Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (27)

Глава 26

22 октомври, сряда, 8:02 ч.

Багдад, Ирак

 

Смятан за люлката на цивилизацията, Багдад се беше разпрострял върху сухата равнина между реките Тигър и Ефрат, Тази метрополия на контрастите сякаш потрепваше в утринния хлад. От минаретата на джамиите екзотичните гласове на мюезините призоваваха вярващите към молитва. Жени, облечен в дълги абаи, се плъзгаха като черни пирамиди по тесните улички в посока на стъклените небостъргачи на новия град.

През хилядолетията този древен град на митове и легенди бе нападан неведнъж — от хитите до арабите, монголите, британците и всеки път бе оцелявал и триумфирал.

Но след десетилетие американски санкции дългата му история изглеждаше призрачна. Животът в парцаливия Багдад на Саддам Хюсеин представляваше ежедневна борба за най-важното — храна, чиста вода и лекарства. Превозните средства задръстваха обградените от палми булеварди. Смогът задушаваше града и прогонваше сладкия пустинен въздух.

Такива мисли преминаваха през главата на Смит, докато таксито го превеждаше през сивите улици. След като плати на шофьора, той внимателно огледа някога скъпия квартал. Никой не изглеждаше особено любопитен. Все пак беше облечен в униформата на служител на Обединените нации с официална емблема и значка за идентификация. Такситата бяха навсякъде в този мрачен, сякаш обсаден град. Карането на такси беше една от малкото работи, които осигуряваха прилични доходи. Почти всяко семейство си имаше кола, а Саддам държеше цената на бензина ниска — под десет цента за литър.

След като таксито потегли, за последно огледа улицата и се запъти към сградата, приютявала някога американското посолство.

Прозорците бяха изпочупени, а наоколо личаха следи от отдавнашен вандализъм. Сградата имаше вид на запусната и необитаема, но Смит прекоси двора. Позвъни на вратата. Съединените щати все още имаха човек в Багдад, но той бе поляк. През 1991 г., към края на войната в Залива, Полша взе под свой контрол импозантното американско посолство на Северозападната улица. Оттогава, дори под американските бомби и ракети, полските дипломати държаха посолството и представяха не само своята страна, но и интересите на Америка. В голямата сграда те се занимаваха с паспортното обслужване, правеха изявления пред пресата и понякога предаваха неофициални послания между Багдад и Вашингтон. Както се случваше по време на война, дори заклетите врагове имаха нужда от комуникации помежду си.

Това бе единствената причина Саддам Хюсеин да толерира поляците. Във всеки момент безумният диктатор можеше да промени настроението си и да ги хвърли в затвора.

Предната врата се отвори. Мъжът бе едър, с топчест нос, буйна сива коса и гъсти вежди над интелигентни кафяви очи.

Отговаряше на описанието, дадено му от Питър.

— Джерси Домалевски?

— Същият. Вие трябва да сте приятелят на Питър. — Дипломатът се изправи пред високия американец. Беше около четиридесетте, а кафявият му костюм явно се нуждаеше от чистене. Говореше с полски акцент. — Влезте. Няма смисъл да сме по-ясна цел, отколкото вече сме…

Затвори вратата зад Джон и го преведе през мраморното фоайе към големия си кабинет.

— Сигурен ли сте, че никой не ви е проследил? — На дипломата явно му допадна каменното спокойствие на американеца и физическата сила, която се излъчваше от него. И двете неща щяха да са му абсолютно необходими в размирния Багдад. Смит моментално долови тревогата в гласа му.

— МИ-6 знае какво прави. Няма да ви досаждам със заобиколните пътища, по които ме преведоха в страната.

— Добре. Не ми казвайте, — Домалевски кимна и затвори вратата зад него. — Има тайни, които дори аз не бива да знам. Вземете си стол. Онзи с облегалката е удобен. Все още има пружини.

Когато Джон седна, дипломатът отиде до прозореца, открехна го и се загледа навън.

— Трябва да сме много внимателни.

Домалевски остана прав. Джон кръстоса крака. Чувстваше умора, но и нетърпение да се захване за работа. Красивото лице и агонията на София го преследваха нощем.

Преди три дни се бе приземил на летище Хийтроу в Лондон. Пристигна там в ранната утрин, облечен в новите цивилни дрехи, които бе купил наскоро в Сан Франциско. Така започна дългото си и опасно пътуване. От Хийтроу агент на МИ-6 го вмъкна във военномедицинска кола, която го закара в някаква десантна авиобаза в Източна Англия. Оттам бе прехвърлен на пустинно летище в Саудитска Арабия, където го пое безименен мълчалив британски ефрейтор от СВС, облечен в дълга бедуинска роба. Говореше перфектен арабски.

— Облечи я — подхвърли на Смит идентична роба. — Ще се възползваме от едно малко познато предвоенно споразумение.

Оказа се, че говори за неутралната зона между Саудитска Арабия и Ирак, която все още се поддържаше и от двете страни. Причината бяха помадите бедуини, които се движеха по древните си пътища.

Маскирани в широките роби, те бяха превеждани от съпротивата от един бедуински лагер към друг, докато се озоваха в предградията на Багдад. Тук англичанинът го изненада — даде му фалшива лична карта, паспорт, иракски динари, нормални дрехи и значка на служител на ООН от Белиз. Новото име на Смит бе Марк Бонет.

Поклати глава, удивен колко последователни и премислени бяха действията на МИ-6.

— За всичко сте се погрижили.

— Да, по дяволите. Не сме сигурни, че ще успееш, ала и не си струва да прахосаме една хубава идентичност за окървавен труп. — Ръкува се за сбогом и допълни: — Ако някога отново срещнеш онзи задник Питър Хауел, кажи му, че ни дължи каса уиски.

Сега Джон седеше в бившето американско посолство, облечен в типичната униформа на служител на ООН. Носеше кафяви панталони, риза с къси ръкави, яке с цип и жизненоважната идентификационна карта на ООН. В джоба си имаше още едни лични документи и достатъчно пари.

— Не приемай лично нашата резервираност — посъветва го Домалевски, без да откъсва поглед от улицата. — Не би могъл да ни обвиниш, че не сме особено ентусиазирани да ти помогнем.

— Разбира се, но мога да ви уверя, че това е най-важното нещо, за което сте поемали рискове.

Домалевски поклати глава в съгласие.

— Това го имаше в съобщението на Питър. Даде ми и списък от лекари и болници, които искаш да посетиш.

Полякът загърби прозореца. Повдигна една от гъстите си вежди. Приятелят му Питър Хауел бе казал, че полковникът е медик. Дали ще издържи евентуален удар на съдбата и неизбежното насилие? Вярно, че с гладкото си лице, широки рамене и тънък кръст имаше вид по-скоро на снайперист, отколкото на лекар. Домалевски се смяташе за добър познавач на хората и от всичко, което виждаше у този нелегален американец, заключи, че явно Питър е прав.

— Уредихте ли срещите? — попита Смит.

— Разбира се. Използвах някои връзки. Други ще трябва сам да установите. — Тонът на дипломата стана предупредителен. — Но помнете, че акредитациите ви от ООН ще са безполезни, ако попаднете в ръцете на правителството. Това е полицейска държава. Голяма част от населението е въоръжено и всеки може да бъде шпионин. Частната полицейска сила на Саддам Хюсеин се нарича Републиканска гвардия. Тя е брутална и могъща колкото СС и Гестапо, взети заедно. Непрекъснато душат за врагове на държавата, дезертьори или просто за хора, които не им харесват.

— Доколкото разбирам, прибират хората наслуки.

— О, значи знаете нещо за Ирак.

— Малко — кимна скромно Смит.

Домалевски вдигна глава, продължавайки да изучава американеца. Отиде зад бюрото и дръпна едно чекмедже.

— Понякога най-голямата опасност тук е случайността. Насилието може да избухне по всяко време, често без логични причини.

Седна на креслото до Джон. В ръцете си държеше армейска берета. Подаде му я. Смит я пое с охота.

— Нашият общ приятел мисли за всичко.

— До този извод стигнахме с баща ми още навремето.

— Значи и преди сте работили с него?

— Не само веднъж. Затова му правя и услугата, като ви помагам.

Почуди се защо ли се е съгласил Домалевски, но каза само:

— Благодаря и на двама ви.

— Надявам се да сте ни благодарен и утре, и вдругиден. Питър ме увери, че сте добър с оръжието. Не се колебайте да го използвате. Но все пак не забравяйте, че всеки въоръжен чужденец се арестува.

— Оценявам предупреждението. Планирам да избегна подобни сблъсъци.

— Добре. Чували ли сте за ЦЗСР — Центъра за задържане и съдебно разследване?

— Съжалявам, не.

Гласът на Домалевски се сниши, а ужасът се чувстваше в думите му.

— Съществуването на този център се разкри едва напоследък. Дълбок е шест етажа надолу в земята. Представете си го — без прозорци, без външни стени, през които да се чуват виковете на измъчваните, без надежда за бягство. Иракското военно разузнаване го е построило под една болница на юг оттук. Казват, че Кусай — ненормалният син на Саддам — лично е следил проектирането и строежа. Военните офицери и личностите, които Саддам не харесва, имат запазен цял етаж със стаи за мъчения и екзекуции. Останалите затворници се изпращат по другите нива, където официално престават да съществуват. Никога повече не проговарят. Забранено е дори да се споменават имената им. Горките хора са загубени завинаги. За мен най-противната част от подземната сграда… най-ужасното и животинско нещо… е на най-долния етаж. Освен килии там има и петдесет и две бесилки.

— Боже господи. Петдесет и две? Масови екзекуции! Беси по петдесет и двама наведнъж? Цялото място изглежда като част от ада. Този тип е звяр!

— Точно така. Помнете, че е по-добре да използвате оръжието, отколкото да ви хванат с него. В най-добрия случай ще предизвикате объркване и ще имате минимален шанс за измъкване. — Домалевски се поколеба, втренчи тревожните си очи в Джон и продължи: — Тук сте неофициално, под прикритие сте и нямате никаква защита. Ако сте щастливец, ще ви убият бързо.

— Разбирам.

— Ако все още искате да продължите, днес ви чака плътна програма. По-добре е веднага да тръгвате.

За секунда, като в халюцинация, през погледа му премина споменът за измъченото лице на София, бореща се за живота си, бестящата пот по челото й… разрошените й копринени коси… треперещите пръсти, вкопчени в гърлото, безполезните опити да си поеме въздух. Убийствената болка.

Погледна тъжното лице на Домалевски. Можеше да мисли само за единствената жена, която някога бе обичал, за нейната ужасна, необяснима, безсмислена, престъпна смърт. Заради София щеше да направи всичко. Ако трябва, дори ще срита Саддам Хюсеин по диктаторския му задник.

— Готов съм, да тръгваме!