Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (38)

Глава 37

23 октомври, четвъртък, 12:06 ч.

Уади ал Файи, Ирак

 

Сирийската пустиня беше студена и тиха, а миризмата на дизел упояваше в тясната каросерия на камиона. Плътно до задния отвор Ранди и Смит се ослушваха за още изстрели. Зад тях лежаха в безсъзнание двамата полицаи, докато отвън някаква нова, непозната сила ги обсаждаше.

Напрегнат и нащрек, Смит се смъкна на колене. Привлече Ранди до себе си. Тя приготви автомата си за стрелба. Надзърнаха навън през процепите на платнището.

— Виждам само силуети и огънчетата от дулата им — с отвращение каза той. Челото му бе плувнало в пот, а времето се влачеше болезнено бавно.

— И аз не мога да видя нищо друго. Фаровете на другия камион ме заслепяват.

— По дяволите.

Внезапно стрелбата спря. Студената нощ стана заплашително тиха. Единственият звук, който долавяха, бяха пресекливите хрипове на двамата полицаи, които лежаха под странната светлина на фаровете пред другия камион.

Джон погледна към Ранди, но тя веднага извърна лице — знаеше, че не може да прикрие страха. Страх, който изпълваше очите й. Стегна се, само брезентът на покривалото ги делеше от незнайната заплаха отвън.

— Ще стреляме. Нямаме друг изход. Веднага щом се приближат.

От нощта прозвуча гръмък глас, който заповяда на арабски:

— Всички се предадоха! Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

Ранди бързо преведе думите и добави мрачно:

— Прилича ми на Републиканската гвардия.

Така бе решил и Смит. Присви очи. Нямаше просто да седи и да чака да го екзекутират, леко повдигна покривалото. Видя три фигури, насочили автоматите си към тях.

— Мога да сваля трима. Проблемът е кои са и къде се крият останалите. Иначе тези отпред са идеални мишени.

Ранди се изправи и също погледна навън. Тялото й затопли въздуха около Смит.

— Така или иначе ще се наложи да ги убием. Трябва да изнесем информацията за вируса извън Ирак. Опитай се да стреляш първо по краката. Какво са няколко трупа в сравнение със залога?

Джон провря дулото на автомата през една дупка. Обви пръст около спусъка и…

— Ръсел! — прогърмя глас.

Джон и Ранди замръзнаха. Удивено се спогледаха.

— Вътре ли си Ръсел? — извика гласът на английски. Типичен американски английски. — Ако ти и приятелят ти от ООН сте обезвредили пазачите, извикайте. Иначе не ще излезете, без да сте се превърнали на решето.

Ранди хвана Джон за рамото.

— Знам кой е, за бога. — Повиши глас и извика: — Доносо? Ти ли си, свиньо такава!

— Същият, малка госпожице.

— За малко да ви убием, глупаци!

Джон говореше забързано и тихо.

— Не им казвай кой съм. Използвай прикритието ми от ООН. Той вече е повярвал в него, иначе нямаше да се обърне така към мен. Ако американската армия ме докопа, както съм ОВС… — остави думите да увиснат във въздуха.

Много добре разбираше, че Ранди знае какво ще се случи, преследването на убийците щеше да приключи бързо и безславно.

— Ранди? Ще го направиш ли?

Стрелна го с изгарящ от гняв поглед.

— Разбира се!

Трябваше да й се довери, но това го правеше нервен. Заедно отместиха брезентовото покривало. Погледна я с тревога, когато към тях се приближи нисък, пълен мъж в пустинен камуфлаж с берета в ръка. Имаше вид на човек, чиято религия е фитнесът. Огледа ги, а после и двамата полицаи, проснати на пода.

— Чудесно свършена работа — усмихна се одобрително. — Двама по-малко за нас.

Смит и Ранди скочиха долу и тя подаде ръка на Доносо.

— Както винаги навреме, Доносо. Това е Марк Бонет.

Джон се отпусна, когато го изрече. Ранди го дари с учтива усмивка и отново се обърна към стария си приятел.

— Марк е тук с медицинска мисия. Марк, запознай се с агент Габриел Доносо. Как, по дяволите, ни откри, Габи?

— Доктор Махук ни се обади веднага щом ви пипнаха. След това един от нашите съгледвачи ви откри, когато преминавахте Тигър. Доставя ми удоволствие да си припомням добрите стари времена, но някой може да е чул автоматичната стрелба. По-добре е да се изпаряваме. — Погледна замислено Джон. — ООН и медицинска мисия?

— Личи си школата на ЦРУ. — Подаде ръка и се усмихна. — Одобрението ми към агенцията нараства всяка секунда.

Доносо кимна със симпатия.

— Явно двамата сте имали тежки мигове.

Когато заедно с агента на ЦРУ заобиколиха камиона, Джон видя едно старо съветско БМП-1 — бронирана мото-пехотна кола с изрисувани по ламарините емблеми на Републиканската гвардия. Следите от гуми показваха къде за пръв път е била застанала, за да препречи пътя. Сега фаровете осветяваха директно покрития с брезент полицейски камион. Гърбом към тях върху пустинната земя седяха предалите се багдадски полицаи. От рамото на офицера течеше кръв и вече не си играеше с любимата си иракска берета. На пост стояха двама агенти на ЦРУ, които лесно можеха да минат за иракчани.

— Знаеш ли какво са мислили да правят с нас? — попита Смит.

— Да. Да ви закарат в средата на нищото, да ви убият и да скрият труповете ви там, където дори бедуините не ходят.

Двамата с Ранди размениха погледи. Не бяха никак изненадани.

— Трябват ми тези калашници, мистър Бонет. И двата, млада госпожице.

Ранди и Джон предадоха автоматите.

— Доносо е непоправим мъжкар и сексистка свиня — обясни Ранди. — Добре ме познава, но не му пука. Наричаме госпожичка, гадже, сладкишче и с други унизителни клишета, които може да роди дебелоглавата му кратуна.

Доносо широко се усмихна.

— А тя се ограничава само със „свиньо такава“. Какво да се прави! Има страхотни крака, но бедно въображение.

Да вървим в бронетранспортьора.

— Бедно въображение? Хей, аз ти спасих задника в Риад! Къде ти е уважението?

Доносо се усмихна хитро.

— Брей, случаят нещо ми се изплъзва от паметта. — Хвърли двата калашника върху купчината автомати, отнети от полицаите. — Виждате ли собствените си оръжия тук?

Джон бързо измъкна беретата си, а Ранди доста се поизпоти, докато се добра до любимото узи. Доносо кимна доволно и се качи в БМП-то. Двамата го последваха. Когато се настаниха, Джон махна с ръка към полицаите.

— Какво ще правите с тях?

— Нищо — отвърна Доносо. — Ако дори намекнат, че са били с камиона тук без заповед, моментално си запазват място по бесилките на Садцам. Няма да продумат и дума за случилото се.

— Което означава, че е по-добре да носят собствените си пушки, когато се приберат в казармата — разбра Смит.

— Позна.

Докато пленниците гледаха мрачно, старата машина нагази в пустинята. Шофьорът увеличи скоростта и я насочи в средата на тесен път, водещ навътре сред каменистия пейзаж. Луната залязваше на запад, а звездите ярко грееха над тях. Отпред на хоризонта се издигаха сухи пясъчни хълмове, по-тъмни дори от черното небе.

Джон гледаше назад. Накрая иракчаните се втурнаха към купчината с оръжие и камиона. Сега, след като бронетранспортьорът бе извън обсега на оръжията им, те можеха да избягат. Секунди по-късно покритият с брезент камион изчезна в посока към Багдад, оставяйки подир себе си облаци прах.

— Къде отиваме? — поинтересува се Ранди.

— В стария форт, построен от британците по време на Първата световна — отвърна бързо Доносо. — Сега е в руини. Няколко полусрутени стени и пустинни призраци. Сутринта оттам ще ви вземе един хариер^[1] и ще отлетите за Турция.

— Не искат да оставам, а свиньо такава?

Доносо тръсна глава неодобрително.

— Няма начин, бейби… Този тук те компрометира, а за малко да стори това с цялата операция. — Повиши глас и погледна Джон. — Да се надяваме, че си е струвало.

— Струваше си — увери го Джон. — Имаш ли семейство?

— Всъщност, да. Защо?

— Затова е важно. Може би току-що им спаси живота.

Агентът на ЦРУ погледна Ранди. Когато тя му кимна утвърдително, продължи:

— Става. Но все пак ще ти се наложи едно разговорче в Ленгли, хлапе.

— Сигурен ли си, че хариерът ще успее да вземе и двама ни?

— Ще бъде напълно обезоръжен — без ракети. С един пилот. — Доносо беше самата деловитост. — Няма да е удобно, но може да се понесе.

Раздрънканата машина напредваше през ветровитата пустиня. Лунната светлина хвърляше неземно сребристо покривало над каменистото корито на пресъхналата река. Всички се взираха в нощния мрак. Без да се наговарят, внимателно оглеждаха и търсеха следи от възможни усложнения.

Останките от форта се намираха северно от пътя. Каменните стени се показаха като развалени зъби от пустинята. Някои бяха обрасли с бодливи храсти, а недалеч растяха тамаринди, обозначавайки къде тече вода, дълбоко под солената повърхност на това забравено от бога място.

Доносо нареди на един от хората си да застане на пост до колата, а останалите се сгушиха до стените и завити в тънки одеяла, зачакаха края на звездната нощ. Сухият вятър довяваше миризмата на алкали. Всички бяха изморени. Някои бързо заспаха. Похъркванията се сляха с шума на вятъра, който поклащаше тамариндите и вдигаше миниатюрни вихрушки по прашната земя. Но нито Ранди, нито Джон можеха да склопят очи.

Ранди лежеше в сенките до древния дувар. Подпрял глава на един камък, Джон наблюдаваше как емоциите играят по лицето й като пръсти по музикален инструмент. Спомняше си. Също като София не можеше да прикрива чувствата, които я вълнуват. Всичко излизаше наяве. Самият той беше твърде затворен и тази черта на характера й му доставяше удоволствие. Ранди проявяваше повече самоконтрол. Като професионален оперативен агент тренировките й включваха и умението да бъде непроницаема. Но тази нощ забрави наученото. Посвети я на мъката си по София. Джон се изпълни със съчувствие.

Ранди затвори очи. Виждаше София — лицето, нежните страни, дългата копринена коса. Когато образът на София й се усмихна, Ранди преглътна сълзите си. „Съжалявам, София. Защо не бях там?“

Внезапно я връхлетяха прекрасни спомени и тя се потопи в тях, търсейки утеха. Най-хубави бяха закуските. Почти усещаше аромата на сутрешното кафе и веселият, непринуден разговор на родителите им, докато двете със София тичаха по стълбите, за да се присъединят към тях. Често прекарваха вечерите на открито, захласнати пред панорамните залези над Тихия океан, толкова красиви, че пронизваха душата. Спомняше си игрите с кукли, глупавите шеги на баща им, нежните ръце на майка им.

През цялото детство приликата между двете сестри бе невероятна. От най-ранната им възраст хората я отбелязваха с учудване, а двете момичета я приемаха за нещо напълно естествено. Странна комбинация на гени ги бе дарила с кафяви очи и руси коси. Майка им ги намираше за възхитителни. Откриваха природен паралел между необичайното им оцветяване и чернооките сузани, засети пред хасиендата им в Санта Барбара, Калифорния. Всяко лято снежно-белите венчелистчета се разтваряха и откриваха черната им сърцевина.

Всичко това запали интереса на София към науката, докато спиращата дъха гледка към островите Чанълс и огромният океан породиха у Ранди глада да узнае какво лежи зад хоризонта. Семейството притежаваше две къщи. Едната в Санта Барбара, а другата в Чесъпийк Бей, Мериленд. Баща им бе биолог океанолог и често пътуваше от едното място до другото. Двете сестри понякога го придружаваха.

Никой не разбра кога пораснаха. За Ранди всичко започна с очакването на нещо ново — не само при пътешествията от единия бряг на страната до другия, но и в Карибско море, Средиземноморието и други далечни места, привлекли вниманието на баща й. Скоро след това откри комфорт в изследването на странни места и новите запознанства. Хареса й. След това го пожела.

Лекотата, с която учеше чужди езици, я изпрати първо в Харвард за бакалавърска степен по испанска филология, а по-късно в Колумбия за магистратура по международни отношения. Където и да отидеше, записваше допълнителни курсове по някакъв език. Знаеше перфектно седем. Започна работа към ЦРУ, докато бе в Колумбийския университет. Беше истинско бижу — красива и образована. Използваха я само за интелектуална работа, спестявайки й грубите задачи… докато Майк не умря в Сомалия.

Недокоснат от нож или куршум, невидим вирус бе сложил болезнен и грозен край на неговия живот. Дори сега усещаше буца в гърлото. Съжаляваше за нещата, които биха се случили, ако бе жив.

В този момент животът й се преобърна. Където погледнеше, хората бяха гладни, заплашени, излъгани или репресирани. Това я разгневи. Затвори се в себе си и работата и се превърна в център на живота. След като Майк вече го нямаше, единственото, което я интересуваше, бе как да направи от света по-добро и по-безопасно място. Но не го бе направила по-сигурен за София. Пое въздух, опитвайки се да успокои чувствата си. Насили се да се концентрира. Имаше цел. Знаеше, че никога нямаше да хареса Смит и вероятно да му се довери, но сега това нямаше значение. Имаше нужда от него.

Бавно се изправи с увито около себе си одеяло. Примъкна се към мястото, където лежеше Смит. Изтегна се до него. Той се обърна и я погледна.

— Добре ли си?

Ранди не обърна внимание на нежността в гласа му.

— Нека да сме наясно — започна шепнешком. — С разума си разбирам, че не си искал смъртта на Майк. Вирусът „ласа“ е трудноразличим от маларията и така или иначе вероятно щеше да го убие. Но може би не ако диагнозата ти беше правилна и беше повикал помощ.

— Ранди!

— Шшт. Не знам дали ще съм в състояние някога да ти простя. Беше толкова надут. Самоуверен. Сигурен, че знаеш всичко.

— Вярно, бях арогантен. Но такива са всички военни лекари, когато става въпрос за редки тропически болести. Сгреших. Направих фатална грешка. Но причината не бе в това, че не ми е пукало или че съм бил невнимателен. Просто не знаех. Това не е извинение, а обяснение. Ласата все още се бърка с маларията. Опитвам се да ти кажа, че смъртта на Майк е причината да се прехвърля в ААМИИЗИБ, така че да стана специалист по инфекциозни болести. Това бе единственият начин да съм сигурен, че няма да допусна повторно подобна грешка. Съжалявам, че Майк умря, и дълбоко се разкайвам за ролята, която изиграх в тази трагедия — погледна я. — Смъртта е отвратително непоправима, нали?

Ранди долови болката в гласа му и разбра, че сигурно отново мисли за София. Част от нея искаше да му прости и да погребе всичко в минатото, но не можеше. Въпреки всичките му усилия, той щеше да си остане старият каубой, безразсъдно галопиращ през живота, преследвайки личните си интереси. Но точно сега това не беше важно.

— Имам едно предложение.

Той скръсти ръце под одеялото и се намръщи.

— Да го чуем.

— Искаш да откриеш кой е убил София, аз също. Нуждая се от научните ти знания, за да попадна на хората с вируса, а на теб ще са ти необходими моите връзки и способности. Заедно ще сме добър екип.

Смит се вгледа в лицето. Толкова приличаше на София! И гласът й бе същият, но твърдостта беше само на Ранди. Идеята да работи с нея бе привлекателна… но и опасна. Не можеше да я погледне, без да си спомни София и да го прониже болка. Знаеше, че трябва да живее собствения си живот, но дали щеше да е възможно, ако Ранди е наоколо. Те си приличаха толкова много, че биха могли да са близначки. Смит обичаше София. Не обичаше Ранди. Работата с нея щеше да му причини безкрайна болка.

— Нищо не можеш да направиш за мен — отвърна накрая Смит. — Предложението ти не е добро. Благодаря, но не.

— Не става въпрос за нас двамата — грубо му отвърна тя. — Отнася се за София и милионите хора, които ще умрат.

— Всъщност опира точно до мен и теб — поправи я той.

— Ако не можем да се сработим, нищо няма да постигнем. Какъвто и шанс да имам да стигна до дъното на заговора, той ще се изпари в безкрайни спорове и силни чувства. — Гласът му се сниши и стана остър — Запомни, не давам пукната пара какво си мислиш за мен. Интересува ме единствено София и как да спра нейните убийци. Ако искаш, можеш цял живот да си носиш безценния товар от справедлив гняв към мен, но аз нямам време за такъв лукс. Чакат ме по-важни неща. Искам да разбия този дяволски заговор и ти не можеш да ми помогнеш.

Той й бе спрял дъха. Мълчеше удивена, че е издала толкова много от омразата си. Чувстваше и вина, но сега не бе в настроение да си го признае.

— Мога да те унищожа. Ей, сега, само да скоча до Доносо и да му прошепна в ухото. На летището в Турция ще те чака военната полиция. Не ме гледай така, Джон. Просто изброявам алтернативите. Казваш, че нямаш нужда от мен, а аз твърдя, че имаш. Истината е, че не играя мръснишки с хората, които уважавам, а аз те уважавам заради поведението ти в Ирак, А това означава, че дори да не се споразумеем, няма да кажа нищо на Доносо — поколеба се, — Важното е, че София те обичаше. Никога няма да преодолея смъртта на Майк, но тя няма да ме спре да работя с теб. Например имаш ли идея какво ще правиш, когато ни закарат в Щатите?

Смит почеса брадичката си. Положението се бе променило.

— Можеш ли да ме отведеш в Съединените щати?

— Разбира се. Без проблем. Ще ми предложат транспорт или някой военен самолет до в къщи. Ще те взема със себе си. Документите ти от ООН са великолепни.

— Мислиш ли, че можем да се доберем до компютър с модем, преди да пристигнем?

— Зависи, За колко време?

— Ще ни е необходим не повече от половин час. Трябва да открия в един уебсайт къде са моите приятели. В момента доуточняват някои малки подробности. Ако са оцелели, разбира се.

Ранди го погледна. Чувстваше облекчение, но и искрено учудване от неговия прагматизъм. Оказа се доста по-сложна личност, отколкото си го представяше. И много по-решителен. Почти бе готова да се извини, но Джон я изпревари:

— Уморена си. Чета го по лицето ти. Поспи. Утре ни чака тежък ден.

От думите му лъхаше хлад, но тя беше доволна. Без да признае, се бе съгласил да работи с нея. Обърна се настрани, затвори очи и безмълвно се помоли на бога да успеят.