Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (24)

Глава 23

18:51 ч.

Ню Йорк

 

Виктор Тремон нагласи вечерното си облекло и стегна черната вратовръзка пред огледалото на апартамента си в Уолдорф-Астория. Зад него все още гола лежеше просната върху смачканите чаршафи Мерседес О’Хара. Беше красива — цялата в извивки, плът и златиста кожа. Тя втренчи черните си очи в неговите в огледалото.

— Не ми харесва да вися в спалнята ти при куфарите и да чакам да решиш, че ти трябвам, Виктор.

Тремон се намръщи. Нетърпеливата и непокорна жена с червена коса, паднала между гърдите, беше грешка. Той рядко бъркаше с хората. Всъщност се сещаше за още един случай. Момичето се самоуби, когато й каза, че няма да се ожени за нея.

— Имам среща, Мерседес. Ще отидем на вечеря, когато се върна. Запазил съм любимата ти маса в Ле Шевал. Ако не ти харесва, чупката.

Мерседес не би се самоубила. Чилийката притежаваше обширни лозя и световно известна изба в долината Майпо, участваше в бордовете на две миньорски компании и в чилийския парламент. Някога беше министър и сигурно отново щеше да бъде. Но като всички жени изискваше прекалено голяма част от времето му и рано или късно щеше да настоява да се оженят. Никой не разбираше, че не иска и не му трябва дружка в живота.

— Е? — тя продължи да го наблюдава от леглото. — Без обещания? Жените са еднакви. Всички сме ти досадни.

— Виктор е в състояние да обича само Виктор.

Тремон почувства раздразнение.

— Не бих казал, че…

— Не — прекъсна го тя. — Това би изисквало от теб разбиране. — Седна, провеси дългите си крака от ръба и се изправи. — Мисля, че се уморих от вас, д-р Тремон.

Той спря да си оправя вратовръзката и невярващо се вгледа как тя си събира дрехите и се облича, без да го погледне. Почувства изблик на неочакван гняв. За какво се мисли тя? Такава отвратителна арогантност. С огромно усилие потисна яростта си. Продължи да наглася вратовръзката си и й се усмихна в огледалото.

— Не ставай смешна, мила! Слез и си вземи един коктейл. Сложи си зелената мантия, която ти стои толкова добре. Ще се видим в Ле Шевал след час. Най-много два.

Облечена в черното си сако от Армани, което караше червените й коси да пламтят, тя направо му се изсмя:

— Ти си толкова тъжен човек, Виктор. И такъв глупак.

Преди Тремон да може да отговори, Мерседес излезе от спалнята, без да спира да се кикоти. Чу външната врата да е затръшва.

Яростта го обхвана като планинска лавина, наистина го разтърси. Направи две бързи стъпки към вратата. Никой не се смееше на Виктор Тремон, Никой! Някаква си жена! Той щеше… щеше…

Лицето му пламна като от треска. Юмруците му се свиха, сякаш бе ученик.

Беше му спестила досадата да поправя грешката си. В началото си бе въобразил, че тази е интелигентна, но всички бяха еднакви. С облекчение разбра, че няма да има драматични и сълзливи сцени на раздяла. Нямаше да й дава някакъв скъп подарък за сбогом. Щеше да си тръгне с празни ръце. Кой е глупакът тогава?

С широка усмивка се върна да дооправи вратовръзката, да доизглади костюма и да си хвърли един последен преценяващ поглед. Обърна се и тръгна към вратата. Преди да хване бравата, личният му телефон иззвъня. Надяваше се, че е Надал ал Хасан с новини за Джон Смит и Марти Целербах.

— Е?

— Целербах се свърза със своя компютър, за да продължи по следите на вашия разговор с д-р Ръсел. Ксавиер го задържа достатъчно, за да открием, че е близо до Ли Вайнинг в Калифорния. Сега се обаждам оттам.

— Къде, за бога, е Ли Вайнинг?

— От източната страна на Сиера Невада, близо до националния парк Йосемити.

— Как се добра дотам?

— ФБР откриха мотела, където са пренощували, а после и откъде са наели кола. Смит помолил за карта на Северна Калифорния и се поинтересувал дали е отворен един проход през Йосемити. Тръгнахме към парка и когато Макгроу се свърза с нас, ние просто продължихме към Ли Вайнинг. Телефонният номер е на някой си Николас Романов, фалшиво име очевидно. На път сме за там.

Тремон въздъхна от удоволствие. Накрая проблемът с полковник Смит щеше да бъде разрешен.

— Добре. Нещо друго?

Гласът на арабина стана по-нисък — доверителен. От думите му лъхаше гордост.

— Да, имам и други новини. Много добри новини, които ще ви харесат и няма да ви харесат. Разследванията ми по миналото на Смит показаха, че Марти Целербах му е стар приятел от ученическите години. Бил Грифин също.

— Значи Бил Грифин все пак го е предупредил в парка!

— Несъмнено няма намерение да го убива. Но може би не ни е предал.

— Мислиш, че той все още иска парите?

— Не виждам признаци за обратното.

Тремон кимна замислено.

— Тогава може да успеем да го използваме в наша полза. Добре, оправи се със Смит и всички около него. — В главата му започна да се оформя план. — Аз ще се заема с Грифин.

* * *

19:52 ч.

Търмонт, Мериленд

 

По устните на Бил Грифин се изписа тънка усмивка. Белият камион за разнос на пици вече трети път минаваше край триетажния дом на Джон Смит през последните два часа. Стоеше в тъмната къща още от шест часа, когато напусна денонощната си стража край форт Детрик. При първото си преминаване камионът привлече веднага вниманието му. Може би Джон проверяваше дали е чисто наоколо. Втория път си бе приготвил бинокъл за нощно виждане и забеляза, че шофьорът не е старият му приятел. Третия път вече беше сигурен — някой от хората на Надал дебнеше за Джон или за самия него.

Грифин знаеше, че арабинът го подозира още от Рок Крийк, но надали би очаквал да го открие в тази къща. Беше се погрижил да не оставя следи от присъствието си. Колата му бе скрита в един гараж на три пресечки оттук. Беше се промъкнал, като отвори с шперц задната врата и отново я заключи отвътре. Тъй като Джон не се бе завърнал нито във форт Детрик, нито у дома си, бившият агент на ФБР започваше да мисли, че това няма и да се случи. Дали Ал Хасан вече не го бе убил? Не, иначе нямаше да праща хора да търсят него или Грифин. Бързо се придвижи през сенките в кабинета. Включи компютъра, набра паролата на тайния си уебсайт. Веднага видя съобщението от стария си приятел Лон Форбс.

 

„Полковник Джонатан Смит се опитва да те открие. По същата причина се е свързал с Марджори. ФБР, полицията и армията го издирват — ОВС, както и за разпит във връзка с два смъртни случая. Осведоми ме, ако искаш да говоря с него.“

 

Грифин се замисли и след това провери нещо друго. Откри следи, че някой се е вмъквал в сайта му, което означаваше, че и друг го издирва. Нямаше нищо в сайта, което да укаже местоположението му, но все пак се почувства зле.

Излезе, изключи компютъра и тръгна към задната врата. Когато се увери, че никой не се навърта наоколо, отключи и се стопи в нощта.

* * *

20:06 ч.

Ню Йорк

 

Четиримата събрали се в една частна стая на Харвард клуб на 44-та улица бяха нервни. Познаваха се от години, често като противникови страни с конфликтни интереси, но сега споделяха общото привличане на парите и властта. Споделеният стремеж към „светлото бъдеще“ ги беше събрал в тази стая.

Най-младият бе майор-генерал Нелсън Каспър, адютант на шефа на Обединените щабове. Той тихо разговаряше с конгресмена Бен Слоут, който бе чест посетител на скритата под Адирондак вила на Тремон. Генералът през пет минути поглеждаше към вратата. Нанси Петрели, секретар на здравеопазването и социалните грижи, обикаляше сама покрай закритите с тежки завеси прозорци. Генерал-лейтенант Айнър Салонен в оставка, най-големият лобист на американския военнопромишлен комплекс, седеше в креслото с книга в ръка, но не четеше. Двамата генерали си бяха облекли за тази тайна среща обикновени, но скъпи цивилни костюми.

Когато вратата се отвори, всички глави се обърнаха едновременно като по команда.

Вътре влетя Виктор Тремон.

— Съжалявам, джентълмени и дами — лек поклон към секретаря по здравеопазването. — Бях задържан от работа по нашия проблем с полковник Смит, който, щастлив съм да съобщя, е на път да се реши.

Стаята се изпълни с облекчение.

— Как мина срещата с борда на директорите на Бланчард? — попита генерал Каспър. Всъщност въпросът се въртеше в главите на всички присъстващи.

Тремон се облегна на креслото, бе толкова елегантен във вечерния костюм и с черната си вратовръзка. От него се излъчваше увереност, привличаща като магнит изтъкнатите му гости. Повдигна патрицианската си брадичка и се засмя.

— Имам пълен контрол върху компанията.

Генерал Салонен беше най-шумен.

— Поздравления!

— Чудесна новина, Виктор — съгласи се конгресменът.

— Това ни поставя в отлични позиции.

— Не бях убедена, че ще се справиш — отбеляза Петрели.

— А аз не се и съмнявах — усмихна се Каспър. — Тремон винаги ще печели.

Винаги печелещият отново се засмя.

— Благодаря. Много ви благодаря за доверието, което ми гласува мнозинството от вас. Аз лично бих се съгласил с генерал Каспър.

Сега вече всички се засмяха, дори Нанси Петрели. Но в смеха й имаше малко веселие. Веднага се върна към практическите въпроси:

— Какво каза на борда? Подробностите?

Напрежението в стаята сякаш щеше да предизвика искра. Погледите са заковаха във Виктор.

— Е? — настоятелно го подкани Петрели.

— Какво каза проклетият борд? — не се въздържа и Салонен.

Тремон се усмихна широко.

— Захапаха проекта „Хадес“ като куче кокал — огледа облекчените им лица. — Трябваше да видите доларовите знаци в очите им. Струваше ми се, че съм в Лае Вегас, а те играят ролята на ротативките.

— И никакви угризения? — удиви се конгресменът. — Не трябва ли да се боим от задни мисли? От гузна съвест?

— Помнете, че сме ги пипнали. Подействахме им по всички възможни начини — чрез интересите, слабостите и т.н. — това бе и най-големият му проблем: да пробута имената им пред Халдейн, докато старите членове на борда излизаха един след друг от играта. — Разбира се, въпросът е доколко правилно сме ги преценили.

— Очевидно сме успели — удовлетворено заяви Слоут.

— Точно така. О, естествено позеленяха, когато им показах вероятния брой на смъртните случаи без нашия серум и този, докато го одобрят за използване върху хора. Обясних им, че вирусът не е сто процента смъртоносен и жертвите едва ли ще надхвърлят милион, ако правителството бързо приеме условията ни.

Вечната песимистка Нанси Петрели попита:

— А ако правителството не плати цената?

Въпросът й удари като с мокър парцал присъстващите в стаята. Неуверено отклониха поглед от секретаря на здравеопазването и социалните грижи. Това ги гризеше непрекъснато.

— Още в началото предвидихме този риск. Това е единственият ни хазартен ход, за да спечелим нашите милиарди. Съмнявам се, че нашето правителство или кое да е управление ще потърси друг изход. Ако не закупят серума, навсякъде ще умрат ужасяващ брой хора. Това е простият отговор.

Генерал Каспър кимна одобрително:

— Който играе, печели.

— Аха, мотото на британските СВС. Но мисля, че поемаме риск за много по-голяма награда от няколкото медала и потупването по гърба от кралицата, а?

Тремон скръсти ръце, наблюдавайки как се опитват да възприемат величието на предприетото от него. „Съвестта прави всички ни страхливци…“ — думите на Шекспир отекнаха в главата му — „… ала извисява храбростта ни до върхове, от които не ще се провалим.“ Но не куражът или Шекспир ги накараха да пренебрегнат риска от възможното всемирно клане. Не и в началото на двадесет и първи век. Власт и богатство — това бе отговорът.

Генерал Салонен се обади грубо:

— Но никой от нас или семействата ни няма да умре. Серумът е у нас.

Всички си го бяха помислили, но само Салонен имаше смелостта или безсърдечието да го каже. Тремон продължи да чака.

— Колко остава до началото? — осведоми се Петрели.

— Мисля, че след три-четири дни истината за епидемията ще удари световното съзнание като гръм.

Стаята се изпълни с тихо мърморене. Дали бе израз на съжаление или на алчност, си остана загадка.

— Когато това стане — продължи Тремон, — искам от всички вас да подчертаете опасността за човечеството. Натиснете паникбутона. След това ние ще направим своето изявление.

— И да се притечем на помощ — хрипливо се изсмя генерал Каспър.

Всичките им съмнения се стопиха. Четиримата конспиратори се обединиха в представата за мечтаната от толкова дълго време цел. Беше близо. Много близо. Едва отвъд хоризонта. За момент всеки страх от възможен провал, предполагаемото предателство на Бил Грифин и упоритото разследване, водено от Джонатан Смит, се изпариха от мислите им.

— Чудесно… — с едва чут шепот въздъхна някой от присъстващите.