Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (37)

Глава 36

Напрежението в бронираната каравана се покачваше. Петимата въоръжени мъже бързо, но предпазливо скъсяваха двайсетте ярда, които ги разделяха от набелязаната цел. Уверено държаха оръжията си, което издаваше многократна и успешна практика. Дори от това разстояние движенията им излъчваха заплаха.

— Сега!

Питър внимателно се прицели и стреля във водача, докато Марти натисна спусъка в празното пространство. Откосът му обръсна върховете на боровете и посипа поляната с дъжд от иглички. Целта на Питър се преви, хвана се за дясната ръка и падна на колене. Марти продължаваше да пръска безразборно куршуми. Звукът беше оглушителен.

— Спри, Марти! Достатъчно!

Ехото от ожесточения огън кънтеше из парка. Четиримата мъже и раненият им водач запълзяха панически назад, търсейки прикритие зад храсти, дървета и камъните на едно огнище. Прикриха се и отново откриха огън по колата. Куршумите прелитаха през прозореца над главата на Питър и се забиваха в отсрещната стена. Този път бяха по-внимателни и стреляха на месо. Питър се наведе.

— Не могат да ни победят с огнева мощ, но няма да си заминат. Сигурно са оставили човек в джипа. Въпрос на време е някой от нас да бъде ранен, да свършим мунициите или да пристигне полицията и да арестува всички ни.

— Колко жалко, че вариантът с полицията е изключен. Идеята е блазнеща.

Питър кимна и се намръщи.

— Ще искат да знаят какво правим с тези незаконни оръжия и с командния пулт в колата. Кажем ли им за Джон, ще проверят, ще открият, че е издирван, и ще ни задържат, докато не се намесят армията и ФБР. Ако пък си мълчим, ще ни затворят заедно с кръвожадните ни приятелчета отвън.

— Логично. Имаш ли решение?

— Трябва да се разделим.

— Не си и помисляй да ме оставяш сам с тези главорези и убийци — твърдо заяви Марти.

Само очите на Питър проблясваха в тъмното. Облечен в черната си униформа на командос, той почти се сливаше с мрака.

— Знам, че не ме мислиш за голям интелект, момчето ми, но запомни — така съм оцелявал неведнъж още докато са те дондуркали на колене. Планът е следният: ще се измъкна през предната врата, без да ме забележат. Ти ще постреляш малко, за да ме прикриеш. Ще ги заобиколя и ще вдигна такъв шум, че ще си помислят, че взводът се изтегля. Щом се убедят, че и двамата сме напуснали караваната, ще тръгнат да ме преследват с всичките си сили. Тогава ще можещ да подкараш нашия стар боен кон и да препуснеш към спасението. Ясно?

Марти присви устни. Кръглото му лице придоби замислено изражение.

— Ако остана в караваната, ще мога да проверявам за новини от Джон, както и да се занимавам с телефонните разговори на София и с издирването на Бил Грифин. Очевидно ще трябва да скрия някъде караваната. Ще ти оставя съобщение в уебсайта на Аспергеровия синдром.

— Бързо схващаш, момчето ми. Намирам някои предимства в това да си имаш работа с гений. Дай ми минута да застана на позиция, след това стреляй, докато изпразниш пълнителя. Помни, цяла минута!

Марти се вгледа в загорялото лице на Питър. Вече бе свикнал с постоянното присъствие на този човек — бяха заедно пето денонощие. През това време бе подложен на най-ужасните преживявания, от които му се изправяха косите. И в най-смелите си представи, свързани с реалния свят, не бе предполагал, че ще попадне в подобни ситуации. При това залогът бе огромен. Вероятно нямаше нищо по-естествено да привикне към непознатия. За момент го обхвана странно чувство. Съжаление. Въпреки цялата си нетърпимост англичанинът щеше да му липсва. Искаше да му каже да се пази, ала всичко, което се отрони от устата му, бе:

— Беше странно, Питър. Благодаря.

Кръстосаха погледи. Бързо ги отместиха встрани.

— Знам, момчето ми. И аз ти благодаря. — Смигна му и сложи колана с екипировката си.

Марти му отвърна с лека усмивка и зае позиция до задната врата. Чакаше напрегнато и си обещаваше да свърши всичко както трябва, а по-късно да приключи с цялата тази история веднъж завинаги.

Насрещният огън бе спрял и вероятно нападателите умуваха над някой нов план. Скоро Питър се измъкна от колата и потъна в сенките на огряната от луната гора. Марти преброи до шейсет. Принуди се да диша дълбоко и равномерно. Когато минутата изтече, стисна зъби, подаде се навън и откри огън. Пушката подскачаше в ръцете му и тресеше цялото му тяло. Ужасен, но решителен, поддържаше непрекъснат поток от куршуми, който прорязваше нощта и дърветата. Питър зависеше от него.

От прикритията си нападателите отвърнаха с дълги откоси. Караваната отново се разтресе под градушката от куршуми.

Пот се стичаше от лицето на Марти. Продължаваше да натиска спусъка и се бореше със страха. Когато пълнителят се изпразни, притисна пушката до гърдите си и внимателно надзърна през открехнатата врата. Не видя никакво движение. Изтри с ръка обилната влага и полепнатия прах от челото си и облекчено издиша. Изчака да мине цяла минута и несръчно смени пълнителя. Седна. Отминаха още две минути. От напрежение усети иглички по кожата.

След това дочу отляво шум, предизвикан от някой, който се опитва да е много тих. Питър! Наостри слух.

Откъм поляната се чу остър предупредителен вик:

— Бягат!

Почти веднага последва плътен огън от два или три автомата към посоката, в която бе тръгнал Питър. На поляната мъжете панически затърсиха нови прикрития, докато над главите им свистяха куршумите от неочаквана посока. Скоро стрелбата замря. Чу се шум, сякаш няколко души бягат през гората.

— След тях! — прогърмя заповеден глас.

Нов поток от енергия се вля в жилите на Марти. Това бе очакваният момент. Видя как мъжете от камиона се втурват наляво. В същото време някой запали двигателя на джипа, направи обратен завой и също се устреми след тях. Както беше предположил Питър, всички хукнаха по следите му.

Марти гузно се прехвърли в кабината. Вече беше в безопасност, докато Питър бе подгонен от хайка хрътки. Знаеше, че англичанинът е прав. Това бе единственият рационален начин да се справят с опасната ситуация.

Ключовете бяха на стартера. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, и запали двигателя. Безпокойството му дали ще открие жизненоважната информация, поискана от Джон, бе нищо в сравнение с въпроса, който го глождеше. Дали ще успее да подкара тежката каравана? Когато огромната машина оживя и разтресе ръцете и тялото му, му хрумна идея. Затвори очи и стисна реалността в юмрук. Изведнъж се озова в огромен галактически звездолет и самостоятелно го управляваше през страховития Четвърти квадрант. Пътешествието, разбира се, бе принудително, защото се още се намираше под влиянието на мидерала. И все пак звездите, планетите и астероидите запрепускаха пред панорамния илюминатор на звездолета. Умело пое контрол над уредите и се впусна в непознатото.

Отвори очи.

„Не бъди глупав, каза си той, разбира се, че можеш да управляваш тази оплетена от гравитацията машинария. Тя си е чист анахронизъм.“

В изблик на самочувствие Марти включи на задна, даде газ и прекърши една млада фиданка. Без да се тревожи, погледна в огледалото за обратно виждане и през страничните прозорци. Не забеляза никого. Здраво стисна волана и изкара караваната от гората гладко, както се изстисква паста за зъби от тубата. Внимаваше за неприятности, както го бе инструктирал Питър. С блеснал поглед оглеждаше сенките, препятствията и всяко място, което представляваше удобно прикритие за враговете. Тази част от парка изглеждаше съвсем спокойна. С въздишка на облекчение Марти се понесе през поляната, а оттам право към магистралата в посока Сиракуза.

* * *

Приклекнал в бетонната канавка и с готов за стрелба автомат, Питър видя караваната да лети като ракета към Сиракуза. Усмихна се одобрително. Това малко копеленце отново се бе показало на висотата на положението.

Потри длан в бузата си и отново се съсредоточи. Дишаше дълбоко и поемаше не само смрадта на канавката, но и благоуханието на дърветата, както и безбройните насекоми, прелитащи около него.

Всяка част от тялото му беше нащрек. Осезанията му се бяха изострили до крайност. Усещаше как нападателите се приближават пешком. Чу и придвижването на колата по пътя, пресичащ канавката. Време беше и самият той да се измита.

Разопакова две цилиндрични пакетчета от колана си и ги постави до парапета на мостчето. Извади от кобура девет милиметров браунинг. Огледа пътя.

Напредваха в широка линия. Джипът беше зад тях и фаровете ги осветяваха. Тъпите идиоти представляваха великолепни мишени. Изчакваше ги да се приближат още малко. Когато останаха само петнайсетина ярда, откри огън с двете си оръжия, като се местеше бързо, симулирайки стрелба на повече хора. Те отвърнаха с дълги откоси. Питър падна назад, сякаш отстъпваше. Окуражени, мъжете се втурнаха в полукръг към него. Изчака още десет секунди и хвърли цилиндъра. Магнезиевата парализираща граната експлодира в средата на групичката. Всички паднаха на земята. Някои изкрещяха и се хванаха за главите, други бяха ослепени и веднага излязоха от играта. Питър чакаше точно това.

Веднага се изправи на крака и се затича по левия им фланг. Хилядите патрони, изстреляни в тренировъчния лагер за командоси, усъвършенстваха уменията да бягаш с всички сили и да уцелваш мишените. Наученото никога не можеше да се забрави. С два бързи куршума строши фаровете на колата. После хвърли втората ослепяваща граната. Тя се приземи сред залегналите нападатели. Тъй като още не се бяха оправили от първата, тази имаше по-скоро психологически ефект. Докато се осъзнаят, той вече бе на стотици метри от тях и бързо се придвижваше към магистралата за Сиракуза.

* * *

Наближавайки града, Марти се заозърта за място, където да се скрие с караваната. Къде би могъл да скрие подобно огромно превозно средство с изпочупени прозорци и многобройни следи от куршуми? Зад него движението по магистралата се усилваше. Шофьорите натискаха ядосано клаксони, докато го подминаваха, и това допълнително го изнервяше.

Накрая зави по резервното платно, за да позволи на колите и камионите да го изпреварят със сърдит грохот. Скоро видя нещо интересно. От двете страни в продължение на няколко мили се редяха обширните площи на многобройни автомагазини. Имаше ги всякакви — и за луксозни лимузини, и за евтини южнокорейски минита. Това му даде идея. Дали щеше да намери…

Да! Като по чудо отдясно се бе ширнала една добре осветена площадка. В магазина се предлагаха нови и употребявани коли. Видя и автомонтьорска работилница. Веднага си спомни старата детска гатанка: „Къде можеш да скриеш един слон? Разбира се, в стадо слонове.“

С весело хихикане Марти изви, премина през главния портал и си намери празно място. Изключи мотора. Беше късно и скоро щяха да затварят. С малко късмет никой не би го открил тук.

* * *

22:27 ч.

Сиракуза, Ню Йорк

 

Професор Емеритус Ричард Джонс живееше в един реставриран викториански дом на Саут Кроуз авеню, точно под университетския хълм. Стояха във всекидневната, обзаведена с вкус от съпругата му в същия старинен стил. Професорът оглеждаше изпитателно мъжа, почукал толкова късно на вратата му. Нещо в непознатия го плашеше. Бе поискал информация за София Ръсел. В гласа му се усещаше категорична настоятелност и потиснато насилие. Съжаляваше, че го е пуснал в къщата си.

— Не знам какво мога да ви кажа, господин…

— Лоудън. Грегъри Лоудън. — Питър Хауел се усмихна и отново повтори думите, които бе казал на стълбите отвън. — Д-р Ръсел високо ви ценеше.

Беше в цивилни дрехи, купени от един любопитен шофьор, който го докара до града. Веднага хвана такси до дома на професора, но до този момент като че всичко бе чиста загуба на време. Професорът нервничеше и единственото, което успя да си спомни, бе, че София била прекрасен студент, дружала с малко хора, но не се сещал за имена.

— Аз просто бях декан на един от факултетите и й водих няколко курса. Това е всичко. Чух, че е променила насоката на обучението си за магистратурата.

— При вас е изучавала антропология, нали?

— Да, при това с ентусиазъм. Учудих се, че напусна факултета.

— Защо го е направила?

— Нямам представа. Все пак си спомням, че едва взе абсолютния минимум курсове по антропология. Интересуваше се повече от биологията. Ала вече бе прекалено късно да се прехвърли в друг факултет, освен, ако не искаше да загуби една-две години.

— Какво предизвика интереса й към биологията?

— И за това нямам представа.

Питър си спомни за доклада от „Принц Леополд“, в който се споменаваха Боливия и Перу.

— Нещо за практиката й на открито?

— Практика? — намръщи се професорът. После сякаш си припомни нещо. — О, да. Разбира се. Имахме лятна практика между първата и втората година.

— Къде?

Професорът се замисли.

— В Перу.

Очите на Питър блеснаха в светлосин пламък.

— Говорила ли е за Перу след връщането си?

Джонс сви рамене.

— Не си спомням. Но всеки прави писмен доклад след практиката си. — Изправи се. — Трябва да е някъде тук.

Професорът спокойно излезе от стаята. Сърцето на Питър нетърпеливо биеше. Най-сетне се бе натъкнал на нещо като пробив. Седна на ръба на креслото. Дочуваше мърморенето на професора от другата стая. С трясък се отваряха и се затваряха чекмеджета. След това се чу триумфиращото:

— Аха!

Питър скочи на крака. Професорът се върна с пакет документи под мишница.

— Когато бях декан, пазех всичко. Това е доста мотивиращо за първокурсниците.

— Благодаря. — Думите му бяха неадекватни. Без дакрие нетърпението си, Питър грабна листите и седна в първото кресло пред себе си. Зачете се и… Тук беше! Премигна, не вярвайки на очите си. Започна отначало, запаметявайки всяка отделна дума: „Срещнах се с една невероятна група туземци, наречени народа на «маймунската кръв». Няколко американски биолози вече ги изследваха, когато пристигнахме там. Изглеждаше прекрасно поле за изучаване. В тропиците има толкова много болести, че един живот не е достатъчен да се посвети на лечението им.“

Нямаше имена. Нищо за вируса. Но дали се е сетила за него, когато е започнала работа върху непознатия вирус? Питър стана.

— Благодаря ви, професор Джонс.

— Намерихте ли каквото търсихте?

— Вероятно. Мога ли да го задържа?

— Съжалявам. Част от архива ми, разбирате, нали?

Питър кимна. Нямаше значение, вече беше съхранил всичко в паметта си. Бързо се сбогува и излезе в мрачната студена нощ, която за пръв път му се стори настроена приятелски. Затича се нагоре към университетския хълм, където знаеше, че ще намери уличен телефон.