Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (48)

Глава 47

16:52 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

 

Слънцето бе ниско над планинските върхове и течеше един от онези красиви следобеди, които предизвикват тръпка у всеки любител на природата. Оранжеви и жълти цветове обагряха вековните дървета. Боровете растяха стройно нагоре към синьото небе. Въздухът бе свеж и чист. Маргаритките все още цъфтяха. На моравата в средата на огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“ бе издигната платформа. Поседнали на бели сгъваеми столове, цяла група влиятелни люде очакваха началото на церемонията. Зад тях се бе събрала оживена тълпа.

В специалната шатра, издигната от охраната му, президентът Самюел Адамс Кастила се наслаждаваше на празненството. Съставена от местни граждани, представители на повечето държави, редактори, репортери от всички важни издания, публиката бе всичко, което един президент би желал пред избори.

Тази историческа церемония щеше да се предава до всяко кътче на планетата, но което бе по-важно — до всеки американски дом, и щеше да превърне преизбирането му в детска игра.

До него стоеше Виктор Тремон, чийто поглед бавно се плъзгаше по множеството. Мислите му не бяха толкова весели. Изпитваше мрачно предчувствие, сякаш баща му се бе надвесил до рамото му и повтаряше: „Никой не може да има всичко, Вик.“ Знаеше, че не съществува основание за подобни пораженчески настроения, но не можеше да отхвърли безпокойството. Онзи дяволски Смит и сестрата на глупавата Ръсел отново се бяха изплъзнали от ръцете на Ал Хасан. Бяха изчезнали, а Тремон нямаше вести от арабина.

Въпреки увереностга, че се е подготвил за всякакви неприятности, беше угрижен и оглеждаше тълпата за двойката. Как му се искаше да не бе отговарял на обаждането на София Ръсел. Защо се бе сетила за тази бегла среща преди повече от десет години? Случайност. Напълно непредвидим елемент в цялата игра.

Но и това не го спря.

За пореден път започна да анализира действията си, когато прозвучаха първите викове:

— Да живее шефът!

— Наш ред е — каза президентът. — Това е велик момент, д-р Тремон. Да извлечем всичко от него.

— Съгласен съм, господин президент. И отново благодаря за честта.

Охранявани от специалните служби, излязоха навън. Ръкоплясканията станаха оглушителни. Двамата мъже се усмихнаха и махнаха с ръце. Следвайки дадените по-рано инструкции, Тремон отстъпи, за да позволи на президента да мине пръв. Последва го, опитвайки се да запамети всяка подробност от този велик момент. Платформата бе украсена в червено, бяло и синьо. Зад нея бе инсталиран огромен екран, така че всеки да вижда известните личности от целия свят, които щяха да държат речи на живо.

Спряха се на стълбите, за да продължат аплодисментите. Шестте реда, заети от насядалите изтъкнати личности, станаха на крака, за да поздравят президента. Тук бяха всички членове на кабинета, включително сияещата Нанси Петрели, председателят на обединените щабове със секретаря си генерал-майор Нелсън Каспър, конгресменска делегация от Ню Йорк и посланици от петдесет държави.

На подиума началникът на армейската медицинска служба Джеси Окснард с масивната си глава и мустаци, доминиращи над цялото му лице, ръкопляскаше с останалите. Накрая пристъпи напред, за да започне с приветствието.

* * *

17:30 ч.

 

Джон и Ранди стояха на няколко крачки един от друг, слели се с тълпата. Успяха да се измъкнат от преследвачите си и пристигнаха преди около половин час в Лонг Лейк.

След това решиха да променят някак си външния си вид. Накрая откриха отворен магазин за дрехи, после за детски играчки и накрая аптека на главната улица, която бе една от малкото магистрали, пресичащи Адирондакските планини. Закупиха си необходимото и използваха една обществена тоалетна, за да се преоблекат. Когато излязоха, той бе с тъмен тен и изглеждаше досущ като местен жител. Носеше глупави ловни панталони и яке. Бе с къдрави черни мустаци, които отлепи от една детска маска. Ранди бе облечена в невзрачни сиви дрехи и носеше грозни лачени обувки. Над боядисаните в черно коси бе захлупила сламена шапка.

Навсякъде бе пълно с чуждестранни кореспонденти и журналисти, погълнали изцяло вниманието на хората, така че привлякоха твърде малко любопитни погледи. Все пак в периферията около подиума специалните служби, ФБР и охраната на Бланчард неуморно оглеждаха тълпата за неприятности.

Джон и Ранди начесто сменяха позициите си. Държаха главите си приведени, бяха тихи и усмихнати. Фигурите им изглеждаха отпуснати и лениви.

Когато всички се разкрещяха „Да живее шефът“ и заръкопляскаха, а президентът и Виктор Тремон се заизкачваха по платформата, Ранди се приближи и прошепна на Джон:

— Жената с късата сребриста коса е Нанси Петрели, а генералът на втория ред зад адмирал Броуз е Каспър Нелсън.

— Очаквах, че старият генерал Салонен и Бен Слоут също ще са някъде наоколо.

Планът им беше прост. Да си пробият път възможно най-отпред, да привлекат вниманието на президента и да извикат историята си. Да размахат документите. Да обвинят Тремон и кохортата му пред всички, надяваха се да паникьосат някой от съучастниците му, така че да се саморазкрие. Поне да убедят президента да ги изслуша. Все пак беше обществено събиране.

Всичко това бе възможно, ако ги споходеше луд късмет.

В най-лошия случай искаха да спечелят време, за да може Марти да проникне в кабелната телевизия и на екрана да се появи Мерсер Хаддейн, който да подкрепи твърденията им.

Но първо трябваше да си пробият път през множеството, без да привлекат вниманието на стотиците охранители, които се напрягаха да следят за нарушители, смутители, терористи и… тях.

* * *

17:09 ч.

Езерото Магуа

 

Марти трескаво работеше с компютъра в малкото студио, на чиято техника би завидяла всяка телевизионна компания.

— Къде си, къде си, чудовище? Знам, че си някъде там. Дай ми кодовото име и паролата, твойта кожа! Още веднъж, телефонната компания е…

Мерсер Халдейн стоеше отвън с четиримата техници и купчина изплюти от принтера записки. Зад тях висеше огромно пано с пейзаж от Адирондак, а в далечината блестяха високите скали на върховете Уайтфейс и Марси. Потеше се. Непрекъснато попиваше влагата по челото си, докато наблюдаваше през стъклото Целербах. Често и нервно поглеждаше часовника си.

— Най-сетне, да! Мой си! Вътре съм! В телефонната централа. Сега, свържи ме с локалната телевизионна станция. Хайде, дай кабела! Хайде… хайде… знам, че искаш да те открия… да. Това е … Проклятие!

Питър вардеше в коридора, ослушвайки се за предупредителен сигнал от Самсон. Също непрестанно гледаше към часовника си. Мислите му бяха погълнати от титаничните усилия на Марти.

— Аха! Пипнах те! Сега в контролната стая. Сега тръгваме… ето ни… гнилост и мръсотия! Няма да ме спреш… не можеш… — Потта капеше от лицето му, а пръстите летяха по клавишите, търсещи ключа към системата.

* * *

17:12 ч.

Лонг Лейк

 

Докато генерал Окснард продължаваше да говори за удивителните добродетели на Виктор Тремон и мъдростта на президента, Джон и Ранди бавно се приближаваха един към друг. Смит разпозна белязания убиец на Тремон, потънал в разговор с някакъв мъж. Предположи, че е шефът на присъстващите агенти от ФБР. Ал Хасан посочи с ръка към тълпата и размаха някакви фотографии. Не бе трудно да се досети чии са снимките. Сподави тревожния си възглас.

Джеси Окснард привърши встъпителните слова и президентът излезе напред. Лицето му бе тържествено, а погледът последователно огледа лицата от публиката, а после направи същото с изтъкнатите личности, седнали отпред.

— Времената са ужасни — започна той. — Светът страда. Милиони умират. Но все пак ние сме се събрали тук да празнуваме. И това е напълно уместно. Човекът, когото ще удостоим с върховната чест, ще остане в историята не само като проницателен учен, но и като голям хуманист. Той…

Докато президентът продължаваше с напевен и все по-силен глас, Джон и Ранди безпрепятствено продължаваха напред, понякога само на стъпка един от друг, понякога раздалечени на няколко метра. Внимаваха да не ядосат някого. Да не предизвикат ненужно внимание. Да изглеждат погълнати от безкрайно благодарствената реч, която бързо се приближаваше към своята кулминация.

— …За мен е огромно удоволствие да връча най-високото цивилно отличие на нацията на д-р Виктор Тремон, ослепителното слънце, разпръснало дълбокия мрак, в който всички бяхме потънали.

Тремон се опита да изглежда сериозен, но поласкан, покорен, докато с върховни усилия потискаше гръмогласния си триумфиращ смях. Накрая се получи някаква гротескна гримаса. Приближи се към президента. Медалът бе връчен и приет със скромно вълнение. Гигантският телеекран присветна и се появи образът на британския министър-председател, надвиснал над всички присъстващи.

* * *

17:16 ч.

 

Очите на Надал ал Хасан бавно пресяваха развълнуваното множество. Лицето му беше безизразно. Поклащаше глава, сякаш редеше мантра, докато погледът му се спираше върху нечия физиономия, напомняща за единия или другия преследван, върху познато рамо или изпъкваща сред масата войнишка стойка.

Сигурен бе, че са някъде тук. Смит доказа, че е много по-способен и опасен противник, отколкото си бе представял. Нямаше вяра в местната полиция, във ФБР, в частната сила за сигурност на Макгроу, състояща се от остарели войници и уволнени полицаи, и добре знаеше, че специалните служби ще се ограничат изцяло със защитата на президента. Охраната на Виктор Тремон и целия проект „Хадес“ лежеше върху неговите плещи.

Изучаваше лицата с леко присвити очи. В хладния сумрак белезите по лицето му изглеждаха още по-дълбоки. Вдишваше ароматния дим, донесен от комините на къщите. Това му напомни за младостта, прекарана край номадските огнища на родния Ирак. Но тези спомени не го радваха. Измина труден път от онова примитивно начало и проектът „Хадес“ бе кулминацията на дългото му бягство от мизерията. Никой не можеше да го спре пред крайния успех.

Когато си помисли за това, ги видя.

Смит се бе дегизирал в смешни ловджийски панталони, яке и си бе залепил черни рошави мустаци. Жената от ЦРУ носеше сиви дрехи, беше си потъмнила косата и криеше лицето си под широката периферия на сламена шапка. Не можеха да се скрият от него.

Подвикна на Макгроу и си запробива път сред тълпата. От тялото му струеше възбуда.

* * *

17:16 ч.

Езерото Магуа

 

В очите му се четеше безумие, приведен толкова ниско над клавиатурата, че потта капеше върху нея. Марти се бореше с последната бариера, преди да получи контрол над кабелното предаване. Отдавна бе спрял да мърмори и да вика. Беше потънал в дълбоко и упорито мълчание.

Мерсер Халдейн стоеше с техниците пред единствената камера. Тя бе включена, фокусирана и готова за снимане. Под горещите прожектори продължаваше да попива потта, която не спираше да се стича от челото му. Никой не продумваше. Стаята сякаш щеше да експлодира от напрежение.

Зад вратата на студиото Питър вече не се ослушваше за шумове в коридора или където и да е било, а бе погълнат изцяло от тишината, която сякаш се проточваше до безкрай. Нямаше представа какво се случва в Лонг Лейк, но знаеше, че речите са започнали преди десетина минути и се надяваше Джон и Ранди вече да са някъде около трибуната и да крещят обвиненията си пред президента, публиката, специалните служби, Тремон и световната общественост.

Обвинения, които не биха могли да докажат… освен ако Марти не извършеше пробив в следващите няколко секунди.

* * *

17:17 ч.

Лонг Лейк

 

Джон и Ранди се бяха добрали до втория ред от плътно притиснатите един в друг зрители. Точно отпред беше платформата, окичена с патриотични символи. Цялата тълпа, генерал Окснард, Тремон и президентът гледаха към гигантския образ на британския министър-председател, който изразяваше възхищението и благодарността си към Виктор Тремон.

Джон пое дъх, даде знак на Ранди и двамата грубо разбутаха последния ред от хора.

— Тремон е престъпник и масов убиец! — изрева Смит, размахал разпечатките от записките в лабораторията. — Той е предизвикал епидемията. За пари! Да измъкне милиарди от света!

Президентът се обърна, стреснат от първия вик на Джон. Виктор Тремон също се завъртя на пети и извика в отговор:

— Те са въоръжени! Този мъж е дезертьор от армията, извратен учен и убиец. Застреляйте ги!

Специалните служби скочиха от трибуната и се хвърлиха към Джон. Ранди пое топката.

— Тремон продължава да заразява милиони! Той изпраща вируса със своите антибиотици. Всеки ден разпространява инфектирани лекарства. Дори и днес!

Надал ал Хасан и хората му разбутваха тълпата, за да се доберат до тях, Джак Макгроу крещеше заповеди на подчинените си.

Джон се бореше с прегръдката на охраната. Успя да размаха за момент отново листата.

— Имам доказателства! Тук са докладите. Аз…

Хората от специалните служби го повалиха на земята.

Други агенти се хвърлиха към Ранди. Почувства болка в рамото. Откриха узито й.

— Тя е въоръжена!

Надал ал Хасан почти се бе добрал до тях със скрит под сакото пистолет.

* * *

17:18 ч.

Езерото Магуа

 

Марти извика в микрофона:

— Вътре сме!

— Давай! — изкрещя Питър.

Мерсер Халдейн погледна в камерата, пое си дълбоко въздух и заговори.

* * *

17:18 ч.

Лонг Лейк

 

На трибуната други агенти заобиколиха президента и го повлякоха обратно към шатрата.

За секунда гигантският телеекран помръкна, а след това на него се появи белокосият Мерсер Халдейн. Лицето му излъчваше достойнство. Стоеше изправен сред секретната лаборатория. Зад него четиримата техници държаха в ръце уголемени копия от документите, уличаващи Тремон. Вперили погледи в екрана, събралите се изненадано стихнаха.

— Казвам се Мерсер Халдейн — думите прогърмяха над множеството. Марти някак бе успял да усили звука. — До миналата седмица бях президент и председател на борда на „Бланчард Фармацевтика“. Имам новини за вируса, които всички вие трябва внимателно да изслушате. От това зависи дали ще оживеете. Виктор Тремон извърши огромно зло над всички нас! — Удивлението от думите му бе всеобщо и прикова вниманието дори на агентите. — Преди десет години Виктор Тремон е пуснал в действие чудовищен план. Нарекъл го е „Проект Хадес“ и първоначално инфектирал дванадесет войници от двете страни на конфликта в Залива с един уникален смъртоносен вирус, открит от него в перуанските джунгли. След това заразил медикаментите, произвеждани от „Бланчард“, със същия вирус и го разпространил из целия свят. Тази напаст щяла да лежи латентна в продължение на…

На сцената президентът спря и се заслуша. Все още обграден от охраната, той се извърна към гигантския екран, премигвайки от историята на Мерсер Халдейн. Всички присъстващи се бяха превърнали в слух, докато Халдейн изброяваше имена, дати, числа, документи.

Публиката започна да мърмори първоначално като далечно торнадо, което обаче заплашително се приближава.

Агентите отпуснаха хватката около Джон и Ранди.

От огромния екран Халдейн разобличаваше чиновниците и акционерите на тайната корпорация ВАКХАМ.

Докато из множеството преминаваше тръпка на разбиране и гняв, президентът изръмжа заповед. Агентите застанаха до Нанси Петрели, генерал Каспър, Бен Слоут, ядосания генерал Салонен и четиримата други конспиратори.

— Доведете двамата, които викаха, искам да видя документите, които се опитваха да ми покажат.

Ранди разблъска агентите на ФБР, скочи върху трибуната и подаде разпечатките на Кастила.

— Сър, трябва незабавно да арестувате Виктор Тремон, иначе той ще трансферира милиарди долари към офшорната си банкова сметка.

Президентът бързо прегледа листите и издаде заповед. Агентите на ФБР и ЦРУ се разпръсваха в търсене на Тремон.

Шефът им скочи на сцената.

— Сър, Тремон е изчезнал.

Ранди погледна тълпата.

— И Джон — добави.

— Намерете ги! — изрева президентът.

* * *

17:36 ч.

 

Коридорът в мазето на основната сграда на „Бланчард Фармацевтика“ беше ярко осветен и пълен с кашони, стари мебели и оборудване. Под него се намираше друго мазе, където светлината не бе толкова обилна. Тук се помещаваха всички машини, които с глухо ръмжене отопляваха, проветряваха и управляваха голямата двуетажна постройка. Отдолу бе прокопано третото ниво. Не бе отбелязано в плановете на сградата. Рядко се посещаваше. Беше влажно, мрачно и прорязано от тесни коридори. Но не беше тихо. Забързани стъпки ехтяха в стените, докато Виктор Тремон и Надал ал Хасан тичаха със скоростта и увереността на хора, които добре знаят къде отиват. Носеха оръжие. Преминаха през една обикновена метална врата и продължиха към отсрещната стена. Тя беше гладка и по нишо не се различаваше от останалите. Просто краят на коридора.

Виктор Тремон измъкна малка черна кутийка от джоба си.

Надал ал Хасан с готово за стрелба оръжие тревожно оглеждаше страничния коридор.

Тремон натисна един бутон. Цялата стена тежко се плъзна наляво, откривайки зад себе си врата, направена от най-здравата известна стомана. Тремон бе поръчал изграждането й, когато премести операциите на Бланчард в Адирондак. Набра необходимата комбинация и някаква пневматика издигна вратата на половин сантиметър и бавно я отвори.

— Умно — каза Джон, като пристъпи от главния коридор, здраво хванал с две ръце беретата. Насочи я към двете фигури. Докато Мерсер Халдейн говореше на вцепенената публика, Смит видя как Тремон се измъква. Притиснат от тежестта на многото тела, Джон не успя да се придвижи с бързината, която искаше, но това вече нямаше значение. Беше го открил.

Надал ал Хасан никога не се колебаеше. Тънка усмивка пробяга върху тясното му лице. Протегна ръка и стреля със своя глок, преди ехото от думите на Смит да е заглъхнало.

Куршумът мина на косъм от гърлото на Смит.

Джон също не се колебаеше, но и не пропускаше. Целият ужас на изминалите две седмици премина в една незабравима секунда. Натисна спусъка и Надал ал Хасан политна беззвучно напред. Просна се по лице, а до главата му върху сивия бетон се образува червена локва кръв.

Куршумът на Виктор Тремон също не пропусна целта си. Заби се като леден меч в лявото бедро на Смит. Ударът го блъсна назад към стената, поради което вторият и третият изстрел на Тремон бяха нахалост и оловото, рикоширайки, се изгуби към главния коридор.

Облегнат в стената, Джон полагаше усилие да остане в съзнание. Отново стреля. Куршумът попадна в дясната китка на Тремон, изби пистолета му и го отхвърли към полуотворената врата. Металното оръжие прелетя и се плъзна по пода. Звукът огласи мазето като замиращ вик.

Влачейки окървавения си крак, Джон се приближи до масовия убиец.

Тремон не трепна. Вдигна брадичка и очите му се озариха от увереността на човек, убеден, че всеки си има цена.

— Ще ти дам един милион долара! Пет милиона!

— Нямаш милион долара! Вече не. Ти си мъртъв. Чака те електрическият стол.

— Няма да ме открият — той махна с глава към полуотворената врата. Унищожих плановете. Никой не знае за този изход. Наех за изграждането му чужденци. Парите вече са преведени в чужбина и са недосегаеми.

— Помислих, че имаш някакъв резервен план.

— Не съм глупак, Смит. Никога няма да ме заловят.

— Не си глупак — съгласи се Джон. — Ти си изрод. Убиец на милиони. Но това е статистика. За тях с теб ще се оправя светът. Но ти уби София, а това е лично. Това е само моя работа. Ти си решил съдбата й с едно махване на ръката. Ето така: „Елиминирайте я.“ Сега е мой ред.

— Половината! Ще ти дам половината! Един милиард долара! И още! — Тремон се присви до огромната стоманена врата. Трепереше.

Джон закуца напред. Дулото на беретата гледаше зловещо Тремон.

— Аз я обичах. И тя ме обичаше. Сега…

— Не, Джон! — чу гласа на Ранди зад себе си. — Недей! Не си струва.

— Какво знаеш ти? Аз я обичах, по дяволите! — пръстът му обви плътно спусъка.

— С него е свършено, Джон. ФБР са тук. И ЦРУ. Пипнаха всички. Серумът е на път и ще спре смъртта. Антибиотиците са конфискувани. Остави ги да се разправят с него. Нека светът го съди.

Лицето на Смит беше гневно. Очите му горяха като въглени. Направи още една стъпка и пистолетът му замря на сантиметър от треперещата физиономия на Тремон. Арогантният злодей се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Чу се само изпръхтяване.

— Джон? — гласът на Ранди внезапно бе станал нежен и близък.

Погледна през рамо и видя София. Беше нейното красиво интелигентно лице, очите й, ведрата усмивка. Премигна. Не, това бе Ранди. София! Ранди. Тръсна глава, за да я проясни. Знаеше какво иска Ранди и какво би искала София.

Принуди се да си поеме още веднъж дълбоко въздух. Погледна тресящото се нищожество пред себе си. Наведе пистолета и влачейки ранения си крак, тръгна обратно по коридора. Подмина Ранди и редицата агенти на ФБР и ЦРУ. Някои понечиха да застанат на пътя му.

— Оставете го — меко им каза Ранди. — Ще се оправи. Просто го оставете.

Джон чу думите зад себе си. Но сълзите му го бяха заслепили. Не бе в състояние да ги спре. Не искаше. Капеха безшумно по земята. Обърна гръб на мрака зад себе си и закуцука към далечните стълби.