Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (4)

Глава 3

13 октомври, понеделник, 9:14 ч.

Форт Детрик, Мериленд

 

Когато служителите пристигнаха на работа в ААМИИЗИБ, слухът за безуспешните опити да се идентифицира и възпре новия вирус убиец бързо се бе разпространил из сградите на Института. Медиите все още не се бяха добрали до новината и директорът заповяда всички да пазят мълчание. Никой нямаше право да говори пред репортери, а само непосредствено занимаващите се с проблема имаха информация за напредъка по ужасяващия случай.

Междувременно всеки трябваше да си върши рутинната работа. Документите трябваше да се попълват, екипировката да се поддържа, телефонните разговори да се провеждат. Четвърти специалист Хидео Такеда сортираше писмата в офиса на старшина Дафърти, когато отвори официално изглеждащ плик с емблемата на Министерството на отбраната.

След като прочете, а след това и повтори писмото, той се наведе към работещата до него пети специалист Сандра Куин и прошепна:

— Назначението ми в Окинава.

— Шегуваш се.

— Успях! — Такеда се усмихна — приятелката му Мико живееше в Окинава.

— Добре е веднага да кажеш на шефа — предупреди го Сандра. — Ще им се наложи да обучават нов служител, който да се оправя с разсеяните професори. Ще се побърка. Всички са луднали покрай новата криза.

— Да й го начукам — весело изруга Хидео.

— Не, дори и в най-лошите ми кошмари. — На вратата стоеше старшина Хелън Дафърти. — Ще си направиш ли труда да дойдеш тук, специалист Такеда? — попита тя с преувеличена любезност. — Или предпочиташ първо да те пребия от бой?

Двуметровата блондинка разкърши впечатляващите си рамене, под които изпъкваха заслужаващи подсвиркване мускули, и дари нисичкия Такеда с най-хищния си поглед. Служителят побърза да изпълни заповедта й, а по лицето му се четеше непресторен страх. С Дафърти, както и с всеки добър старшина — човек никога не можеше да се чувства в безопасност.

— Затвори вратата Такеда и седни.

Специалистът изпълни инструкциите.

Дафърти го погледна с налети с кръв очи.

— От колко време знаеш за възможното ти преместване?

— Пристигна току-що. Имам предвид, че тъкмо отварях писмото.

— Откакто си тук, а?… От две години значи.

— Най-много от година и половина. Откакто се върнах оттам. Вижте, старшина, ако се нуждаете от мен, мога да се въртя наоколо, докато…

— Изглежда, че дори и да искам, е невъзможно. Получих и-мейл от Министерството на отбраната по същото време, когато сигурно си отварял писмото. Изглежда, че заместникът ти вече е на път. Пристига от разузнавателната част в Косово. Сигурно е била в самолета, преди писмото още да е стигнало до офиса — Дафърти се замисли.

— Имате предвид, че утре ще е тук?

Дафърти погледна часовника на бюрото.

— За да сме по-точни — след няколко часа.

— Толкова бързо?

— Да — съгласи се старшината. — Даже са съкратили сроковете ти за преместване. Имаш само ден да си вземеш нещата. Самолетът ти е утре сутрин.

— Един ден?

— По-добре тръгвай. И успех, Хидео. За мен бе удоволствие да работя с теб. Ще напиша добри препоръки в личния ти файл.

— Слушам, сър… ъъ-ъ… старшина. Благодаря.

Все още леко замаян, Такеда остави Дафърти да обмисля писмото. Тя въртеше молива в ръцете си и го наблюдаваше как разчиства бюрото си. Той потисна победния си вик. Вече се бе уморил не само да е далеч от Мико, но и от живота в тази тенджера под налягане, наречена ААМИИЗИБ. Беше преживял много кризи, но последната бе разтревожила всички. Даже ги беше ужасила. Щастие бе да се измъкне оттук.

* * *

Три часа по-късно пред старшина Дафърти стоеше мирно четвърти специалист Адел Швейк. Бе дребна брюнетка, здраво сложена и със стоманеносиви очи. Униформата й беше безукорна, с два реда ленти, показващи, че е служила в много задморски операции и кампании. Имаше дори босненска лента.

— Свободно, специалист.

Швейк застана свободно.

— Благодаря, старшина.

Дафърти прочете пътните й документи и без да вдига глава, промърмори:

— Доста бързо.

— Още преди месеци изпратих молба да ме преместят в окръг Колумбия. Лични причини. Полковникът ми каза, че се е освободило място във форт Детрик, и аз се възползвах на секундата.

— Квалификацията ви е твърде висока — Дафърти беше изпълнена с подозрения. — Това е доста нисък пост. Малък екип, не ви очакват никакви пътувания зад океана.

— Знам само, че това е форт Детрик и нищо за назначението ми.

— О? — имаше нещо хладно и пресметливо в тази Швейк. — Намирате се в ААМИИЗИБ: Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести. Научни изследвания. Всичките ни офицери са лекари, ветеринари или медицински специалисти. Няма оръжия, няма тренировки, никаква слава.

Швейк се усмихна.

— Звучи доста миролюбиво. Ще бъде приятно разнообразие след Косово. А дали съм чула правилно, някъде пишеше, че институтът ви е на предния фронт в борбата с най-смъртоносните вируси. Имате си собствена гореща зона — всичко това може да се окаже вълнуващо.

Старшината поклати отрицателно глава.

— Това е за докторите. За нас е само рутинната работа — поддържаме функционирането на къщата. Преди седмица беше вдигната някаква тревога. Не задавайте въпроси. Не е ваша работа. Ако някой журналист влезе в контакт с вас, отпратете го към пресцентъра. Това е заповед. Добре, офисът ви е точно до този на Куин. Настанете се, а Куин ще ви даде начална скорост.

— Благодаря ви, старшина.

Дафърти въртеше между пръстите си химикалката, вгледана във вратата, която току-що се беше затворила зад новопристигналата жена. После въздъхна. Не беше съвсем искрена. Наистина повечето от работата беше чисто рутинна, но имаше моменти като този, когато армията проявяваше пълно безумие. Сви рамене. Е, беше виждала и по-странни неща от преназначение, ощастливило и двете страни. Поръча кафе на Куин и се опита да изтрие от съзнанието си последната лабораторна криза и пристигането на странната жена. Имаше си достатъчно работа.

* * *

В 17:32 часа старшина Дафърти заключи стаята си и се приготви да напусне офиса, но чакалнята не беше празна.

— Бих желала да остана още малко, за да се обуча възможно най-бързо. Възможно ли е? — попита Швейк.

— Добре, ще осведомя охраната. Имаш ли ключ за офиса? Добре. Заключи, след като свършиш. Няма да останеш сама. Този нов вирус е подлудил докторите. Сигурна съм, че много от тях ще прекарат нощта тук. Ако всичко продължи твърде дълго, ще станат ужасно заядливи. Никой не харесва мистерии, които убиват хора.

— И аз така съм чувала. Видяхте ли, намират се достатъчно вълнения и приключения и във форт Детрик.

Дафърти се изсмя и си замина.

В тишината на празния офис специалист Швейк четеше инструкциите и си водеше бележки още около половин час. Когато се убеди, че нито старшината, нито охраната ще дойде де провери с какво се занимава, тя отвори малкото дипломатическо куфарче до краката си. Откакто се бе приземила тази сутрин във военновъздушната база Андрюз, то стоеше в колата. Едва по време на една почивка за по кафе успя да го внесе в офиса.

От него извади схема на телефонните връзки в сградата на ААМИИЗИБ. Главната разпределителна кутия се намираше в мазето и обслужваше всички вътрешни и външни линии. Запамети точното й разположение. След това затвори диаграмата, прибра я обратно в куфара и го понесе със себе си в коридора.

На лицето й се изписа изражение на невинно любопитство. Пазачът на предната врата четеше. Швейк трябваше да мине покрай него. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и безшумно се плъзна по коридора в посока към мазето.

Спря се за миг. Откъм пазача не се долавяше движение или друг шум. Въпреки че по принцип сградата бе силно охранявана, защитите й бяха построени по-скоро да предпазват външния свят от смъртоносните токсини, вируси, бактерии и всички останали научни материали, които изследваха в ААМИИЗИББ, отколкото да попречат на ненадеен натрапник отвън. Охраната беше добре тренирана, но й липсваше агресивната стръвност на страж пред секретна лаборатория за производство на биологично оръжие.

Облекчена, че е останала незабелязана, тя пробва тежката метална врата. Оказа се заключена. От куфара си специалист Швейк извади връзка шперцове. Третият се оказа нужният. Отвори вратата и безшумно заслиза по стълбите. Няколко минути изгуби в бродене между гигантските машини, които отопляваха и вентилираха сградата, снабдяваха я със стерилен въздух и ниско налягане за лабораториите, запълваха резервоарите с вода и химикали за сухите душове, както и всички останали поддръжки за медицинския комплекс.

Когато откри разпределителната кутия, вече обилно се потеше. Постави дипломатическото куфарче на пода и извади от него по-малък пакет инструменти, жици, електронни компоненти, превключватели, миниатюрни подслушвателни и записващи устройства.

Вечерта беше настъпила и в мазето беше тихо с изключение на случайното гъргорене и гръмолене по тръбите и шахтите. Все пак се ослуша внимателно. Нервите й изпращаха ледени тръпки по кожата. Тревожно оглеждаше сивите стени. Накрая отвори разпределителната кутия и се задълбочи върху многобройните връзки.

* * *

Два часа по-късно тя бе отново в офиса си, където прикрепи към телефона миниатюрна слушалка. Включи контролното устройство, скрито в чекмеджето, и се заслуша:

„…да, ще остана поне още два часа. Съжалявам мила, не мога да направя нищо. Този вирус е нещо страшно. Всички са по работните си места. Добре, ще се опитам да се прибера, преди да са си легнали децата.“

Удовлетворена от работата на устройството, тя го изключи и набра външен номер. Мъжкият глас, който снощи я беше събудил и инструктирал, отговори:

— Да?

— Инсталацията е извършена. Свързала съм записвачката към телефоните на офицерите, от които се интересувате, В състояние съм да попреча на обажданията им.

— Видяха ли те? Да са те заподозрели?

Швейк беше много горда от дарбата си за езици. Знаеше всички от най-разпространените и много от по-малко познатите кодове за общуване между расите. Този глас беше образован, но английският, макар добър, не беше перфектен. Чувстваше се следа от близкоизточен акцент. Не беше израелски, ирански или турски. Възможно бе да е сирийски или ливански, но най-вероятно бе да е иракски или йордански. Това беше полезна информация.

— Естествено — озъби се тя.

— Бъди нащрек за всяко развитие на изследванията по непознатия вирус. Наблюдавай всички телефонни разговори на д-р Ръсел, Джонатан Смит и генерал Кайлбургер.

Работата не биваше да се проточва прекалено дълго, иначе щеше да стане твърде рискована. Вероятно никога нямаше да открият тялото на истинския специалист Адел Швейк. Жертвата нямаше никакви познати или приятели извън армията. Поради тази причина беше и избрана.

Но по всичко личеше, че Дафърти е подозрителна. Едно по-внимателно разследване щеше да я разкрие.

— Колко време ще остана тук?

— Колкото си ни нужна. Не прави нищо, с което да привлечеш вниманието върху себе си.

Връзката се прекъсна. Тя остави обратно слушалката и се облегна назад. Отново се съсредоточи над организацията и бъдещите си задължения. В същото време слушаше телефонните разговори между докторите и внимаваше за малкия диод, чието присветване щеше да я алармира, че д-р Ръсел говори по телефона. За момент почувства любопитство — с какво е толкова важна тази Ръсел? Бързо си забрани тази мисъл. Знанието за някои неща беше твърде опасно.