Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (46)

Глава 45

15:32 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

 

Откъм задната врата по коридора прозвучаха бързи и леки стъпки.

— Какво, по… — започна Ранди.

Преди Джон да успее да отговори, на долното стъпало се появи огромният доберман Самсон. Той ги погледна, протегна нокти и се приготви за атака.

Смит се изправи и скри беретата си зад гърба.

— Самсон, сядай.

Учудено, кучето изправи глава. Джон повтори командата си и внезапно кучето го идентифицира като един от приятелите, които му показа Бил Грифин, докато се криеха под караваната. Бавно то седна, без да отделя поглед от тях.

Джон повиши глас. В него се четеше нетърпение.

— Питър?

Стройният бивш командос изникна пред тях.

— Че кой друг? Не мислиш, че Самсон ще премине към враговете, нали? — Заедно с добермана се изкачи по стълбите.

Ранди подскочи.

— Не сме си го и помисляли. Радвам се, че си жив, Питър.

— Тревожихме се за теб. — Усмивката на Смит беше широка. За момент изглеждаше с десет години по-млад.

— Отвън няма охрана. Ваша работа ли е?

— Да. Предполагам, че всички останали са на церемонията.

— Освен четирима техници, които заключихме — допълни Ранди. — Както и бившият шеф на Бланчард, който помага на Марти с компютъра.

Ранди спря и заедно с Джон се вгледа в лявата ръка на Питър, която висеше неизползваема до тялото му. Изпод ръкава му се процеждаше кръв и се стичаше по китката.

— Ранен ли си? Зле ли ти е? Дай да те прегледам — нареди му Джон.

— Драскотина.

— По дяволите, свали си якето и ела тук.

Отвори вратата на лабораторията, а Питър въздъхна и се качи горе, последван от кучето.

— Марти — извика Ранди, — Питър се върна.

Компютърният гений се изправи, когато Хауел влезе вътре. По кръглото му лице се изписа щастлива усмивка. Англичанинът си позволи да му отвърне. Двамата се спогледаха продължително.

— Не е трябвало да се тревожиш за мен, момчето ми. Помни, че съм преживявал много по-лоши неща по повече континенти, отколкото можеш да изброиш. Върши си работата. — Гласът му беше топъл и приятелски.

Зелените очи на Марти светнаха. Кимна и седна обратно на стола. В този момент до него се появи доберманът. Целербах го погали по гърба и кучето уморено се излегна в краката му.

— Не се безпокой. Спрях кръвотечението. Нищо няма да ми стане, докато отида на лекар — тихо се обърна към Джон Питър.

— Аз съм лекар, ненормален британецо. Явно всичко ти е наред, но вече паметта ти отслабва.

Питър изсумтя и постави своя хеклер и кох на една лабораторна пейка. Джон му помогна да си свали якето. Под него носеше само камуфлажни панталони и кръстосаните през раменете презрамки. Гърдите му бяха голи. Куршумите го бяха уцелили отстрани и по ръката. Около раните си беше увил парчета от някаква риза.

Докато Смит откриваше раните, Ранди доведе възрастния техник от конферентната зала. Той измъкна отнякъде обезболяващо и антисептик. Куршумът в гърдите бе преминал през месестата част над горното ребро. Изглежда, че бе раздробено, но не бе засегнат някакъв жизненоважен орган. Раната на ръката беше просто една дупка в мускулите. Кръвотечението почти беше спряло. Смит почисти нараняванията, намаза ги с антибиотик, поднови превръзката и настоя Питър да вземе поне аспирин.

— Трябва да полежиш в болница, но на първо време ще минеш и така — каза му Джон.

— Това е добра новина — зарадва се Питър. — Кажи какво открихте?

— Убедени сме, че тук Тремон и съучастниците му са извършили повечето от работата. Марти и Халдейн се опитват да открият записките им. Тремон е изместил Халдейн едва миналата седмица. Той каза изнудване. Подозирам обаче, че му е обещал тлъста част от милиардите, които биха спечелили. После е заговорила съвестта му.

— Хубаво би било, ако съвестта заговори у повече хора. — отбеляза Питър. — Няма ли да видим докъде са стигнали?

— Доникъде! — разочаровано се обади Ранди. — Марти все още е под влиянието на медикаментите и не разбира как са били въвеждани данните. Системата не е свързана с вътрешната мрежа на Бланчард, така че Халдейн е безполезен.

Ранди се беше навела над монитора, където Марти блъскаше по клавиатурата, а зад тях бившият президент на Бланчард интерпретираше откритото.

— Кажи на момчето — обади се Питър, като присви очи от болката, която му причиняваше говоренето, — че не е зле да побърза. Със Самсон пуснахме кръв на враговете, но не ги елиминирахме. Арабинът наистина е шефът им, както каза Грифин. Избяга здрав и читав заедно с поне още двама от хората си. Останалите ще са извън играта още задълго, ако не и завинаги.

— Биха ли могли да те проследят? — поиска да узнае Ранди.

— Мисля, че не. Но е възможно да се сетят, че Грифин или Марти са разкрили местоположението на вилата и че сигурно ще се насочим насам. Всеки момент може да пристигнат подкрепления.

— Чу ли го, Марти? — каза Джон.

— Опитах всичко по силите си — недоволно извика Марти. — Сега се опитвам да установя връзка с моя компютър, за да използвам собствените си програми. Дай ми няколко секунди.

Напрежението и скоростта, с която изговаряше думите, показваха, че лекарствата вече отслабват влиянието си. Всички зачакаха търпеливо.

— По-добре някой да слезе долу на пост — сети се Джон. — Не ти, Питър.

— Нека да е Самсон. Той е най-добрият скаут от тук присъстващите.

Докато Питър изпращаше кучето, Марти се провикна.

— Свързах се.

— Слава богу! — иронично измърмори Ранди.

— Добре, нека да започнем с компанията, която оперира с този компютър. — Марти започна яростно да блъска по клавиатурата, а екраните се сменяха толкова бързо, че останалите не можеха да го следят. Накрая пред тях се появи емблемата и логото на „Бланчард Фармацевтика“.

— Това означава, че Виктор е регистрирал тази машина при нас и ние сме плащали за нея — каза Халдейн. — Необяснимото закупуване на компютърна система беше едно от нещата, които възбудиха подозренията на счетоводството. Те не успяха да свържат допълнителната електронна техника с никоя легална изследователска програма.

Пръстите на Целербах летяха по клавиатурата. По екрана присветнаха серия от изчисления. Накрая се появи име. Корпорация ВАКХАМ.

— Какво, по дяволите, е ВАКХАМ? — учуди се Халейн.

Концентриран, Марти се наведе напред. Щракна върху иконата и отвори дълга поредица от директории. Едната се наричаше „Лабораторни доклади“. Бързо премина през входовете с данни и стигна до първия — от 15 януари 1989 г. Джон се надвеси над него.

— Доклад за първата ензимна класификация на маймунския вирус от Перу! Най-сетне стигнахме някъде. — Премести един стол под себе си. Погледна ДНК-картата и я сравни със спомените си за онази на вируса, убил София и върху който беше работил. Подсвирна и погледна нагоре. — Не е изненадващо, но поне е потвърждение. Те са почти еднакви — всъщност може и да са идентични. Маймунският вирус и онзи, убиващ хората, са един и същи.

— Виктр Тремон го е знаел през цялото време — ядоса се Ранди.

Всяка гоина показваше напредъка по разкриване тайните на вируса и приготвянето на серума. Показваха мутации на вируса, които намаляваха инкубационния период у жертвата и я приближаваха към фаталния край. В същото време нарастваше ефективността на серума във вирулентния стадий. Това бе ново потвърждение на предположенията им. Но Марти не откриваше информация за експеримента в Ирак и отговор на въпроса, как от далечно Перу или от лабораториите на Тремон вирусът се бе разпространил из „целия свят“ във вид на ужасна епидемия.

— Последната директория е блокирана с парола — обяви Марти, после се изсмя. — Глупаци, те си мислят, че могат да спрат Целербах Магьосника!

Вдигна ръце като диригент и нападна клавиатурата. Отново прибягна до собствения си софтуер и превърна екрана в калейдоскоп от думи, въпроси, команди и изображения. Всичко трая само няколко секунди.

— Ето — изхили се Марти. — Колко абсурдно обикновено.

На екрана се изписа простата фраза: „Домът на Луцифер“.

— Хората са предвидими и без въображение — продължи да нарежда Марти.

Вкара паролата. Първият появил се документ бяха финансови сметки и доклади от 1989 г. досега. Бяха изброени акционерите: Виктор Тремон с тридесет и пет процента, а Джордж Хайем, Ксавиер Бекер, Адам Кейт и Джон Макгроу с по десет процента.

Марти реднага откри връзката. Името на корпорацията представляваше акропис на имената им с едно допълнително, А за да прилича на дума ВАКХАМ.

— Това са някои от най-добрите служители в компанията! — възмути се Халдейн. — Всички са в ръководството, а Макгроу отговаря за сигурността. Не е чудно, че са се прикривали толкова дълго.

Бяха изброени и други акционери: генерал-майор Нелсън Каспър и генерал-лейтенант Айнър Салонен.

— Ето я и армейската връзка — с отвращение посочи Ранди.

— И правителството. Нанси Петрели е секретар на здравеопазването и социалните грижи. Вижте, конгресмен Бил Слоут.

— Това, изглежда, са годишните доклади за напредъка на проекта — продължаваше Марти. — Доклади от операции. Ето данни за пратките от антибиотици.

Халдейн беше изненадан.

— Това са антибиотици на Бланчард. Всичките. А цифрите отговарят на годишните доставки от компанията.

Учудени, четяха, докато изведнъж Смит издиша рязко. Изправи се, а лицето му излъчваше омраза.

— Разкрихме ги! — тъмносините очи се превърнаха в мрачни бездни. Виждаше се как се бори с неверието, тъгата и болката.

Мерсер Халдейн го погледна, а след това и Ранди.

— Какво ти има, момчето ми? — Питър бе седнал настрани, уморен от болката в ръката, но видът на Джон за секунда премахна изтощението му.

Гласът на Джон бе леден.

— Марти, разпечатай ги. Всичките. Започни с доклада за прогреса на операцията. Бързо!

— Джон? — Ранди гледаше празните очи и обезкръвеното лице. Разтревожи се. — Какво означава всичко това?

Вниманието на всички се прикова в него. Лабораторията бе тиха, докато той с поглед обхождаше епруветките, колбите, микроскопите и апаратурата, с която цели десетилетия тук бе извършвано такова невиждано злодейство. Чувстваше огън в гърдите, а стомахът му сякаш бе ударен от тежкотоварен камион.