой притежава този вирус и те са убили София, Кайлбургер и секретарката му.

— Боже господи! — кръвта се отдръпна от страните й.

— Не знам кои са и защо го правят, но всеячески се опитват да ми попречат на разследването. Бил работи за тях.

Тя закри устните си с ръка.

— Не, това е невъзможно!

— Това е единственият начин Бил да е знаел. Опитвам се да разбера дали е под прикритие или наистина е с тях. — Поколеба се за момент и продължи: — Най-добрият му приятел от ФБР каза, че Бил не работи под прикритие.

— Лони Форбс. Винаги съм го харесвала. — Сви строго устни и поклати глава: — Бил стана коравосърдечен. Циничен. Последните два пъти нещо го гризеше. Струва ми се, че е нещо, от което не се гордее, но няма да се откаже, и да отстъпи, защото така е устроен светът — вдигна чашата си, но видя, че е празна и се вгледа в дъното й. — Само предполагам, разбира се. Никога няма да се омъжа отново. Понякога забелязвам някой друг приятен мъж, но това е всичко. Бил е голямата ми любов. Но неговата голяма любов бе работата и някак си тя го излъга. Чувства се предаден. Загубил е вярата си.

Смит отговори с разбиране:

— В свят без други ценности освен парите той иска своя дял. И на други се е случвало. Учените се продават за тлъсти пачки. Вече изчисляват възможната печалба от разпространяването на болести, лекуването им и спасяването на живота. Безскрупулно!

— Но той не може да предаде теб — каза Марджори. — Ще се разкъса от този вътрешен конфликт.

— Той вече ме предаде. София е мъртва.

Когато Марджори понечи да отвърне, клетъчният телефон на колана му звънна. Около тях се заобръщаха раздразнени глави. Смит включи апарата. Гласът на Марти бе едновременно възбуден и ужасен:

— Джон, винаги съм ти казвал, че светът е несигурен.

— Спря, за да си поеме въздух, и изстреля на един дъх: — Сега получих доказателство. Лично. Тук има цяла група нападатели. Всъщност са четирима. Нахлуха в дома ми. Ако ме открият, ще ме убият. Това е по твоята специалност. Ела и ме спаси!

Смит прошепна в слушалката:

— Къде си?

— В другата ми къща — Марти му даде адреса. Внезапно гласът му прегракна и се разтрепери. — Побързай!

— На път съм.

Смит се извини на Марджори Грифин, остави й номера на клетъчния си телефон и я помоли да му се обади, ако Бил отново се появи, след което побягна от чайната.

* * *

Когато Смит предпазливо подмина бунгалото, забеляза сивия пикап, паркиран в началото на пътеката. Никой не се виждаше вътре, а високият плет скриваше гледката към къщата. Внимателно огледа околността, но не намери нищо подозрително. Само обикновените звуци от автомобилното движение. Не преставаше да души за някаква беда, докато зави по идентична пътека, водеща до бунгалото с табела „Продава се“.

На прозореца се появи сянка, а после и уплашеното лице на Марти. Смит се втурна към вратата.

Приятелят му отвори, стискайки в ръката си някакви листи и клетъчен телефон.

— Влизай! Бързо! Бързо! — гледаше страхливо навън.

— Ако беше Флорънс Найтингел^[1], вече да съм мъртъв, Какво те забави толкова?

— Ако бях Флорънс Найтингел, нямаше да съм тук. Щяхме да сме в друг век. — Смит заключи вратата и огледа празната стая, а Марти провери през прозореца. — Кажи ми какво точно се случи. Всичко!

Марти спусна щорите и му описа четиримата нападатели, оръжията и опитите им да проникнат в къщата. Същевременно Смит обикаляше наоколо и проверяваше вратите и прозорците. С поклащащата си походка Марти го следваше. Всички щори и пердета бяха спуснати и стаите бяха мрачни и прашни. Мястото беше празно. Сигурността бе колкото във всяка друга къща, което не беше много. Накрая Марти приключи обясненията си с поток от предположения.

— Прав си — отвърна му кратко Смит. — Скоро ще започнат да претърсват съседните къщи.

— Чудесно. Това исках да чуя — усмихна се леко Марти. Усмивката се превърна в крива гримаса, но все пак бе направил храбър опит.

Смит хвана Марти за раменете, опитвайки се да потисне тревогата в гласа си:

— Как са разбрали за нас, Марти? Казал ли си на някого?

— Не и в последните квадрилион години.

— Следователно трябва да са ме проследили, но не виждам как. — Умът му трескаво започна да изрежда всички мерки, които бе предприел, за да обърка евентуалните си преследвачи, откакто напусна Фредерик. — Този път не са могли да сложат бръмбар на колата.

След това го чу… един звук, който се открояваше от неопределения шум на града. Първо не успя да го идентифицира. Но в следващия момент го разпозна и осъзна как са го проследили. Гърлото му се стегна. Приближи се до предния прозорец, повдигна леко пердето и погледна нагоре.

— По дяволите! — удари стената с юмрук.

Марти отиде до него и се вторачи в хеликоптера, който висеше ниско на юг, точно под перпендикуляр на линията между двете бунгала. Докато я наблюдаваха, машината направи завой и полетя на север право към бунгалото, в което двамата се бяха скрили. Смит си спомни, че бе чул този звук, докато шофираше към дома на приятеля си.

Изруга и отново удари стената. Това бе отговорът — колата. Знаеше, че ги е объркал, когато напусна междущатското шосе при Гейтърсбърг — този път не бяха имали време да сложат радиотрансмитер в триумфа. Но колко могат да бъдат реставрираните коли марка „Триумф“, произведени 1968 г.? Вероятно не са много, а и сигурно неговият е бил единственият гази сутрин между Фредерик и Вашингтон. Всеки един от онези хеликоптери, които наблюдаваше на закуска и си бе помислил, че управляват трафика, би могъл да бъде нещо абсолютно различно. Трябвало е само да предположат, че отива до Вашингтон, и да следят междущатското шосе за автомобил триумф. Бяха го открили при Гейтърсбърг. Проследили са го до Вашингтон.

Триумфът го е издал. По дяволите!

Гласът на Марти беше леден:

— Добре, Джон. Нямаме време за яростните ти изблици. Освен това не искам дупки по стените, освен, ако сам не си ги правя. Кажи ми каква е следващата ни стъпка. Мога ли да помогна с нещо?

— Този път не. Това е от моята компетенция, нали така? Знам, че имаш кола. Още ли е тук? — Беше убеден в сигурността на своя триумф и сгреши. Сега би могъл да си вземе реванш, щом разчитат на колата, за да го проследят — всеки план си имаше слаби страни.

— Държа я в гаража, близо до Масачузетс Авеню. Но Джон, нали знаеш, че никога не излизам навън?! — Той подскочи и отиде до съседната стая, където нервно погледна през прозореца. Все още стискаше в ръце дистанционното и листите, сякаш бяха талисмани.

— Сега ще го направиш — твърдо отсече Смит. — Излизаме оттук и…

— Д-д-джон! Виж! — Марти посочи с дистанционното към задния прозорец.

Смит моментално застана зад него с берета в ръка. Двама от нападателите бяха прескочили живия плет и се насочиха към тяхното бунгало. Приведени ниско към земята, държаха се така, сякаш очакваха сериозна съпротива. Бяха въоръжени. Марти се приближаваше до истерията. Пулсът на Смит се ускори. Хвана приятеля си за рамото, натисна го надолу и го принуди да залегне.

Остави ги да се приближат на петнайсетина метра, открехна леко прозореца, внимателно се прицели и стреля последователно в краката на двамата. Реакциите му бяха хванали ръжда през годините бездействие, но мускулите на тялото си припомниха всичко и се задействаха от само себе си като добре смазана машина. Нападателите се проснаха по лице, стенейки от болка и изненада. Докато се влачеха по земята в търсене на прикритие зад старите кестени в градината, Смит се втурна към всекидневната. — Хайде, Марти!

Геният го последва. Надникнаха през прозореца. Опасенията на Смит се потвърдиха — другата двойка се готвеше за пристъп. Единият от мъжете бе същият онзи едър тип, който водеше засадата преди два дни в Джорджтаун. Явно бяха чули изстрелите, защото залегнаха в тревата с насочени напред пистолети. Старият му познайник се хвърли по гърди, без да изпуска оръжието. Реакцията на втория бе с три секунди по-бавна. Беше преполовил пътеката към бунгалото, но все още стоеше изправен с големия армейски колт 45-и калибър в ръка.

Смит не успя да го уцели в крака, но преди онзи да избяга, вторият изстрел обля в кръв рамото му и го събори на земята.

Марти наблюдаваше тревожно.

— Добър изстрел, приятелю — въздъхна кротко.

Смит трескаво преценяваше ситуацията. Неочакваната стрелба бе елиминирала двама от противниците. Но водачът им бе здрав, а партньорът му бе само одраскан. Сега щяха да са по-внимателни — бяха ги уверили, че са изправени пред съпротива на живот и смърт, — но едва ли щяха да се откажат. Съвсем скоро хеликоптерът щеше да докара подкрепление. С напрегнат глас попита:

— Тунелът ти действа ли от тази страна?

В отговор Марти кимна с разбиране:

— Да, щеше да е нелогично, ако не бях се погрижил.

— Да вървим тогава.

В спалнята Марти натисна дистанционното. Матракът се отмести безшумно и откри входа към тайния проход. Още една електронна команда и капакът се отвори.

— Следвай ме! — Без да изпуска джаджата и листите, Марти слезе по стълбичката надолу към бетонния подземен тунел. Скочи от последното стъпало и се приземи върху пода на обления в светлина проход. Веднага се отдръпна — само секунда по-късно Смит се стовари до него.

— Забележително, Марти! — похвали го Смит.

— И много полезно. — Натисна някакъв бутон. — Това затваря капака и подрежда всичко както си беше.

Двамата бързо се придвижиха напред. Стигнаха другия край на тунела и Смит настоя да мине пръв. Когато се появи в малката баня на бунгалото, го очакваше изненада — пети нападател прекосяваше хола и се насочваше към коридора. Пулсът му се ускори. Ослуша се и разбра, че мъжът е тръгнал към банята. Дръпна се надолу.

— Затваряй!

С изпотено от напрежение лице Марти затвори капака и върна ваната на мястото й. Само след секунда чуха как врагът влиза в банята, а след това и изливащата се струя в тоалетната. Смит тихо обясни на Марти какво иска от него.