Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (20)

Глава 19

С готова за стрелба берета Смит се изкачи до последното стъпало на металната стълба и зачака приведен. Пое си дълбоко въздух и чу отключването на капака, но все още оставаше притиснат от ваната. Вдигна пистолета, а капакът заедно с ваната се вдигнаха нагоре. Цялата баня и част от всекидневната се разкриха пред погледа му и Смит потисна мрачната си усмивка. Ситуацията бе по-добра, отколкото очакваше.

Мъжът стоеше с гръб към него, обърнат към тоалетната чиния. Челюстта му увисна. С поглед, забит в огледалото, той видя как ваната се вдига във въздуха. Типът бе не само втрещен, беше и беззащитен. Нямаше време дори да си вдигне ципа. Все пак си оставаше професионалист. Така че с развети дреболии той се протегна към оставения върху казанчето пистолет и се обърна.

— Добре, но не достатъчно — с широк замах Смит заби оръжието си в коляното му. Чу се пращене на кост. Мъжът се просна със стон върху плочките, а пистолетът му излетя надалеч.

Смит скочи от стълбата, грабна пистолета и оставеното върху мивката уоки-токи — противникът му вече не можеше нито да стреля, нито да потърси помощ.

— Хей! — извика мъжът. Лицето му се изкриви от болка. Направи опит да се изправи, но болката от счупеното коляно го изтощи и той отново се свлече на пода.

— О, боже! — промълви Марти, когато се показа. Прескочи мъжа и излезе от банята в коридора.

Смит го последва и заключи вратата след себе си.

— Не си го застрелял, нали?

— Осакатих го. Достатъчно е. Ще му се наложат три или четири операции. В това състояние не може да ни навреди, а и никъде не може да отиде. Хайде, Марти, трябва да се изпаряваме.

Прекосиха компютърната зала, Марти се спря за момент с отчаяна физиономия. Въздъхна и последва приятеля си към вече разбитата клетка пред входа.

Смит открехна вратата и надникна навън. Сивият пикап все още стоеше паркиран отпред. Искаше му се да го обездвижи като клъцне няколко жици — умение, предадено му от Грифин, — но хеликоптерът продължаваше да прелита между бунгалата.

— Марти, тръгваме към Масачузетс Авеню, за да вземем колата ти. Взимай лекарствата си.

— Не ми харесва това! — но отиде до бюрото си, взе малък кожен куфар и се върна обратно. — Въобще не ми харесва! Светът е пълен с непознати.

Смит не обърна внимание на оплакванията му. Марти може би се плашеше от хора, които не познава, но бе сигурен, че смъртта му е много по-неприятна.

— Придържай се плътно до стените, върви между дърветата, крий се! Няма да тичаш — това привлича вниманието. С малко късмет ще се откачим от хеликоптера. Ако пък ни забележат, ще трябва да ги заблудим, преди да стигнем до колата. За да сме сигурни, ще се опитам да обездвижа пикапа.

Внезапно Марти вдигна пръст нагоре и се ухили до уши:

— Аз мога да го направя!

— Оттук? Как?

— Ще изпържа компютъра му.

Смит никога не се съмняваше в Марги, опреше ли до електроника.

— Добре. Хайде да видим!

Марти се върна до бюрото, затършува из чекмеджетата и измъкна една малка кожена кутийка с размерите и формата на голяма видеокамера. От нея разпъна къса антена и я насочи към пикапа. След това отвори капака, поигра си с някакви щифтчета и натисна един бутон.

— Това ще свърши работа.

Смит подозрително го изгледа.

— Не видях нещо да се случва.

— Естествено. Използвах ПЕУ, за да унищожа бордовия компютър, който управлява функциите на двигателя.

— Какво, по дяволите, е ПЕУ?

— Преходно електромагнитно устройство. Работи с РЧ радиочестоти. Нещо като статично електричество, но много по-силно. Сам си направих тази машинка и стана по-мощна от обикновено. Руснаците могат да ти продадат подобно нещо с индустриална сила. Доставят го в куфар и струва стотина хиляди долара. Джон беше впечатлен.

— Вземи го с нас. Да вървим — и се измъкна от бунгалото.

Марти стоеше на прага. Гледаше вцепенен към синьото небе, зелената трева и безумния трафик. Изглеждаше изумен.

— Колко отдавна беше — промърмори под нос и потрепна.

— Можеш да го направиш — окуражи го Смит.

Марти преглътна и кимна.

— Добре, готов съм.

Двамата се затичаха покрай високия страничен плет до изхода към асфалтирания път. Джон излезе на улицата и Марти го последва. Там полковникът сложи ръка върху раменете му. Изглеждаха като двама близки приятели, отправили се към авенюто, което започваше две пресечки по-надолу.

Зад тях хеликоптерът продължаваше да виси над бунгалата близнаци. Пред тях се намираше оживеното Масачузетс Авеню. Смит се надяваше да се слеят с тълпата пешеходци.

Не успяха. На втората пресечка хеликоптерът се приближи. Смит погледна през рамо — следваше ги.

— О, боже! — Марти също го забеляза.

— По-бързо! — заповяда Смит.

Затичаха се по една странична улица, а хеликоптерът се понесе толкова ниско, че имаше опасност да закачи дърветата. Въздушната струя от мощните ротори ги блъскаше в гърба. Отгоре прозвучаха изстрели. Куршумите се забиваха в асфалта покрай тях и със свистене рикошираха наоколо.

Смит хвана Марти за ръка, повлече го със себе си и изкрещя:

— Тичай!

Втурнаха се напред. Отстрани Марти приличайте на нещо средно между робот и парцалена кукла. Машината се издигна и се приготви да пикира надолу.

— По-бързо! — Смит беше целият в пот.

Хеликоптерът се насочи към тях. Смит пое дълбоко въздух.

— Закъсняха!

Двамата се врязаха в тълпите на Масачузетс Авеню. Беше петък следобед и хората се връщаха след протяжните си обеди, правейки планове за почивните си дни.

— Ох-ох… — Марти се влачеше след Смит, но не спираше да върви. Поклащаше глава, а очите му се бяха разширили при вида на множеството.

— Чудесно се справяш — увери го Смит. — Знам, че ти е трудно, но тук си в безопасност. Къде е колата ти?

— На другата пресечка.

Смит хвърли поглед към хеликоптера, който бе завършил завоя си и сега бавно се носеше над тълпата, опитвайки се да ги различи. Погледна към Марти, който носеше глупавото си шушляково яке над изцапана синя копринена риза.

— Свали шушляка и го вържи около кръста си.

— Добре, но те пак ще ни открият. Ще ни застрелят.

— Ще станем невидими!

Лъжеше, но предвид обстоятелствата, идеята му се виждаше мъдра. Прикривайки тревогата си, той разкопча униформената си блуза и я съблече в движение. Уви я около военната си шапка и я взе под мишница. Не беше кой знае каква маскировка, но може би щеше да е достатъчно за онези, които се опитваха да ги различат в морето от пешеходци.

Минаха още една пресечка, а летящата машина ги доближаваше. Смит погледна отново към Марти — кръглото му лице имаше нещастен вид и бе плувнало в пот. Бившият му съученик отвърна с пресилена усмивка. Приятелят му също се усмихна, но пулсът му туптеше от напрежение.

Хеликоптерът се приближи. В един момент застана точно над тях.

— Това е! — гласът на Марти бе възбуден. — Разпознах улицата. Свий тук!

— Не още. Прави се, че си връзваш обувките.

Марти се наведе и изпълни инструкциите. Смит също се приведе и поизтупа панталоните си, сякаш бяха покрити с прах. Хората забързано ги задминаваха. Няколко души ги стрелнаха с раздразнени погледи, че препречват движението.

Хеликоптерът продължи напред.

— Сега!

Смит се вряза в тълпата, пробивайки път за Марти. След десетина крачки се озоваха в тясна уличка, която по-скоро приличаше на алея. Марти го поведе към триетажна тухлена сграда — гараж. До нея имаше монтьорска работилница, но в нея не влизаха и не излизаха коли. На Смит не му хареса плоския покрив — хеликоптерът можеше да се приземи там.

Марти представи документите си на удивения пазач на гаража, който явно никога не бе виждал собственика на въпросната кола.

— За колко време я взимате, мистър Целербах?

— Не съм сигурен — отвърна вместо него Смит, спестявайки на Марти разговор с непознат.

Пазачът още веднъж огледа документите и ги поведе към втория етаж, където бяха паркирани цяла редица коли, покрити с брезент. Когато махна покривалото на предпоследната, Смит зяпна от учудване.

— Ролс-ройс?!

— На баща ми е — скромно се усмихна Марти.

Беше тридесетгодишен „Сребърен облак“ и лъщеше със същия ослепителен блясък, с който бе излязъл изпод изкусните ръце на отдавна забравените майстори. Когато служителят я запали, за да я изкара от редицата, оригиналният й двигател забръмча толкова тихо, че Смит се усъмни дали наистина работи. Нямаше дрънчене, скърцане или свистене.

— Заповядайте, мистър Целербах — каза гордо пазачът.

— Тя е нашата любов. Най-хубавата кола в гаража. Щастлив съм, че най-сетне отива някъде.

Смит взе ключовете и нареди на Марти да седне отзад. Сложи си отново шапката, за да изглежда поне малко на шофьор. Вече седнал зад волана, се зае да изучава бордовите инструменти, монтирани върху лакираното дърво. С чувство на благоговение запали двигателя и изкара елегантната лимузина извън паркинга в страничната уличка. Навсякъде другаде ролс-ройсът щеше да се набива в очи не по-малко от неговия триумф, но не и във Вашингтон, Ню Йорк или в Лос Анджелис. Тук той бе просто поредната скъпа кола, обслужваща чуждестранен посланик, дипломат, важен чиновник или просто гаджето на богато хлапак.

— Харесва ли ти, Джон?

— Все едно управлявам летящо килимче. Прекрасно е.

— Затова я запазих — доволно се усмихна Марти и се облегна назад като преяла котка, чувствайки се удобно между затворените стени на колата. Прибра документите и тихо се изсмя: — Знаеш ли, Джон, типът в банята ще каже на останалите за тайния проход, но никога няма да разберат как работи — и натисна бутон на дистанционното. — Пуф! Прецаках ги!

Смит се засмя и погледна назад в огледалото за обратно виждане. Хеликоптерът безпомощно кръжеше една пресечка зад тях. Зави с лимузината по Масачузетс Авеню. Вътре беше почти безшумно въпреки невъзможния трафик отвън.

— Онези листи там, това ли успя да свалиш?

— Имам добри и лоши новини.

Докато пресичаха площад Дюпон и поеха на север през града към околовръстното, Марти му разказа за киберпътешествието си. Смит го слушаше, но си оставаше напрегнат и нащрек. Непрекъснато му се струваше, че могат да ги нападнат отвсякъде, по всяко време. Погледна с нескрита възхита Марти.

— Успял си да откриеш докладите от „Принц Леополд“?

— Както и тези от Ирак.

— Невероятно. Благодаря ти. А нещо за Бил Грифин и телефонните разговори на София?

— Не, съжалявам. Наистина се опитах.

— Не се и съмнявам. Трябва да прочета какво си плячкосал.

Наближиха Кънектикът авеню. Смит изви по него, подкара успоредно на парка Рок Крийк и спря ролса до една уединена поляна, заобиколена от високи дървета. Марти подаде листите и обясни:

— Изтрити са от директора на Сметната палата на федералния медицински резерв Лили Лоуенщайн.

— Правителството! По дяволите. Или зад всичко стои някой от правителството и армията, или са хора с много повече власт, отколкото предполагах.

— Това ме плаши.

— Мен също. По-добре веднага да разберем какво всъщност е положението.

Мърморейки под нос, първо прочете доклада от института „Принц Леополд“.

Д-р Рене Жискар описваше полеви доклад, който бил видял в една болница сред джунглата на боливийска Амазония преди година. Всичките му усилия били насочени към борбата с епидемии, подобни на Мачупо, и нямал време да обръща внимание на непотвърдени слухове от далечно Перу. Но новият вирус събудил спомените му и той проверил записките си. Оригиналният доклад липсвал, но открил, че навремето е подчертал в дневника си необичайната комбинация от хантавирус с кръвна треска и някакви бележки, свързани с маймуни.

Смит се замисли. Какво е събудило интереса на София? Липсваха факти — само смътни спомени за някакъв анекдот сред джунглата. Дали е заради епидемията от Мачупо? Но Жискар не правеше връзка, не предполагаше нещо общо, а и антителата от Мачупо не предизвикваха реакция в новия вирус. Предполагаше, че естествено съществува в природата, но изследователите биха се сетили за това. Може би заради споменаването на Боливия? Или Перу? Но защо?

— Важно ли е? — поиска да узнае Марти, изпълнен с желание да помогне.

— Все още не знам. Остави ме да прочета останалото.

Имаше още три доклада. Всичките от здравното министерство на Ирак. Първите два се отнасяха за три необясними смъртни случая в околностите на Багдад, за които накрая е било решено, че са причинени от хантавирус, пренесен от пустинна мишка, явно привлечена в града поради недостиг на храна в полето. Третият докладваше за още три случая на синдром на остро респираторно увреждане в Басра, където заболелите оцелели. И тримата! Смит замръзна. Един и същи брой починали и оживели. Контролиран експеримент! Дали тримата американци не са били също част от този експеримент?

Освен това и тримата бяха свързани с Пустинна буря. Почувства, че вече има по-ясен поглед върху бъдещата посока на разследването си. Трябваше да отиде в Ирак. Трябваше да открие кои са загиналите и кои са оцелелите… както и защо.

— Марти, отиваме в Калифорния. Там има човек, който ще ни помогне.

— Никога не летя.

— Сега ще го направиш.

— Но. Джон… — успя да каже в знак на протест.

— Не си и го помисляй, Марти. Вече си прикрепен към мен. Освен това дълбоко в себе си обожаваш да вършиш налудничави неща. Приеми това за най-голямата лудория.

— Не съм убеден, че в случая само позитивното мислене ще е достатъчно. Ами ако припадна. Не че си го пожелавам, но нали ме разбираш? Дори Александър Македонски си е имал своите слабости.

— Той е бил епилептик. Ти си с Аспергер и си имаш медикаменти.

Марти замръзна.

— Има малък проблем. Не ги нося със себе си.

— Не ги ли взе?

— Взех ги, но ми е останала само една доза.

— Е, ще ти вземем още от Калифорния. — Смит запали ролса и подкара по междущатското шосе. — Трябват ми пари. Армията, ФБР, полицията и хората с вируса сигурно следят сметките и кредитните ми карти. Едва ли ще следят и твоите.

— Прав си. Тъй като ценя живота си, ще трябва да си платя. Приеми го като инвестиция. Петдесет хиляди достатъчни ли са?

Смит се втрещи от голямата сума. После се сети, че парите нямат значение за Марти.

— Петдесет хиляди ще стигнат.

* * *

Сред рева на роторите и бурния вятър Надал ал Хасан извика в микрофона:

— Изгубихме ги! — Беше с черни очила, които прикриваха белязаното му лице. Поглъщаха слънчевите лъчи като две черни дупки.

В офиса си край езерото Адирондак Виктор Тремон изруга.

— По дяволите. Кой е този Мартин Целербах? Защо го е посетил Смит?

— Ще открия. Нещо от армията и ФБР?

— Смит вече официално е обявен за ОВС. Освен това го свързват със смъртта на Кайлбургер и жената, защото последен ги е видял живи. Военните и полицията го издирват.

— Далечният шум на хеликоптера, който се лееше от слушалката, го караше да вика, сякаш самият той е в кабината.

— Джон Макгроу контролира ситуацията чрез източника си в Бюрото.

— Добре. В дома на Целербах открихме мощно компютърно оборудване. Първокласно! Може би, затова Смит е бил там. Вероятно ще разберем какво е търсил, като анализираме какво е правил Целербах.

— Ще изпратя Ксавиер във Вашингтон. Хората ти държат ли под око болниците, където са лекувани жертвите, особено оцелелите? Когато Смит научи за тях, сигурно ще се опита да ги посети.

— Вече съм се погрижил.

— Добре, Надал. Къде е Бил Грифин?

— Не знам. Не ми е докладвал от вчера.

— Открий го!