Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (7)

Глава 6

1:37 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Част от Джон Смит вече се бе върнала назад в миналото, обратно в Босна и работата му под прикритие из Източна Германия преди падането на Стената. Сенките, спомените, разбитите мечти, малките победи, вечното безпокойство. Всичко, което си бе въобразявал, че е оставил завинаги зад гърба си.

Когато двамата мъже извадиха оръжие и хукнаха към него, приклекнал под оскъдната светлината на лампата, той хвана китката и лакътя на убиеца. Преди човекът да реагира, Смит ловко я изви и дръпна, уверен, че резултатът е според желанията му. Костта на противника изпука. Той изкрещя, а лицето му се изкриви и побеля от болка. Припадна и изпусна пистолета на асфалта. Всичко това се случи за секунда. Смит тъжно се усмихна. Поне нямаше да му се налага да го убива. С едно движение се хвърли към оръжието, претърколи се през рамо, изправи се на едно коляно с насочен пистолет. Стреля. Заглушителят издаде тихо „пуф“.

Един от тичащите към него се закова и се свлече, гърчейки се в агония върху студения паваж. Докато се държеше за раненото си бедро, вторият нападател залегна зад него по корем и зае поза сякаш се намираше на стрелбище, а Смит щеше да играе неподвижната мишена. Голяма грешка. Джон прекрасно знаеше какво ще направи противникът му. Приведе се и изстреляният със заглушител куршум прелетя покрай челото му.

Сега Джон нямаше избор. Преди мъжът да може да стреля отново или да наведе глава, натисна спусъка. Оловото експлодира в лявото око на убиеца. От тъмния кратер в главата му плисна кръв и той захлупи глава в земята. Стопроцентово мъртъв.

Пулсът туптеше в слепоочията му. Скочи и предпазливо тръгна към тях. Не искаше да убива мъжа и беше ядосан, че се е поставил в ситуация без друга възможност. Около него въздухът сякаш вибрираше след атаката. Бързешком огледа улицата. Отникъде не се виждаха приближаващи светлини, заглушителите бяха скрили засадата.

Освободи от безжизнената ръка на мъртвия армейска „берета“ и без особена надежда провери за признаци на живот. Наистина беше мъртъв. Поклати съжалително глава и отне оръжието на другия ранен. Онзи със счупената ръка беше все още в безсъзнание, но раненият в бедрото намери сили за няколко неприлични благословии към полковника. Смит не му обърна внимание. Отправи се бързо към триумфа. Изведнъж въздухът се разтърси от звука на приближаващ се камион. Смит погледна назад. Огромният шестколесен мастодонт без регистрационни номера се носеше с пълна скорост към кръстовището. По някакъв начин убийците отново го бяха открили. Как?

В сражение настъпва време, когато трябва да се обърнеш срещу врага и да се биеш, но понякога се налага да побегнеш, сякаш те преследва самият ад. Смит си помисли за София и се понесе в спринт надолу покрай редицата викториански къщи, като се придържаше към сенките на дърветата. От някакъв двор се чу самотно излайване, незабавно последва второ. Скоро кучетата огласиха квартала. Когато след минута всичко утихна, Смит се промъкна в двора на триетажна къща, натруфена с кулички, куполи и широка тераса. Беше поне на стотина метра от пресечката. Ниско приведен, хвърли поглед назад. Запамети паркираните наоколо коли. Един нисък, набит човек слезе от камиона и се наведе над ранените. Махна нетърпеливо и от кабината се появиха още двама, които се заеха с пренасянето на повалените си колеги. Набитият отвори задната врата на камиона. Оттам се изнизаха половин дузина мъже. Дори под бледата лунна светлина Смит видя как с потно от яд лице шефът им дава нареждания.

Ранените и трупът бяха качени в колата и един от останалите я подкара на север покарай полковника. Огромният камион също потегли, но в южна посока, а предводителят разпрати хората си по двойки, очевидно с намерение да открият Джон. Явно се надяваха, че с малко късмет всяка от двойките би могла да се справи с някакъв си четирийсетгодишен отпуснат учен. Глупаво бе да не обръщат внимание на предупрежденията на ранените си съучастници. Мислеха си, че е очилатко, който живее в кула от слонова кост и носи униформа само от суетност — и други бяха допускали тази грешка по адрес на Смит.

Ослушваше се от скривалището си. Скоро двама от враговете му се приближиха. Трябваше някак си да ги неутрализира. Хвърли се в храстите, така че да го чуят. Те се хванаха на въдицата и се втурнаха да го преследват, като се отделиха от останалите. Осезанията му бяха изострени до крайност. Пробяга през няколко тъмни двора. Четири карета от кръстовището, откри подходящо място за засада. Пред него се извисяваше бяла, построена в колониален стил вила. Прозорците бяха тъмни, гъсти храсти и дървета ограждаха по границите владението. Към входната врата водеше тясна асфалтирана алея, а встрани от нея, почти невидима, се гушеше сред гъсталака малка беседка.

Изкашля се и тупна няколко пъти с крак по пътеката, за да е сигурен, че са го чули. Надяваше се да предположат, че се е скрил в имението. След това се промъкна в беседката. Оказа се прав, оттук имаше идеален поглед върху околността. Постави новопридобитите „глок“ и „берета“ на пейката. Нямаше намерение да ги използва повече освен за сплашване. Работата трябваше да се свърши бързо и тихо.

Мина една дълга минута.

Дали не са се досетили какво им е скроил и да са извикали останалите? Дали не се опитват да го заобиколят в гръб? Избърса с ръка потта от челото си.

Две минути…три минути…

Една сянка изплува от лявата страна на къщата. След това втора от дясната страна.

Смит въздъхна. Побойниците, военни или цивилни, бяха предвидими. Не притежаваха въображение и тактическите им идеи бяха повърхностни — директна атака или елементарния номер на футболист в училищен отбор, който гледа в обратната посока на тази, в която иска да изпрати топката.

Приближаваха се от двете му страни. Очевидно бяха по-добри от мнозина, ала подобно на генерал Къстър при Литъл Биг Хорн^[1] срещу индианците или Лорд Хелмсфорд при Исандхава срещу зулусите те му бяха направили услугата да разделят силите си. Така можеше да ги отстрани един по един.

Единият тръгна около десния зид на къщата, минавайки покрай беседката. Това бе сгодният случай за Смит. Промъкна се зад него, но кракът му настъпи някаква суха съчка. Шумът бе тих, но достатъчен да разтревожи неприятеля. Сърцето на Смит сякаш спря. Убиецът се обърна с готов за стрелба пистолет.

Полковникът реагира мигновено. Светкавичен удар в гърлото парализира гласовите струни, а тежка, четиридесет и пети номер обувка направи широка дъга и се стовари върху тила. Преследвачът му се свлече безшумно на земята. Смит се плъзна обратно в беседката. Една…две минути…

По-предпазливият от двамата се материализира между укритието му и падналия си партньор. Имаше достатъчно въображение да се движи встрани от другия, но то свършваше дотам. Когато видя тялото на тревата, се затича към него и се отпусна на едно коляно. — Джери? Исусе, какво…

Беретата на Смит се стовари върху наведената му глава. Смит придърпа изпадналите в безсъзнание мъже до беседката. Надвесен над тях, се заслуша в звуците на нощта. Единственият различим шум беше двигателят на кола, движеща се в южна посока. С облекчение напусна укритието си и пое обратно към „триумфа“. Когато наближи кръстовището, където беше нападнат, за пореден път се спря и се ослуша. Отново звукът на същата кола. Сега се движеше в обратна посока — на север.

Припълзя на колене и лакти към ъгъла на пресечката. Паркираните коли от двете страни си бяха същите. Неговият „триумф“ все още стоеше до тротоара, където го бе зарязал от нетърпение да помогне на измамната „жертва“. Нямаше никой друг в околността.

Абсолютно невъзможно бе камионът да го открие на Уискънсин авеню, а после и тук. Никой нямаше такъв късмет. И все пак камионът, колата и „пияният“ бяха следвали свой план и за малко да го убият.

Прекрасно са знаели къде е.

Изчака да се скрие луната. Мракът се сгъсти, отнякъде се обади бухал, далечната кола продължаваше да се движи на юг, после на север, отново на юг и всеки път се приближаваше до кръстовището.

Сигурен, че никой не го дебне, Смит подскочи и се втурна към „триумфа“. Измъкна от колата си малко фенерче и освети задницата й. Там беше. Никакво въображение, никаква оригиналност. Под багажника с помощта на магнит бе закрепен миниатюрен трансмитер, не по-голям от нокът. Проследяващото устройство сигурно бе в камиона или у едрия им водач.

Изгаси фенерчето, пусна го в джоба си и свали устройството. Възхищаваше се от интелекта, създал такава деликатна технология. Изправи се, но забеляза, че патрулиращата кола почти е стигнала до кръстовището. Сниши се зад триумфа и притихна.

Шофьорът направи обратен завой.

Смит се изправи и изсвири. Колата забави на кръстовището и той се затича към отворения й прозорец.

— Мога ли да си купя вестник от вас?

— Разбира се, останали са още няколко.

Смит бръкна в джоба си, изпусна монета, наведе се и със студена усмивка закрепи трансмитера под колата. Изправяйки се, взе вестника и кимна.

— Много благодаря.

Колата потегли, а Смит скочи в своя „триумф“. Надяваше се, че номерът му ще заблуди преследвачите достатъчно дълго, за да успее да се добере до София. Но ако тези нападатели бяха това, за което го предупреди Бил Грифин, отлично знаеха къде могат да го намерят. Къде ще намерят и София.

* * *

4:07 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

Докладът от Института за тропическа медицина „Принц Леополд“ в Белгия беше третият, който София изчете, откакто се бе върнала на работа. Не беше останал никой друг, но се чувстваше прекалено разтревожена, за да заспи. Ако проклетият генерал се окажеше прав, че Джон е последвал типичния си ентусиазиран порив и се забавлява с някой интересен медицински проблем, сигурно щеше да излезе от кожата си. От друга страна, надяваше се това наистина да е така. Тогава не би имала причина за безпокойство. Продължи да разглежда последните доклади. Накрая попадна на интересна информация от „Принц Леополд“, която й даваше надежда. Д-р Жискар си бе припомнил нещо, докато работил в една болница сред боливийската джунгла. Тогава бил напълно погълнат от борбата с епидемия на треската „мачупо“, недалеч от крайречния град Сан Хоакин, където Карл Джонсън, Кунс и Маккензи за пръв път бяха открили този смъртоносен вирус. По онова време дори не си направил труда да изследва някакви непотвърдени слухове от далечно Перу, затова просто си оставил паметна бележка и забравил за случая.

Новият вирус бе освежил паметта му. Той проверил в оригиналните си дневници и открил въпросната записка. В нея бе наблегнал на странната комбинация между вероятен хантавирус, кръвна треска и някакви маймуни.

София почувства изблик на ядно удовлетворение. Йе! След като Тремон не можа да й помогне, тя бе започнала да се съмнява в себе си. Сега записките на д-р Жискар потвърдиха подозренията й. Какви ли бяха контактите на ААМИИЗИБ с онази джунгла? Ако беше права, досега не е имало нито големи, нито дори малки епидемии, причинени от този агент. Следователно вирусът би трябвало да е затворен в ограничен район сред дълбоката джунгла, в най-затънтената част от Перу.

В дневника си тя описа реакцията си след запознаването с доклада от „Принц Леополд“, накратко разказа какво си спомня за странния вирус и отбеляза двата разговора с Виктор Тремон, тъй като вече бяха от значение. Позволи си и няколко предположения — как би могъл да се пренесе перуански вирус до Съединените щати.

Докато пишеше, чу как вратата на офиса се отваря.

— Кой е? — в нея трепна надежда.

Завъртя се със стола.

— Джон? Скъпи, къде, по дяволите…

В секундата, когато главата й експлодира от болка в резултат на нанесеният и удар, зърна четирима наобиколили я мъже. Никой от тях не беше Джон. Последва мрак.

* * *

Надал ал Хасан, облечен от глава до пети в лабораторно защитно облекло, прегледа бюрото на жената. Прочете всеки документ, доклад и записка. Провери всеки файл. Задачата беше неприятна, въпреки че бе сложил хирургически ръкавици. Отдавна беше запознат с модерните богохулства, пораждащи се в неговата родина, както и в множество други ислямски и дори арабски страни, но не беше в състояние да прикрие отвращението си. Да се позволи на жените да работят и да учат заедно с мъжете беше по-лошо от ерес, това мърсеше едновременно достойнството на мъжа и чистотата на жената. Да докосва вещите, държани от нея, бе непоносимо.

Но претърсването бе наложително, така че го извърши методично и подробно. Почти веднага откри двата опасни документа. Единият беше отворен на плота — доклад от института „Принц Леополд“ на д-р Рене Жискар. Другият бе записките й от телефонните разговори, които генерал Кайлбургер изискваше от служителите си всеки месец.

След това откри дневника и страницата със записките за белгийския доклад. За щастие изписаната със ситен почерк отгоре до долу страница бе само една. От куфарчето си извади остър бръснач и внимателно я отдели. Подробно огледа среза, за да се увери, че е незабележим. Доволен прибра листа в джоба си. Нищо друго в дневника нямаше значение.

Тримата му подчинени, облечени в същите защитни облекла, приключиха със задачите си и се присъединиха към него.

— Открих файл за Перу — каза единият.

— Няколко стари файла за Южна Америка — допълни вторият.

Третият само сви рамене.

— Прочетохте ли всеки документ? Всеки файл? Погледнахте ли във всяко чекмедже?

— Както ни нареди.

— Абсолютно всичко? Сигурни ли сте?

— Не сме толкова тъпи!

Ал Хасан имаше определени съмнения за това. Но ако се съдеше по бъркотията в офиса, може би този път бяха внимателни.

— Много добре, А сега изтрийте всяка следа от претърсването. Всичко да бъде както преди.

Докато останалите се заеха да изпълняват инструкциите му, той извади от куфарчето си херметически затворен контейнер. Разпечата го и извади оттам спринцовка. С изключителна предпазливост инжектира субстанцията във вената на свивката на лявата й ръка.

При убождането София се раздвижи и изстена.

Тримата мъже чуха. Обърнаха се, а лицата им станаха пепеляви.

— Вършете си работата! — изръмжа Ал Хасан.

Мъжете сведоха погледи. Довършиха с подредбата на стаята, а Ал Хасан прибра използваната спринцовка в металния контейнер и го запечати. Хвърли последен поглед към сега неподвижната София и видя потта, избила по челото й. Когато тя отново простена, той се усмихна и излезе от кабинета.