Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (6)

Глава 5

14 октомври, вторник, 1:34 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

В офиса си София Ръсел запали нощната лампа и се стовари на креслото изтощена и объркана. Тази сутрин Виктор Тремон се беше обадил и съобщил, че в дневниците му няма нищо отбелязано за подобен странен вирус нито за индианско племе, наричано народ на „маймунската кръв“. Тремон беше единствената й сламка и сега се чувстваше опустошена, че не можа да й помогне.

Междувременно целият състав от микробиолози във форт Детрик работеха денонощно, но не се бяха приближили и на милиметър към разрешаването на загадката. Под електронния микроскоп вирусът разкриваше същата сферична форма с ресни и някои протеини, специфични за инфлуенцата. Но той беше несравнимо по-прост от всяка грипна мутация, позната досега, и далеч по-смъртоносен.

* * *

След като не успяха да открият прилика с хантавирусите, се опитаха да го сравнят с Ласа, Марбург и Ебола, въпреки очевидната липса на външна прилика. Пробваха и с всяка позната кръвна треска. Най-сетне тази сутрин д-р Ръсел настоя пред генерал Кайлбургер да разсекретят непознатия вирус за останалите лаборатории с биозащита ниво четири и да поискат помощ от всички научни центрове по света. Генералът продължаваше да се противи, все пак имаха само три случая. Но от друга страна, вирусът беше абсолютно непознат и изключително смъртоносен, така че ако се развиеше пандемия, той щеше да понесе огромна отговорност. Накрая с недоволно ръмжене се предаде и изпрати всички доклади, научни записки и кръвни проби към Централната епидемиологична лаборатория ЦЕЛ, специалния патогенен клон на Световната здравна организация, института „Портън Даун“ във Великобритания, университета в Анверс, Белгия, института „Бернард Нох“ в Германия, „Пастьор“ във Франция и останалите „горещи“ лаборатории по света.

Вече започнаха да пристигат докладите от „горещите“ зони на останалите изследователски центрове. Всички се съгласяваха, че новият патоген много прилича на хантавирус, но не могат да го оприличат с нищо, намиращо се в техните бази данни. Резултатите сочеха, че нито в Централната епидемиологична лаборатория, нито в останалите чуждестранни лаборатории е постигнат някакъв прогрес. Повечето от предположенията бяха просто отчаяни опити за налучкване на истината.

* * *

Смъртно уморена, София разтри слепоочията, за да облекчи главоболието, и се наведе над бюрото си. Погледна часовника и се изуми. Беше почти два часът.

По челото и се извиха тревожни бръчки. Къде беше Джон? Ако се беше върнал снощи, както бе по план, днес трябваше да е на работното си място. Поради напрегнатия й график днес тя не се беше замислила за отсъствието му. Сега, въпреки умората, главоболието и тревогата й за него, не успя да сдържи усмивката си. Имаше четиридесетгодишен годеник, притежаващ любопитството и импулсивността на някой двадесетгодишен. Размахай някоя медицинска мистерия пред Джон и той щеше да забрави за останалия свят.

И все пак вече трябваше да се е обадил. Скоро закъснението му щеше да е от цял ден. Възможно ли бе генерал Кайлбургер да му бе възложил някоя тайна задача и да не е имал възможност да се обади? Това подхождаше на генерала. Не му пукаше, че са годеници. Ако шефът го изпратеше някъде по задача, тя щеше да научи с всички останали, когато Кайлбургер е в добро настроение и благоволи да го обяви пред целия персонал.

Замислено се облегна на стола. Всички работеха и през нощта, дори и генералът, който никога не пропускаше да демонстрира, че е на своя пост. Изправи се, внезапно разсърдена на Джон, и закрачи по коридора към кабинета на генерала.

* * *

Бригаден генерал д-р Калвин Кайлбургер беше от онези едри мъже с гръмогласни гласове и немного мозък, които армията бързо повишаваше в полковници и ги замразяваше завинаги на този чин. Те често бяха волеви, винаги подли, притежаваха известни качества, но никаква дипломация. Обикновено носеха прякори като Бика или Кучето. Понякога офицери с такива имена пробиваха и по-нагоре, но винаги бяха дребосъци с големи челюсти.

След като прибави една звезда над това, което би могъл реалистично да очаква, Кайлбургер захвърли медицинските изследвания, гонейки илюзията, че ще може да стане истински генерал и да командва войници. Но за пълководци армията се нуждаеше от умни офицери, които могат да поддържат необходимите контакти с цивилните. Кайлбургер беше толкова зает да се бори за издигането си, че му убягна простата истина: най-правилният му подход би бил да е интелигентен и тактичен. В резултат той се оказа главен администратор на една невъобразима банда от военни и цивилни учени, много от които не понасяха да се подчиняват, особено на такъв тесногръд грубиян като Кайлбургер.

Несправедливата съдба бе направила полковник-лейтенант Джон Смит най-непочтителният, неконтролируем и изнервящ от всички. Затова при въпроса на София генералът изрева:

— Сигурен съм, че не съм изпращал полковник Смит на никаква задача! Ако имах някаква деликатна задача, той щеше да е последният, когото бих потърсил! Само това оставаше при всичките номера, които ми върти!

Колкото по-категоричен беше Кайлбургер, толкова по-ледена ставаше София.

— Но Джон никога не закъснява.

— Закъснява вече цяло денонощие и то, когато най-много се нуждаем от него!

— Ако не сте му се обадили, как ще знае, че е нужен тук? Даже и аз не подозирах колко сериозна е ситуацията, преди да започна с изследванията на вируса. След това бях заета в лабораторията. Работех, надявам се, си спомняте какво означава това. — В интерес на истината, тя дълбоко се съмняваше, че в спомените му е останало нещо от тръпката и възбудата, свързана с лабораторната дейност. Беше чувала, че дори в онези далечни времена той е предпочитал да се занимава с бумащина и да критикува чуждите записки. После настоя. — Трябва да има причина за закъснението му. Или го забавя нещо извън неговия контрол.

— Като какво например, докторе?

— Ако знаех, нямаше да губя безценното ви време. Не е в стила му да закъснява, без да ми се обади.

Кайлбургер се изхили.

— Според мен е напълно в стила му. Винаги ще си остане проклет пират, душещ за поредното гърне със злато. Вярвайте ми, сигурно се е натъкнал на някой „интересен“ медицински проблем и е изпуснал полета си. Приемете фактите, д-р Ръсел. Той е абсолютно неуправляем и след като се ожените, ще ви се наложи да се оправяте с него. Не ви завиждам.

София стисна устни, борейки се с огромното си желание да каже на генерала какво мисли за него.

Той небрежно я разсъблече наум. Винаги беше харесвал блондинките. Начинът, по който си връзваше косата на опашка, беше много секси. Чудеше се дали е руса навсякъде. Когато тя не му отвърна, той й каза с по-успокоителен тон:

— Не се тревожете, д-р Ръсел. Скоро ще се появи. Поне така се надявам, защото имаме нужда от всеки един специалист за този вирус. Предполагам, че нямате нищо за докладване?

Тя поклати глава.

— За да съм честна, идеите ми вече свършиха, както и на останалата част от екипа. Чуждестранните лаборатории също буксуват на едно място. Все още е твърде рано, но всичко, получено отвън, е куп отрицателни резултати или неясни предположения.

Кайлбургер стовари юмрук по бюрото. Той беше генерал и се чувстваше длъжен да стори нещо.

— Каза, че вирусът е уникален и никога не е срещан преди?

— Всичко си има пръв път.

Кайлбургер изсумтя. Тази история можеше да разруши плановете му да се измъкне от медицинското гето и да постъпи на редовна служба.

— Мога ли да предложа нещо, генерале? — изпитателно го попита София.

— Защо не? — горчиво отвърна той.

— Трите жертви са умрели на много отдалечени едно от друго места. Освен това две от тях са на една възраст, а третата е младо момиче. Двама са мъже, третата е жена. Единият е военнослужещ, другият е ветеран, а третият — цивилен. Как са били заразени? Кой е източникът? Трябва да съществува някакъв център на зараза. Вероятността за три епидемични взрива в един и същи ден и отделени на хиляди мили разстояние е астрономически малка.

— Какво имате предвид? — както винаги генералът не вдяваше.

— Ако не открием още заразени около жертвите, трябва да открием връзка помежду им. Необходимо е да проучим живота им. Например възможно е да са били в един и същи хотел преди шест месеца в Милуоки. Може би там са се заразили. Налага се да претърсим и медицинските им записи за предишни инфекции. Те може да са създали антитела.

Подобно начинание изглеждаше стъпка напред и щеше да докаже, че генерал Кайлбургер действа решително.

— Ще заповядам на служителите да започнат разследването незабавно. Когато полковник Смит се появи, веднага да излети за Калифорния и да говори с хората, които са познавали майор Андерсън. Ясен ли съм?

Тя беше толкова бясна, че не успя да се засмее на начина, по който генералът искаше да се представи като холивудската концепция за твърд и решителен американски герой. Излезе от офиса и тръшна вратата зад себе си. В коридора погледна часовника: 1:56. Завладяха я нови тревоги. Какво се е случило с Джон? Къде се губеше?

 

 

2:05 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Докато караше своя малък „Триумф“ по нощните улици на града, Джон Смит премисляше думите на Бил Грифин, опитвайки се да разбере и премълчаното. Бил беше казал, че е напуснал ФБР. Доброволно или го бяха изгонили? И в двата случая той беше свързан с новия вирус, изпратен вероятно от някоя армейска част на ААМИИЗИБ за изследвания. Сигурно целта е била да се идентифицира и да се предложи метод за лечение. Звучеше рутинно — това бе основната задача на Института.

Бил Грифин му каза, че е в опасност.

Неговият доберман разкривайте повече за състоянието на духа му, отколкото двусмислените думи. Ясно бе, че според Грифин съществуваше заплаха и за двамата.

След срещата Смит внимателно се бе промъквал през мрачния парк, отбягвайки широките пътеки. Начесто беше спирал, за да се огледа и да се ослуша за евентуален преследвач. Когато се добра до реставрирания си „Триумф“, модел 1969 г., отново предпазливо се озърна, преди да влезе в колата. Запали и се отправи на юг, в обратна посока на Мериленд, надявайки се да обърка тайнствените си преследвачи. Въпреки късния час трафикът беше умерен. Чак към четири часа градските артерии опустяваха.

Първоначално предположи, че ще го преследват с кола. Завиваше внезапно на кръстовищата, ускоряваше се и забавяше ход. Отне му почти цял час, преди да се увери, че никой не го следи.

Накрая предпазливо изви отново на юг по Уискънсин авеню. Движението беше много слабо, а уличните лампи хвърляха жълти петна по празната улица. Въздъхна тежко, как му се искаше вече да е при София. Може би вече е безопасно да се отправи към дома. Реши да прекоси Потомак и покрай парка Джордж Вашингтон да се насочи към Мериленд. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Колкото по-дълго бяха разделени, толкова повече му липсваше. Изгаряше от нетърпение да я вземе в ръцете си. Вече наближаваше реката и се движеше бавно покрай безкрайната редица от модни бутици, барове и ресторанти на Джорджтаун, когато един гигантски камион застана на лявото платно успоредно с малката му кола.

Беше един от онези динозаври с шест чифта колела, които пренасяха стоки по всички магистрали от Атлантика до Пасифика. Първо Смит се учуди какво прави тук, след като бутиците и ресторантите нямаше да зареждат преди пет сутринта. Интересното бе, че нито по кабината, нито по ремаркето забеляза някакъв знак, емблема или реклама за това кой и какво зарежда или превозва с камиона. Затъжен за София, не се задълбочи върху странната анонимност на магистралното чудовище. Все пак събитията през деня бяха изострили чувството му за опасност, прекрасно тренирано през годините, докато практикуваше медицина или командваше войници на фронтовата линия, където смъртта беше близка и реална, а болестите се притаяваха във всяка колиба и храст. Някакво движение или шум откъм камиона събуди реакциите му.

Каквато и да бе причината, половин секунда преди ревящият гигант да се ускори и да извие рязко надясно, за да засече малката спортна кола, Смит вече знаеше какво предстои.

Адреналинът го възпламени. Гърлото му пресъхна. Мигновено прецени ситуацията. Когато камионът се насочи към него, той светкавично завъртя волана. Колата подскочи и се приземи върху празния тротоар. Не караше бързо, не повече от петдесет километра в час, но шофирането по тротоара, дори да е широк и пуст като този, с петдесет километра в час си беше чисто безумие. Бореше се да задържи управлението. С оглушителен трясък изкърти една пощенска кутия, като отхвърли встрани и неголяма кофа за боклук. Успя да не се вреже в затворените врати на баровете и магазините. Облян в пот, погледна встрани. Камионът се движеше по пътя, успоредно с него, търсейки удобна пролука, за да завие и да го размаже в някоя сграда. Смит мислено благодари на бога, че тротоарът е съвсем празен.

Правейки чудеса, за да избегне боклукчийските кофи, с периферното си зрение забеляза, че страничното стъкло на камиона се сваля. Оттам се показа дуло на оръжие, насочено точно в него. За секунда се ужаси. Попаднал в капана на тротоара и камиона отстрани, не можеше да завие или да се скрие. Нямаше и оръжие. Каквито и да са били първоначалните им планове, сега бяха решили да го нарешетят с куршуми.

Джон заби спирачки, опитвайки се да създаде поне някакви затруднения на убийците. После почувства прилив на надежда. Недалеч отпред имаше кръстовище. Пръстите му побеляха от стискане на волана. Натисна докрай педала за газта и се устреми напред. В този момент от камиона изтрещя изстрел. Шумът беше оглушителен, но куршумът закъсня. Префуча зад колата и се заби в някаква витрина.

Смит хвърли тревожен поглед към отворения прозорец на камиона. За щастие кръстовището вече беше близо. На единия ъгъл имаше офис на банка, другите три бяха заети от магазини. Изведнъж времето се забърза. Кръстовището бе пред него и това може би бе единственият му шанс. Пое си дълбоко въздух. Внимателно преценявайки разстоянието, натисна спирачките и с всички сили завъртя волана рязко надясно. Имаше само секунда да види камиона, но тя му беше достатъчна да разбере, каквото му е нужно. Жертва на собствената си скорост и инерция, гигантът продължи надолу по главната улица и се изгуби от поглед.

Триумфиращ вътрешно, разви максимална скорост, отново натисна спирачки и зави този път наляво. Криволичеше по различни улици и непрекъснато гледаше за камиона в огледалото за обратно виждане, въпреки че много добре знаеше, че гигантът не може да направи триста и шейсет градусов завой, дори и при слабото движение.

Спря колата под короната на една разлистена магнолия. Дишаше тежко. От двете страни на улицата се нижеха безкрайни редици от спрели беемвета и мерцедеси, сигурен знак, че се намираше в един от най-скъпите квартали на Джорджтаун. Пусна волана и погледна надолу. Ръцете му трепереха, но не от страх. Отдавна не беше загазвал така — ужасяваща беда, която нито бе очаквал, нито бе предизвикал. Отметна назад глава и затвори очи. Все още не можеше да успокои дишането си. Винаги се удивяваше колко бързо могат да се променят нещата. Не обичаше подобни неприятности. И все пак една част от него не бе съгласна. Тя искаше да се намеси. Преди време бе решил, че връзката му със София е сложила край на всички авантюри. Покрай нея вече не се нуждаеше от непрестанни външни предизвикателства, които да доказват, че е напълно и истински жив. Е, сега нямаше избор.

Убийците в камиона вероятно бяха част от опасността, за която го предупреди Бил Грифин.

Отново го връхлетяха всички въпроси, които предъвкваше цяла нощ. Какво толкова особено имаше в този вирус? Какво криеше Бил?

Разтревожен, запали колата и пое надолу по улицата. Не разполагаше с отговори, но може би София можеше да помогне. Като си помисли затова, стомахът му се сви. Устата му пресъхна. Страх инжектира лед във вените му.

Те се опитаха да го убият, следователно можеха да се опитат да убият и нея.

Часовникът му показваше 2:32. Трябваше да й се обади и да я предупреди, но клетъчният му телефон беше оставен в къщи. Нямаше причина да го взима със себе си в Лондон.

Натисна педала и подкара по „О“ стрийт. Редицата от високи дървета се разми. Старите викториански къщи с островърхи покриви и богато орнаментирани фасади прелитаха край страничното му стъкло като призрачни замъци. Отпред се показа кръстовище, над което самотна лампа хвърляше сребристи отблясъци. Внезапно фронтално проблеснаха светлините на друга кола. Тя се приближаваше към същото кръстовище, но от обратна посока и с два пъти по-голяма скорост. Смит изруга и провери пешеходната пътека. Увит в якето си заради студения нощен въздух, от тротоара слезе самотен пешеходец. Мъжът се клатушкаше и припяваше неясна пиянска песен. Смит се ужаси. Човекът вървеше право към светлините на летящата кола.

Пияницата даже не се огледа. Внезапно пронизително изсвириха спирачки. Неспособен да помогне, Джон видя как колата го удря изхвърляйки го назад с разперени ръце. Преди пешеходецът да се приземи на паважа, Смит беше ударил спирачки. Несъзнателно бе спрял да диша. Другата кола намали ход, сякаш се двоумеше дали да спре, но след това отново се ускори и потъна в мрака.

В момента, когато колата спря, Джон излетя от нея и се втурна към падналия. Нощните звуци бяха замлъкнали. Изкуствената светлина хвърляше дълги сенки по пустата улица. Той приклекна, за да провери пулса на ударения, и в този момент се появи още една кола. Чу зад себе си скърцането на спирачки.

Отдъхнал за миг, той се обърна и махна за помощ. Двама мъже излязоха от колата и хукнаха към него. В същото време Смит долови движение откъм ранения. Погледна към него.

— Как се чувствате?… — започна той и се вцепени.

„Жертвата“ не само, че го гледаше с преценяващ и трезвен поглед, но беше насочил към него полуавтоматичен „Глок“ със заглушител.

— Исусе, трудно е да те убие човек. Що за проклет доктор си?