Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (18)

Глава 17

10:34 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Бил Грифин беше женен за кратко и Смит беше виждал жена му само два пъти, и то преди да се сгодят, и двата пъти бяха кръстосвали шумните барове на Ню Йорк, често посещавани от Бил през годините му в армията. Грифин обичаше многолюдните кръчми, вероятно, защото по-голямата част от живота му преминаваше в далечни места, където всяка стъпка беше опасна, а всеки звук — враг. Смит почти нищо не знаеше за съпругата или брака им, освен че е траял по-малко от две години. Беше чул, че тя все още живее в същия апартамент в Джорджтаун, който е делила с Бил. Ако приятелят му бе под заплаха, твърде възможно бе да се е покрил там, където твърде малко хора биха се сетили да го потърсят.

Стреляше в тъмното, но освен Марта почти не му оставаха други възможности.

Когато доближи сградата, се обади по клетъчния телефон.

— Мисис Грифин, сигурно не ме помните, аз съм Джонатан Смит, на Бил…

— Помня ви, капитан Смит. Или може би вече майор, или полковник?

— Не съм много сигурен, но няма значение. Вчера бях полковник-лейтенант. Виждам, че сте запазили името на Бил.

— Обичах Бил, полковник. За мое съжаление той обичаше повече работата си. Но вие едва ли се обаждате, за да се осведомите за моя брак и последвалия го развод. Търсите Бил, нали?

Този въпрос разтревожи Смит.

— Да, но…

— Добре. Той каза, че може би ще се обадите.

— Виждали ли сте го?

Последва пауза.

— Къде сте?

— Пред сградата ви. В „триумфа“.

— Ще сляза.

* * *

В голямата хаотична стая, натъпкана с компютърни терминали, монитори и всякакви електронни джаджи, Марти Целербах седеше напълно концентриран, забил нос в екрана. До стола му лежаха купчини записки. Един радиопредавател излъчваше нисък статичен шум, за да прихваща би-бипкането на преминаващите данни. Завесите бяха спуснати, въздухът — хладен и сух, обстановката почти клаустрофобична, което бе чудесно за оборудването на Марти, а и отговаряше на вкуса му. Усмихваше се. Използва кодовете на Джон Смит, за да се свърже с компютърната система на ААМИИЗИБ и да проникне в сървъра. Сега започна истинската работа. Чувстваше тръпка, когато се прехвърляше от една директория в друга, и накрая попадна на паролата на системния администратор. Изсмя се презрително. Данните бяха кодирани.

Излезе и откри файл, откъдето разбра, че сървърът на ААМИИЗИБ използва „Попкорн“ — един от най-новите кодиращи генератори. Кимна доволно. Това беше първокласен софтуер, следователно лабораторията бе в добри ръце.

Разбира се, те не са взели предвид Марги Целербах. Прибягна до разработена от него програма, която караше компютъра да генерира пароли, като използва всички думи от Уебстърския енциклопедичен речник плюс диалозите от четирите „Междузвездни войни“, сериите „Стар Трек“, дивотиите на „Монти Пайтън“ и романите на Толкин — все любими неща за киберманиаците.

Марти скочи и закрачи. Скръсти ръце зад гърба си. Заради поклащащата си походка изглеждаше като пиратски капитан, застанал на корабния мостик сред бурното море. Програмата му бе невероятно бърза. Но и той като останалите смъртни трябваше да чака. В днешно време най-добрите хакери можеха да разбият почти всички пароли, да проникнат дори в компютрите на Пентагона. Те яздеха като бандити из Дивия запад по световната мрежа на Интернет. Дори начинаещ можеше да си купи софтуер и да атакува уебсайтове. По тази причина основните корпорации и правителствени агенции непрекъснато засилваха защитите си. В резултат Марти трябваше да пише собствени програми и да развива свои сканиращи търсачки, за да открива системните слабости и да пробива защитните стени.

Внезапно компютърът му издаде звук като звънеца на вратата от шоуто „Остави го на Бийвър“ — Динг-донг-Динг. С хихикане Марти се втурна към стола си, вторачи с в монитора и за малко да удари чело в него. Паролата беше в ръцете му. Не бе измислена с голямо въображение.

— Бетазоид, името на народ от екстрасенси от планетата Бета в серия на „Стар Трек“. Не му се наложи да използва далеч по-сложния си генератор за случайни числа и букви. С нея успя да вземе вътрешното IP вътрешен протокол, както и адреса. Вече имаше пълен достъп до компютърната мрежа на ААМИИЗИБ, което означаваше, че можеше да чете, променя или изтрива всеки файл и база данни. Беше бог.

Исканото от Смит не бе като детска игра, но и не можеше да се сравни с изкачването на Еверест. Марти бързо сканира всички и-мейли от института „Принц Леополд“, но не успя да открие нещо, свързано с новия вирус. За повечето хора, ако е имало нещо изтрито, то би си останало унищожено завинаги. Биха вдигнали ръце.

Вместо това Марти пусна друга търсачка за празни места и пукнатини между данните. Когато пристигаха нови данни в системата, те се записваха върху старите и теоретически предишните файлове се затриваха. Тъй като програмата му не откри следи от други и-мейли от „Принц Леополд“, Марти реши, че вероятно случаят е точно такъв.

Облегна се назад и протегна ръце нагоре. Влиянието на медикаментите беше изчезнало. През тялото му премина тръпка, когато мисълта му придоби диамантена яснота. Наведе се напред и пръстите му сякаш полетяха по клавиатурата, опитвайки се да я догонят. Инструктира програмата за ново търсене върху части от името, и-мейл адреса и други идентификационни възможности. С удивителна скорост търсачката се задейства… и ги откри — две малки парчета информация: „ополд инст“.

С вик той се хвана за следата от данни и номера, сякаш чувстваше миризмата им. Нахлу в терминала на Сметната палата на федералния медицински резерв, достъпен само за паролата на директора Лили Лоуенщайн. Оттам с големи усилия проследи пътечката до самия институт „Принц Леополд“. Зелените му очи проблеснаха и Марти изрева:

— Ето те, фруминосно животно! — това бе обръщението към Джаборуоки във всеизвестното произведение на Луис Карол.

В скрит бакъп файл, заровен дълбоко в системния език на института, той откри копие на доклада, разпратен от Института за тропична медицина „Принц Леополд“ до всички „горещи“ лаборатории по света. Бързо го прегледа и реши, че може да е полезен на Джон. След като приключи с това, Марти се опита да проследи и-мейла по-нататък. Намръщи се пред очевидния факт — някой бе изтрил не само оригинала в централния компютър, но и всички копия към различните получатели. Или поне това се е очаквало да се получи. Така би си помислил обикновеният потребител, средно гениалният хакер и повечето експерти по електронна безопасност.

Но не и Марти Целербах. Другите магьосници в киберпространството често идваха при него за решаване на нечувани досега проблеми. Беше се специализирал в откриването на вратички към немислимото и невъзможното. Нямаше титли — освен докторските степени по квантова механика и математика и магистърската степен по литература, — работеше само за себе си. Подобно риба на сухо, той се мяташе и давеше във физическия свят, бидейки често обект на съжаление и презрение, но прорязваше с мощ и бързина дълбоките електронни води на киберокеана. Той беше бог Нептун и смъртните плащаха своя данък.

Смеейки се щастливо, насочи пръст като шпага и скочи на крака. Натисна копчето за разпечатване, завъртя се в ловък пирует. Машината изплю доклада. Най-голямо удовлетворение изпитваше, когато се справяше с нещо, непосилно за друг. Това бе малката му компенсация за самотния живот и в редките спокойни моменти Марти го осъзнаваше.

Но в края на краищата… истината бе, че гледаше отвисоко тъпоглавите типове позволяващи се да го съдят, които живееха „нормален“ живот и имаха „нормални“ взаимоотношения. По дяволите, въпреки Аспергеровия синдром, въпреки необходимостта от лекарства през последните петнайсет години отшелнически живот в бунгалото той бе имал повече „връзки“, отколкото повечето хора през целия си живот. Какво си мислеха тези идиоти, че прави? За какво според тях служи и-мейлът? Грабна доклада, размаха го като главата на убит враг и извика:

— О, вирус звяр! Никой не може да победи храбрия рицар. Аз съм сър Пърсивал. Победата е моя!

Половин час по-късно следите от терминала на СПФМР го отведоха до античната електронна мрежа на иракското правителство и към множество други доклади от преди година, свързани с взрив на синдрома на остро респираторно увреждане. Разпечата и тях и продължи да пълзи из кибер-системата, за да открие нещо за вируса по време на войната в Залива. Нямаше нищо друго.

Телефонните разговори на София Ръсел бяха значително по-голямо предизвикателство. Не откри следи от хакване на телефонната система на Фредерик. Ако е имало запис за разговор на София и той е бил заличен отвътре, в самата компания, всички данни биха били изтрити.

Опитите му да открие Бил Грифин чрез колежа, медицинските и социалните му осигуровки, както и всички обществени и частни източници даваха един и същи резултат — адресът непознат. След това Марти се прехвърли в системата на ФБР — нещо, което правеше толкова често, че компютърът почти се бе научил да прониква сам. Времето му бе ограничено, тъй като системата им за проследяване на нарушители беше една от най-добрите, но успя да разбере, че официалните му записи са унищожени. Ако имаше някакви тайни взаимоотношения, Марти не ги откри — нито секретни доклади, нито сметки, кодирани пароли, с една дума нищо, което да подсказва, че Грифин работи под прикритие. Все пак попадна на една забележка — адресът му вече не е валиден и Бюрото не разполага с местопребиваването му, което трябва да бъде открито.

Ей, този Грифин си струваше! Дори ФБР се чудеше къде е.

Армейската разузнавателна служба беше доста по-корава. Веднъж пробил защитната стена, Марти трябваше да скача в системата, да чете поредното лично досие и бързо да изскача навън. Не откри валиден адрес. Сви устни. Изглежда, Грифин беше експерт в изчезването. Шокиращо!

Човекът си заслужаваше уважението. Въпреки че Марти никога не го бе харесвал, сега трябваше да си го признае. Така че се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна. Цели тридесет агонизиращи секунди не докосна компютъра. Това бе неговият начин да уважи някой добър противник. След това отвори празен файл. Посвети го специално на Бил Грифин, Не беше свикнат с неуспеха в киберсвета и се чувстваше едновременно раздразнен и вдъхновен. Слагаше началото! Нямаше нищо по-приятно от новото предизвикателство на умел опонент, а Грифин току-що заслужи това прозвище. Марти се усмихна. Напрегна тяло и подготви мозъка си за скок в стратосферата, за да открие решение чрез реещото си въображение. Това можеше да направи единствено без медикаментите — да полети.

Но точно когато започна да се оформя една идея, подскочи стреснат. Компютърът му издаваше пронизителен звук и една лампичка излъчваше червен сигнал. НАРУШИТЕЛИ! НАРУШИТЕЛИ! НАРУШИТЕЛИ! Повече възбуден, отколкото нервен, Марти натисна един бутон. Ставаше забавно. На екрана се изписа: ПОЗИЦИЯ А и Х.

Бързо удари няколко клавиша и два високоразделителни монитора на стената се включиха.

На позиция А зад бунгалото двама мъже търсеха начин да проникнат през живия плет. Но растителността бе достатъчно гъста за преминаване и твърде висока, за да се изкачи някой по нея. Марти се подхилкваше на безуспешните им опити.

Позиция Х бе нещо съвсем друго. Марти преглътна на сухо и се втренчи в монитора. До скритата му пътека бе спрял сив пикап без регистрационни номера. От него излязоха две мускулести горили с полуавтоматични пистолети в ръце. Огледаха местността. С ужас енциклопедичният мозък на Марти идентифицира оръжията — едното беше колт 45, модел 1911 г., а другото — десетмилиметров браунинг, използван в днешно време от ФБР. Тези нямаше лесно да бъдат уплашени.

Ниското закръглено тяло на Марти потрепна. Мразеше непознатите и насилието. Доскоро сияещо и възбудено, сега лицето му пребледня и се разтресе. Както се предполагаше, те не обърнаха внимание на предупрежденията и се втурнаха напред. Открита атака.

Настроението му моментално се подобри. Поне щеше да се позабавлява за известно време. Заподскача радостно на стола, когато защитната система пръсна сълзотворен газ и двамата атакуващи покриха с ръце лицата си и отстъпиха назад.

— Следващият път слушайте, когато ви дават съвети!

Отзад другите двама бяха натрупали боклукчийски кофи, за да се прехвърлят през живата ограда. Марти внимателно ги следеше. Точно когато стигнаха върха на плета, натисна клавиш. Последва откос от гумени куршуми, които ги повалиха по задници обратно на земята, но в съседния двор.

Усмивката на Марти бързо изчезна, защото първата двойка напредваше през облака от газ към вратата.

— Аха, очаква ви здрава съпротива! — обеща им той.

Видя как рой от каучукови топчета ги отблъсна и ги свали виещи на земята. Плесна с ръце от искрено удоволствие. Ниският и набит тип, който явно беше водачът, успя доста бързо да се окопити и отново се втурна към входната врата. Марти се наведе очарован. Токът удари мъжа. Жертвата подскочи и изпищя на умряло.

Ухилен злобничко, кибергеният завъртя стола, за да обърне внимание и на другата двойка. Те поне показваха някакво въображение. С помощта на колата пробиха плета и отново поеха ходом сред следващите ги лазерни лъчи.

Марти се усмихна, като си помисли какво ги очаква. Шоковите устройства се криеха навсякъде — откъм задната врата, по прозорците и металната клетка, която ги очакваше вътре в бунгалото.

Но всичките му механизми, макар и дяволски хитроумни, не бяха смъртоносни. Марти мразеше насилието и никога не бе очаквал, че ще попадне в сериозна опасност. Защитата му бе предназначена само срещу хора, опитващи се да нарушат уединението му. Беше изобретил, конструирал, купил и изградил просто една детска игра — забавен лабиринт от неприятности, нищо повече.

Но едва ли нещо би спряло решителни убийци в реалния свят. Тръпки на уплаха пробягаха по гърба му. Все пак да си гений си имаше своите предимства. Преди десетина години бе изработил план точно за такива случаи. Взе дистанционното, записките за Джон и хукна към банята. Натисна един бутон — ваната се изправи до стената. Още едно натискане — тайният проход се откри. Със свит от ужас стомах той слезе по стълбичката и навлезе в един добре осветен тунел. След още две натискания на дистанционното вратата се затвори, а зад нея ваната се върна обратно на мястото си.

Въздъхна леко облекчен. Прекоси тунела със странната си походка и стигна до друга стълбичка, над която имаше капак.

След секунда се появи в почти идентично бунгало, но на отсрещната страна на улицата — то също бе негова собственост. Отвътре бе обикновено и празно. Представляваше необитаема колиба, пред която открай време висеше табела „Продава се“. Нямаше никакви мебели освен телефонен апарат в хола и матрак в спалнята. Отзад, зад плета между бунгалата, ясно се чуваха проклятия и викове от болка. Но също така Марти долови звука от разбито стъкло и разбра, че нападателите му скоро ще са вътре и ще почнат да търсят тайния проход.

Уплашен грабна телефона и набра номер.