Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (36)

Глава 35

18:35 ч.

Лонг Лейк, Ню Йорк

 

Тремон отмести доклада, върху който работеше, потърка очи и отново хвърли поглед към „ролекса“ на китката си. Потропа нетърпеливо с пръсти по плота на масивното бюро Беше напрегнат. Нямаше новини от Нанси Петрели и началника на армейската медицинска служба, а бяха минали девет часа, откакто за последен път се чу с Надал ал Хасан. Дванайсет години рискован труд се приближаваха до триумфалния си край. Много скоро Тремон щеше да се превърне в най-богатия човек на света н нямаше да позволи нещо да обърка плановете му.

Не можеше да си намери място от нерви. Стана, скръсти ръце зад гърба си и се отправи през плюшения килим към остъклената стена. Езерото се бе ширнало в далечината като сребърно огледало, отразяващо последните лъчи на слънцето. Можеше почти да усети аромата на боровете по езерния бряг, които потъваха в синьопурпурни сенки. Светлинките от къщите проблясваха като изгряващи звезди. Вляво и вдясно се издигаха огромните индустриални постройки на „Бланчард Фармацевтика“. Погледна ги, сякаш искаше да се увери, че все още са там. Че всичко е реалност. Че са негови.

Интеркомът избръмча:

— Господин Ал Хасан пристигна, д-р Тремон.

— Добре. — Виктор се настани отново зад бюрото и си възвърна каменното изражение. — Изпратете го при мен.

Обезобразеното лице на Ал Хасан тържествуваше.

— Пипнахме Смит.

— Къде? — възбудено извика Тремон.

— В Багдад — ухили се Надал — Полицаите, които подкупих, ги арестуваха.

— „Ги“? Англичанинът и Целербах с него ли са били в Ирак?

Усмивката на Ал Хасан повехна.

— За съжаление, не. Придружаваше го някакъв агент на ЦРУ. Предполагаме, че там е работила под прикритие.

Тремон изруга наум. Още едно усложнение.

— Унищожете я! Каквото е знаел Смит, сигурно е вече и нейно достояние. А другите двама?

— Скоро ще пипнем и тях. Нашият човек в ААМИИЗИБ ги е засякъл рано тази сутрин.

Тремон се намръщи.

— Тази сутрин! Защо не съм бил осведомен?

— Агентът ни в Детрик е била сама и прекалено заета с проследяването им. Когато се включили Мадукс и хората му тя полагала огромни усилия да остане по следите на Хауел и не са имали време да се обадят. Получих пълния им доклад само преди час. Наказах ги и наблегнах върху необходимостта да ме държат непрекъснато информиран. — Ал Хасан описа разследването на Питър Хауел, разказа как Марта Целербах е издирил файловете на София и съобщи за проследяването им до Принстън. — Мадукс съобщи, че са поели на север в посока Сиракуза.

Тремон кръстосваше кабинета. Изведнъж разбра всичко. Беше бесен.

— Целербах и Хауел проследяват миналото на София. Може да научат за пътуването й до Перу, а след това да свържат нещата с мен! — Наложи си да озапти внезапния гняв. Гордееше се, че разбира човешката природа, и си припомни един факт. Този енигматичен арабин от далечна страна бе единственият, който стоеше между него и Смит с цялата му групичка. Внезапно го озари идея. — Трябваше да ги спреш отдавна, Ал Хасан. Ти се провали!

Точно както се надяваше Тремон, Ал Хасан примигна от учудване. Арабинът стоеше неподвижен, неспособен да отговори и Тремон усещаше неудобството и унижението от провала на човека пред себе си. На такава реакция разчиташе. След цяла вечност гласът на Ал Хасан прозвуча твърд като кремък, но от цялото му същество се излъчваше уважение:

— Няма да се повтори, д-р Тремон.

Напусна офиса мълчалив като самата смърт.

* * *

20:21 ч.

Близо до Сиракуза, Ню Йорк

 

Хауел отново се бе издокарал в черната униформа на командос, но този път без колана и шлема. Внимателно наблюдаваше пътя пред себе си. Шофираше по тъмната магистрала към проблясващите светлини на Сиракуза. Зад него Марти не спираше да трака по клавиатурата. И двамата бяха шокирани от внезапно избухналата епидемия по целия свят. В Сиракуза трябваше да открият връзката между миналото на София и доклада от института „Принц Леополд“. В противен случай Марти отново трябваше да се заеме с възстановяването на изтритите телефонни обаждания на София или с откриването на Бил Грифин — все безнадеждни задачи.

Нямаха вести от Джон. Питър не бе изненадан, но се тревожеше. Имаше вероятност, и то немалка, полковникът да изпадне в беда и да не успее да се добере до посолството. Можеше да му се случи всичко в онзи забравен от бога град.

Скоро след като напуснаха Принстън, Питър изпита неприятното чувство, че някой ги следи. За да се увери, че зад тях е чисто, от Ню Джърси до Ню Йорк мина по заобиколни и второстепенни пътища. Но влязъл веднъж в щата, пое по магистралата. Надяваше се, че дори да е имал опашка, е успял да ги заблуди. Ала безпокойството не го напускаше. Противниците му бяха умели и опитни. Спря на два пъти караваната и я огледа основно за бръмбари. Не откри нищо, но не се успокои, а Питър Хауел бе свикнал да се доверява на интуицията си. Накрая се реши и изостави магистралата, като свърна встрани и пое по по-бавния и по-слабо натоварен път към Сиракуза.

През първите пет минути виждаше само случайни светлинки зад себе си, а колите продължаваха без забавяне, когато отбиваше, за да ги пропусне напред. Неколкократно сменяше посоката на движение. Накрая подкара направо към града на север. Вече се движеха през предградията и до момента не бе открил следи от преследвачи, започваше полека да се отпуска.

Небето бе тъмно, но изпъстрено със звезди. Прозрачните облаци се носеха ниско над земята и хвърляха зловещи сенки. Вдясно от пътя се ширеше гористият щатски парк. В тъмното коловете от оградата приличаха на изпочупени кости. Паркът бе гъсто залесен, а по широките поляни бяха пръснати многобройни масички и огнища за пикници. Движението по пътя бе слабо в този час.

Изведнъж, сякаш изникнал изпод земята, край тях профуча сив пикап и сви точно пред караваната. Ярките светлини от стоповете принудиха Питър да намали скоростта. Веднага вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. Заслепяващи светлини от фарове се приближаваха с шеметна скорост. Явно бе друг камион или джип.

— Дръж се, Марти! — извика Питър.

— Какво си намислил? — проплака партньорът му.

— Пикапът е отпред, отзад лети към нас някакъв камион. Смятат да ни заклещят като свинска пържола в гаден хамбургер.

Лицето на Марта порозовя. Изключи веднага компютъра и затегна колана си. Хвана се здраво за монтираната към пода на караваната маса и въздъхна.

— Ох! Май свикнах с подобни неща.

Питър удари спирачка и изви рязко волана вдясно. Левите колела се издигнаха във въздуха и колата се наведе опасно като яхта в бурно море. Марти издаде изненадан вик — караваната подскочи и се приземи върху поляна за пикници. Зад тях се чу острото изскърцване на спирачки. Замириса на изгоряла гума. Светлините на фаровете се забиха в тревата, проблеснаха през храстите и отново осветиха парковата алея. Сивият пикап беше близо зад тях.

Марти наблюдаваше през прозореца, а сърцето му заби лудо от страх. Бе потресен от спектакъла. Въпреки че с англичанина бяха интелектуални противници, Питър го водеше безпрекословно, опреше ли се до физическа мощ и насилие.

Пътят пред тях се разделяше. Питър зави надясно и натисна газта. Пикапът отзад се тресеше и подскачаше, но ги следваше неотлъчно. Внезапно алеята изви назад към поляната за пикници.

— Мамка му! — изруга Питър. — Пътят е като примка.

Фаровете бяха зад тях, а сивият пикап се носеше срещу им.

— Пак ни сгащиха! Застани на задната врата и я използвай! — нареди на Марти и му подхвърли своята „енфийлд“.

— Аз? — Марти хвана пушката неумело.

— Когато ти кажа, момчето ми, натисни спусъка. Представи си, че е джойстик.

Бръчки от напрежение прерязаха лицето на Питър, а очите му горяха. Натисна спирачките, изви волана и изкара караваната извън пътя право срещу дънерите на близките дървета. Отново рязко натисна педала на спирачките и този път колата спря на място. Скочи от седалката и извади автоматичния си „хеклер и кох“. Измъкна две касети с муниции и застана до страничното стъкло.

Предницата на караваната бе потънала сред гората, а едната странична врата също гледаше към дърветата. Това означаваше, че колата представляваше солидно прикритие пред атакуващите, докато Питър и Марти можеха да стрелят свободно от задната врата и от малкия страничен прозорец.

Марти разглеждаше оръжието си и си мърмореше нещо под носа.

— Разбра ли как става? — попита Питър. Единственото хубаво качество у неговия дразнещ приятел бе, че наистина се оказа толкова умен, колкото твърдеше Смит.

— Има неща, които никога не бих желал да науча. — Марти го погледна и въздъхна: — Разбира се, че тази примитивна машинка ми е ясна. Детска залъгалка.

Колата зад тях се оказа голям черен джип. Беше спряла на пътя. Сивият пикап бавно се придвижваше през тревата в тяхна посока.

Питър стреля по предните гуми на колата. Пикапът спря. За момент нищо не помръдваше. Внезапно двама мъже изскочиха отвътре, свлякоха се като парцалени кукли на земята и се прикриха под него. Веднага откъм джипа проехтя автоматичен откос и писъкът на рикошетите се сля със скърцането на раздран метал от бронята на караваната.

— Долу! — изкомандва Питър, докато колата се тресеше от вражеския огън.

Марти се просна на пода. Последва го и Хауел. Настъпи кратко затишие и Марти се огледа.

— Къде са дупките от куршуми? Би трябвало тук да прилича на сито.

— Добавих си една сериозна стоманена плоча зад ламарината — ухили се Питър. — Мислех, че си го разбрал от престрелката в Сиера. Добре свършена работа, а?

Нов огън заля бронираната кола. Този път разби прозореца и разкъса пердето. Стъклото се пръсна на ситни шрапнели, а парченца плат се завъртяха във въздуха като сняг, Марти обви ръце около главата си.

— Трябваше да помислиш как да укрепиш и прозореца.

— Спокойно — отвърна тихо Питър. — Скоро ще се уморят и ще спрат. После ше се приближат, за да видят дали сме още живи. Тогава ще развалим малкия им празник.

Марти се опита да се измъкне от завладяващия го ужас, но след още минута бясна стрелба огънят замря. Резкият преход към тишина сякаш изпълни нощния парк с вакуум. Не се чуваха неспокойни птичи крясъци, из храстите не щъкаха малки животинки. Лицето на Марти бе побеляло от страх.

— Добре — весело каза Питър. — Я да погледнем!

Леко се надигна и надникна с крайчеца на окото през разбития прозорец. Двамата от сивия пикап се прикриваха зад него. Автоматите им приличаха на „инграм“ М-11. Гледаха към осветената от фаровете пътека, водеща към караваната. От джипа излезе нисък набит мъж, облечен в евтино сиво сако. Лицето му лъщеше от пот. Държеше глок. Махна с ръка и двама по-тежко въоръжени изскочиха от джипа. Само със знаци водачът им даде заповед да се разпръснат и да се приближат към караваната.

— Чудесно — промълви удовлетворен Питър. — Марти, поеми двамата отдясно. Аз ще се забавлявам с онези вляво. Не вярвам някой да скочи срещу огъня, така че можеш да не се безпокоиш дали ще уцелиш. Просто насочи дулото към тях и натисни спусъка. Готов ли си?

— Дегенерацията ми продължава.

— Значи ще стане от теб човек. Ето ни и нас!