Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (9)

Глава 8

5:52 ч.

Фредерик, Мериленд

 

София Лежеше върху ограденото със завеси болнично легло и се давеше въпреки кислородната маска. Към нея бяха прикрепени всякакви апарати, които една модерна болница можеше да предостави. Изглеждаше пленена от машините, напълно равнодушни коя е тя или какво й се е случило. Смит държеше горящата й ръка и му се искаше да им изкрещи:

„— Това е София Ръсел. Ние разговаряме. Смеем се. Работим заедно. Правим любов. Живеем! Ще се оженим напролет. Тя ще се оправи и ние наистина ще се оженим само след няколко месеца. Ще живеем заедно, ще остареем, ще посивеем, но пак ще се обичаме.“

Приведе Се над нея и каза твърдо:

— Ще се оправиш, Софи! — Така многократно бе успокоявал безбройните ранени войници, лежащи в лазарета около някой фронт. — Скоро ще си добре. Ще се изправиш и ще се чувстваш много по-добре. — Опитваше се да скрие тревогата и страха в гласа си. Беше длъжен да повдига духа им — винаги имаше някаква надежда. Това бе София и той трябваше по-силно отвсякога да се бори с отчаянието. Прошепна: — Дръж се, скъпа. Моля те. Дръж се.

Когато беше в съзнание, тя се опитваше да му се усмихне. Безсилно стискаше ръката му. Треската и борбата й да си поеме въздух я изцеждаха.

Отново се опита да се усмихне:

— Къде… беше…?

Той нежно постави пръст на устните й.

— Не се опитвай да говориш. Концентрирай се върху оздравяването си. Спи, мила. Почивай си и оздравявай.

Очите й се затвориха като завеса, слагаща край на представлението. Изглеждаше така, сякаш се напрягаше и съсредоточаваше всичките си сили навътре, за да се противопостави на всичко, което я атакуваше. Той изучаваше прозрачната й кожа, крехките кости, изящните извивки на веждите. Лицето й винаги излъчваше една особена, рафинирана красота, подсилена от изключителната й интелигентност. Сега болката я изсушаваше. Изглеждаше толкова слаба и крехка върху болничните чаршафи. Трескавото й лице сякаш сияеше и това го хвърляше в ужас.

Капка кръв се появи на лявата й ноздра.

Изненадан, Смит я попи с кърпата си и извика към сестрата:

— Спрете това кръвотечение.

— Трябва да се е спукал някой капиляр. Горкото момиче. — Сестрата извади тампони и марля.

Смит не отговори. Прекоси стаята, изпълнена с машини и примигващи светлини до ъгъла, където д-р Джошуа Уидърс, специалист по белодробни заболявания, д-р Ерик Мукогава — специалистът по вътрешни болести във форт Детрик, и капитан Доналд Герини — най-добрият вирусолог в ААМИИЗИБ, тихо се консултираха. Когато Смит се приближи, те се обърнаха. По лицата им бе изписана неприкрита тревога.

— Е?

— Опитахме всеки антибиотик, който би могъл да помогне — започна д-р Уидърс. — По всичко изглежда, че е вирус. Но опитите ни досега да облекчим симптомите са неуспешни. Тя не реагира на нищо.

Смит изруга.

— Хайде, направете нещо! Поне я стабилизирайте!

— Джон — капитан Герини постави ръка на рамото му, — изглежда, че е вирусът, който получихме в лабораторията предния уикенд. Всяка лаборатория по света работи върху него. Все още нямаме никаква представа, нямаме дори идея как да го третираме. Изглежда подобен на хантавирусите, но не е от тях. — Той се намръщи и тъжно каза: — Трябва някак си да се е заразила…

Смит зяпна Герини.

— Предполагаш, че е допуснала грешка в лабораторията, Дон? В горещата зона? Невъзможно! Тя е толкова опитна.

— Правим всичко по силите си, полковник.

— Тогава направете нещо повече! Нещо по-добро! Открийте нещо, за бога!

— Докторе! Полковник!

Сестрата стоеше до болничното легло, в което София агонизираше. Тялото й се бе извило като лък, сякаш се опитваше да си поеме един-единствен дълбок дъх.

Смит разбута останалите и се затича.

— София!

Когато стигна до нея, тя се опита да се усмихне. Смит пое ръката й.

— Мила?

Очите й се затвориха. Ръката се отпусна.

— Не! — изрева Смит.

София потъна в леглото, сякаш уморена от дълго пътуване. Гърдите й спряха да се повдигат. След дългата борба да си поеме дъх сега настъпи внезапна тишина. От носа и устните й бликна кръв.

Ужасен и невярващ, Смит скочи да провери монитора. Зелена права линия разделяше екрана. Права. Смърт.

— Електроди! — изрева отново.

Сестрата потисна хлипането си и му подаде чифт шокови клеми.

Той се бореше с паниката. Припомни си, че е лекувал ранени по време на кървави престрелки и сражения във всички горещи точки на планетата. Бе опитен медик. Спасяваше живот. Това му бе работата. Нещото, което умееше и правеше най-добре. Щеше да спаси живота на София! Можеше!

Не изпускаше монитора от очи и направи първия шок. Тялото на София безжизнено се изви в арка и отново се свлече върху леглото.

— Отново!

Опита пет пъти подред, като последователно увеличаваше напрежението. Неколкократно му се стори, че почти е успял да я върне. Беше сигурен, че последния път реагира. Не можеше да е мъртва. Това бе невъзможно!

Капитан Герини леко го докосна по ръката.

— Джон?

— Не!

Отново пусна тока. Мониторът не реагира — линията си остана равна. Трябваше да е грешка. Някакъв кошмар. Сигурно спеше и сънуваше. София беше жива, изпълнена с жизненост. Красива като летен ден.

— Отново! — провикна се Смит.

Доктор Уидърс го хвана за ръката.

— Джон, остави електродите.

— Какво? — с невиждащ поглед се обърна Смит, но изпусна електродите и лекарят ги вдигна.

— Много съжалявам, Джон! — каза д-р Мукогава. — Всички съжаляваме. Ужасно е! — Махна към останалите:

— Оставяме те сам. Имаш нужда от време.

Всички излязоха. Завесите се спуснаха около леглото на София и океан от болка обля сърцето му. Падна на колене и притисна чело върху отпуснатата й ръка. Беше още топла. Искаше да продължи да се убеждава, че София е жива. Очакваше да се раздвижи, да седне в леглото, да се разсмее и да му каже, че всичко е било само лоша шега.

Една сълза се стече по бузата му. Ядосано я избърса. Освободи кислородната маска, за да може наистина да я разгледа. Все още изглеждаше като жива, кожата й бе розова и влажна. Приседна до нея на леглото, взе двете й ръце и ги задържа. Целуна пръстите й.

„Спомням си, когато те видях за пръв път. О, беше толкова красива. Разкъсваше на парчета онзи нещастен асистент, че е сгрешил при разчитането на слайда. Ти си велик учен, София. Най-добрият приятел, който съм имал. И единствената жена, която съм обичал.“

Седеше и й говореше мислено. Изливаше любовта си. Понякога стискаше ръцете й, както правеше, когато бяха заедно на кино. Внезапно погледна надолу и видя, че чаршафите са подгизнали от сълзите му. Много време мина, преди да й каже накрая:

— Сбогом, мила.

* * *

В чакалнята на болницата бавната нощ още не си беше отишла, но и утринната глъчка не бе започнала. Нещастен и уморен, Смит седна в едно от креслата изпълнен със спомени.

Когато София влезе в лабораторията на ААМИИЗИБ за пръв път, заговори от вратата още преди Смит да е отклонил поглед от микроскопа.

— Ранди те мрази и в червата. Не знам защо. Хареса ми начинът, по който прие вината за всичко, което си сторил, и каза, че съжаляваш. Сигурна съм, че е вярно, и наистина го преживяваш.

Обърна се към нея и още веднъж се убеди, че е знаел много добре какво прави, когато изнуди армията да я прехвърлят във форт Детрик.

Беше я видял в сградата на Централната епидемиологична лаборатория да измъчва нещастния асистент. Изненадан, по-късно я завари у Ранди. Бяха сестри. Но тези две срещи му бяха достатъчни и той пожела да прекарва повече време с нея. Застана там, под вбесения поглед на Ранди, и се загледа възхитено в София. Имаше дълга сламеноруса коса, вързана на опашка, и тяло, изваяно в изкусителни извивки.

Тя не пренебрегна интереса му. Още първия ден в ААМИИЗИБ му заяви с нетърпящ възражение тон:

— Ще заема предното място, ето тук. Можеш да спреш да ме зяпаш, а аз ще се заема със задачите си. Всички ми казват, че си препатил по фронтовете военен лекар. Уважавам това. Но аз ще си остана много по-добър изследовател от теб каквото и да постигнеш в бъдеще. Трябва да привикнеш с тази мисъл.

— Ще я запомня.

Погледна го право в очите.

— И си дръж оная работа в панталоните, докато сама не ти кажа да си я извадиш.

Той кимна, усмихна се и отвърна:

— Умея да чакам.

Фоайето в болницата бе като остров извън времето. Светът бе останал някъде много далеч. През главата му прелитаха спомени. Губеше контрол. Ще трябва да откаже церемонията по годежа. Да прекрати всичко. Да се обади на всички поканени. Лично. Да откаже резервираните лимузини…

Тогава какво правеше той?

Тръсна яростно глава. Опита се да се концентрира. Намираше се в болницата.

Утринната зора обагряше в розово и жълто сградите от другата страна на улицата. Къде беше през последните седмици? Трябваше да остане с нея. Не биваше да я привлича на работа в ААМИИЗИБ.

Колко души бяха поканени на годежа? Трябваше да пише на всеки от тях. Лично. Да им каже, че вече я няма… няма…

Той я уби. Беше накарал ААМИИЗИБ да й направи толкова добро предложение за работа, че да й е невъзможно да откаже. Тя се подлъга, постъпи във форт Детрик и той я уби. Желаеше я от момента, в който я видя при сестра й Ранди. Когато обясни на Ранди, че годеникът й е мъртъв, тя бе прекалено ядосана, за да го изслуша. Но София разбра, прочете го в бездънните й черни очи. Толкова искрящи, толкова живи.

Трябваше да каже на семейството й. Но тя нямаше семейство. Само Ранди. Трябваше да каже на Ранди. Той скочи на крака, за да намери телефон, и тогава върху му се стовари споменът за Сомалия.

Беше назначен на санитарен кораб заедно с малка военна група, изпратена да възстанови реда и да защити американските граждани в страна, разпаднала се от гражданска война. Двама генерали си бяха поделили Могадишу и бяха превърнали столицата в бойно поле. Една от мисиите му бе в отдалечена местност сред гъсталаците да помогне на болен от треска майор. Изморен от двадесет и четири часовото пътуване, той му постави първоначална диагноза — малария. Впоследствие се оказа далеч по-тайнствената болест „ласа“. Жертвата беше починала, преди Смит да успее да поправи грешката си и да предложи по-уместно лечение.

Армията го освободи от отговорност. Много по-опитни лекари, незапознати с вирусологията, бяха правили подобни грешки. Такива нещастия щяха да се случват и занапред. Обикновено „ласа“ убиваше и при най-внимателно третиране. Не съществуваше лекарство. Осъзнаваше, че тогава е бил прекалено арогантен, прекалено самоуверен, за да потърси чужда помощ, докато не се оказа прекалено късно. Обвиняваше се. Това бе причината да притисне армията за назначението си във форт Детрик. Така осъществи желанието си да се превърне в специалист по вирусология и микробиология.

Тук най-сетне научи колко рядка е тази болест в сравнение с маларията и прие грешката си като риск на полевата медицина по далечни и непознати места. Но майорът се оказа годеник на Ранди Ръсел и тя никога не му прости, никога не престана да го обвинява за смъртта му. Сега се налагаше й съобщи, че е убил още един човек, когото е обичала.

Отпусна се обратно в креслото.

София. Софи. Той я уби. Скъпата София. Щяха да се оженят напролет, но тя бе мъртва. Не биваше да я води във форт Детрик. Никога.

* * *

— Полковник Смит?

Джон чу гласа, сякаш идващ от километри дълбока вода. Видя някаква форма. След това лице. Съзнанието му изплува на повърхността и той премигна на ярката светлина.

— Смит? Добре ли си?

Над него стоеше бригаден генерал Кайлбургер. След това отново усети удар, който го вцепени. София беше мъртва. Изправи се.

— Трябва да отида на аутопсията! Ако…

— Отпусни се. Още не е започнала.

— Защо, по дяволите, не ми казахте за новия вирус?

Много добре знаехте къде съм.

— Не ми дръжте такъв тон, полковник! Не ви беше съобщено, защото не изглеждаше толкова спешно — един единствен войник в Калифорния. Когато научихме за другите два случая, вие вече трябваше да сте се върнали във форта. Ако се бяхте появили според инструкциите, щяхте да знаете. А може би…

Стомахът на Смит се сви в юмрук, а пръстите му стиснаха облегалките до побеляване. Нима Кайлбургер намекваше, че би могъл да спаси София? Облегна се назад. Нямаше нужда генералът да му причинява това, за което вече се винеше сам.

Внезапно се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона.

Отиде до апарата край асансьора и набра номера на Ранди Ръсел. След два сигнала чу гласа й: „Ранди Ръсел. Сега не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение… Благодаря.“

„Благодаря“ — то бе казано през зъби. Явно някакъв вътрешен глас я бе посъветвал да не бъде толкова делова през цялото време. Такава си бе Ранди.

Набра телефона на офиса й в Института за международни изследвания — резервоарът за външнополитически мислители. Този път гласът й бе още по-рязък: „Ръсел… Оставете съобщение.“

Нямаше „Благодаря“ дори след като е размислила. С горчивина реши да остави съобщение в същия стил:

„Тук е Смит. Лоши новини. София е мъртва. Съжалявам.“

Но просто затвори слушалката. Не можеше да остави подобно съобщение. Трябваше да се опита да я открие, независимо колко ще боли. Ако и утре не успее, ще се свърже с шефа й. Ще му обясни всичко и ще го помоли да й каже да му се обади. Какво друго можеше да стори? Ранди непрекъснато беше на някакви дълги пътешествия. Рядко се виждаха със София. След като се сближи със сестра й, Ранди се обаждаше рядко и никога не ги посещаваше.

В чакалнята попадна на генерал Кайлбургер, който нервно оправяше изрядната си униформа и оглеждаше лъснатите си като огледало ботуши. Смит седна до него.

— Разкажи ми за новия вирус. Откъде се е появил? Какъв тип е? Кръвна треска подобна на Мачупо?

— И да, и не. Майор Андерсън умря в петък във форт Ървин от остро респираторно увреждане, но не от вида, с който сме свикнали да си имаме работа. Имаше масивен кръвоизлив в белите дробове и гръдната кухина. От Пентагона ни алармираха и в събота сутринта получихме кръвни и тъканни проби. Междувременно имаше още две жертви — в Бостън и Атланта. Ти отсъстваше, затова поставих начело на екипа д-р Ръсел. Работеха денонощно. Когато получихме ДНК-картата, тя се оказа абсолютно непозната. Не реагираше на антителата, синтезирани за никой от познатите вируси. Реших да потърся помощ от Централната епидемиологична лаборатория и останалите „горещи“ лаборатории, но засега резултатите са изцяло негативни. Вирусът е нов и смъртоносен.

Патологът д-р Лутфалах се появи в коридора заедно с двама асистенти, бутайки легло, на което лежеше покрито с чаршаф тяло. Кимна на Смит.

Генералът продължи да говори:

— Това, което искам от теб, е…

Смит не му обърна внимание. Това, което трябваше да свърши, бе далеч по-важно от онова, което искаше Кайлбургер.

Той скочи и последва процесията към стаята за аутопсия.

* * *

Санитарят Емилиано Коронадо излезе през сервизния вход зад болницата, за да изпуши цигара. Горд с далечните си предци, безстрашни и храбри конквистадори, застана изправен и си се представи сред огромната пустош на Колорадо в издирване на златния град.

Внезапна болка го преряза през врата. Цигарата му падна от устата, а гледката на древността се стопи в боклуците, замърсяващи мрачната алея. Острие на нож бе порязало гърлото му, ала не се отдели от раната.

— Нито звук! — чу глас зад себе си.

Ужасен, Емилиано успя само да изгъргори.

— Кажи ми за д-р Ръсел. — Надал ал Хасан притисна още по-силно ножа си, за да го окуражи. — Жива ли е?

Коронадо се опита да преглътне.

— Умря.

— Какво каза, преди да умре?

— Нищо… нищо не ми е казвала.

Ножът се заби още по-дълбоко.

— Сигурен ли си? А на полковник Смит, нейния годеник? Не е възможно да не са разговаряли.

Емилио беше отчаян.

— Беше в безсъзнание, не разбирате ли? Как може да говори?

— Това е добре.

Ножът си свърши работата и Емилио се просна умиращ на алеята.

Ал Хасак се огледа внимателно и заобиколи болницата. До бордюра беше паркиран пикапът.

— Е? — попита Бил Грифин.

— Според санитаря не е казала нищо.

— Тогава вероятно и Смит не знае нищо. Може би е за добро, че Мадукс го изпусна в окръг Колумбия. Две жертви в ААМИИЗИБ ще увеличат риска някой да се замисли.

— Бих предпочел Мадукс да го беше убил. Тогава нямаше да водим тази дискусия.

— Но той не успя и можем да размислим кое е необходимо и кое — не.

— Не можем да сме сигурни, че не е говорила в съня си.

— Можем, ако е била в безсъзнание през цялото време.

— Тя не е била в безсъзнание, когато е допълзяла до апартамента си — отвърна Ал Хасан. Нашият водач няма да е доволен от възможността д-р Ръсел да е споменала нещо за Перу.

— Повтарям ти, Ал Хасан. Твърде много необясними убийства ще привлекат вниманието. Особено, ако Смит разкаже на някого за нападението. Шефът още по-малко ще хареса това.

Ал Хасан се поколеба. Презираше Грифин, но бившият агент на ФБР можеше да е прав.

— Тогава ще изчакаме. Да видим какво ще предприеме.

Бил Грифин усети, че му олеква, но не съвсем, защото познаваше Смити. Ако Джон заподозреше, че смъртта на София не е случайна, никога нямаше да се откаже. Надяваше се все пак полковникът да реши, че смъртта й е причинена от грешка в лабораторията, а нападението над него няма връзка с нея. Прекратят ли атаките, вероятно щеше да се предаде. Тогава нямаше да е заплашен и Бил Грифин можеше да спре да се тревожи.

* * *

В облицованата с плочки от неръждаема стомана стая за аутопсии Смит видя как патологът се отдръпва от масата за дисекции. Въздухът беше студен и напоен с миризмата на формалдехид. Двамата мъже бяха облечени от глава до пети в зелени защитни облекла.

— Това е, Джон — въздъхна д-р Лутфалах. — Няма съмнение. Умряла е от вирусна инфекция, която е разрушила белите й дробове.

— Какъв вирус? — настоятелно попита Джон, въпреки че много добре знаеше отговора.

— Ще оставя тази част на вас, Айнщайновците в Детрик. Кръвоизливът е в дробовете и почти никъде… но не е пневмония, туберкулоза или нещо, което съм виждач преди. Бил е бърз и опустошителен.

Смит кимна. С огромно усилие на волята се абстрахира от мисълта кой лежи разрязан на дисекционната маса с канали за оттичане на кръвта и заедно с патолога се зае с тъжната задача да събира кръвни и тъканни проби.

* * *

Едва след аутопсията, когато бе свалил зелените ръкавици, шапка, маска и престилка и бе седнал отвън на една дълга пейка, Смит си позволи отново да тъгува за София.

Беше чакал твърде дълго. Беше си позволил да отсъства прекалено много за сметка на възбуждащите издирвания на медицински и научни открития по земното кълбо. Неоправдано си бе вярвал, че сега, когато е заедно със София, вече не е същият каубой. Оказа се, че не е бил прав. Дори след като й предложи да се омъжи за него, той я бе оставил да го чака. Сега не можеше да върне назад пропиляното време.

Болката от нейната липса бе по-силна от всяко физическо нараняване, което бе преживявал. Опита се да възприеме истината, че никога вече няма да бъдат заедно. Сведе се напред и покри лицето си с длани. Копнеше за нея. През пръстите му се процеждаха сълзи. Мъка. Вина, Безнадеждност. Вече я нямаше, а единственото, за което бе в състояние да мисли, бе колко го болят ръцете да я прегърне още веднъж.