Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (12)

Глава 11

17:04 ч.

Парк Адирондак, Ню Йорк

 

Въпреки широко разпространеното по света мнение, две трети от Ню Йорк не се състоеше от небостъргачи, супер-магистрали и финансови центрове.

Виктор Тремон, изпълнителен директор на Бланчард Фармацевтика, стоеше на верандата в своята вила сред обширния парк Адирондак, загледан в пурпурните отблясъци на залеза. С третото си око той можеше да види географската карта на района: ширнал се от Върмонт на изток почти до езерото Онтарио на запад, от Канада — на север, и до южните предградия на Олбъни. Шест милиона акра от плодородна обществена и частна земя, буйни реки, хиляди езера, четиридесет и шест върха, някои от които се издигаха на повече от две хиляди метра.

Тремон знаеше всичко това, понеже имаше рафиниран интелект, който автоматично поемаше, съхраняваше и използваше важните факти. Паркът „Адирондак“ бе от жизнено значение за него не само заради удивителната природа, а и защото представляваше една прекрасна, рядко населена пустош. Една от историите, които обичаше да разправя на гостите си пред камината, беше за един държавен данъчен служител, който си купил лятна вила в местността. Усъмнил се, че сметките и местните такси са твърде високи, и решил да провери законността им. В процеса на разследването — и тук Тремон се засмиваше от сърце — той открил огромна корупция сред местните държавни служители. Данъчният инспектор събрал доказателства и повдигнал обвинение, но не успял да събере достатъчно съдебни заседатели на делото, защото постоянните жители били толкова малобройни, че повечето от тях или били пряко замесени в престъпната схема, или имали роднини сред корумпираните.

Тремон се усмихна. Изолацията и корупцията създаваха неговия горски рай. Преди десет години той премести „Бланчард Фармацевтика“ в един модерен тухлен комплекс, който бе наредил да построят сред лесовете на селището Лонг Лейк. По същото време тайно премести постоянното си жилище край недалечното езеро Магуа.

Тази вечер, когато слънцето залязваше сред оранжеви пламъци по боровете и планинските върхове, Тремон бе вперил поглед в яркото зарево и поглъщаше неизчерпаемата власт, която тази гледка, тази вила и този начин на живот излъчваха.

Постройката бе една от големите сгради, издигнати наоколо от богаташите към края на XX век. Макар построена от дърво като останалите, тя бе единствената оцеляла в околността. Скрита под зеления покров и от гъстата гора откъм езерото, вилата бе напълно невидима за външни лица. Тремон бе планирал реставрирането й така, че растителността да избуи и съграденото от човешка ръка да се изгуби сред хаоса от храсти, борове и кленове. Нямаше пощенска кутия до отбивката на щатското шосе, нито кей на езерния бряг, които да разкрият присъствието й. За нея знаеха само Виктор Тремон, няколкото доверени партньори в неговия секретен проект Хадес, както и лоялните учени и техници, работещи на втория етаж.

Когато октомврийското слънце се спусна още по-ниско, ледената нощ обви Тремон. Все пак не бързаше да се прибере. Наслаждаваше се на луксозната си цигара и вкуса на петдесетгодишното уиски „Лангаволин“. То стопляше кръвта му и галеше гърлото му с приятна топлина. „Лангаволин“ вероятно бе най-хубавото уиски в света, но тежкият дъбов аромат и невероятно балансираният му вкус бяха малко познати извън Шотландия. Причината бе, че Тремон просто изкупваше всяка година цялото производство от спиртоварната в Айсли.

Но както си стоеше облян от последните златисти лъчи на деня, пустошта, а не уискито бе причина за усмивката по патрицианските му устни. Девственото езеро бе само на един хвърлей от пренаселения Ракет. Високите борове бавно се поклащаха и ароматът им изпълваше въздуха. В далечината голите скали на връх Марси блестяха като пръст, сочещ бога.

Планините привличаха Тремон още, когато бе юноша в Сиракуза. Баща му, професор по икономика в тамошния университет, не бе в състояние да контролира сина си, както не би могъл и онзи задник — президентът на Бланчард. И двамата му натякваха, че никой не може да прави каквото си поиска. Никога не бе разбирал това тесногръдие. Какво ограничение би могло да съществува освен собственото ти въображение. Възможности? Смелост? Проектът Хадес беше доказателството. Ако знаеха в началото какво замисля, щяха да отсекат, че е невъзможно. Никой не би могъл да го направи.

Вътрешно изсумтя с отвращение. Те бяха смешни малки хора. След няколко седмици проектът щеше да приключи с пълен успех. Той щеше да постигне пълен успех. След това Щяха да последват десетилетия на печалби.

Може би, защото бе достигнал последния етап на Хадес, често се улавяше, че мисли за отдавна починалия си баща. По един странен начин той бе единственият човек, към когото бе изпитвал уважение. Старецът не разбираше сина си, но стоеше зад него. Като малък, Тремон бе очарован от филма „Йеремия Джонсън“. Гледа го десетина пъти. Веднъж, в една ледена зима, се изкачи в планината, решен да живее като Джонсън. Искаше да се прехранва от събиране на диви плодове, да изравя корени и да ловува за. Да се бие с индианци. Да се хвърли в героично приключение, което малцина имаха куража и въображението да предприемат.

Но в цялото му преживяване липсваше благородство. Застреля два елена с бащиния „ремингтън“, като по погрешка едва не уби някакви туристи. След това се разболя от отровни плодове и едва не замръзна в снега. За щастие по липсващата пушка, раница и непрекъснатия му брътвеж за филма баща му се досети накъде се е отправил. Когато лесничеите вдигнаха ръце от претърсването на горите, баща му настоя да продължат. Използва всичките си политически и академични връзки, за да ги принуди. Горската охрана протестираше, но се подчини и случайно го откри полупремръзнал в една пещера по планинския склон.

Въпреки всичко той считаше това преживяване за най-важното в живота си. От планинското си фиаско разбра, че природата е безчувствена, жестока и неприятелски настроена към човека. Разбра, че физическите предизвикателства не го блазнят — твърде лесно можеше да загуби. Но най-важният урок беше скритата причина, заради която Джонсън бе отишъл в планината. Дотогава си мислеше, че основното е приключението, битките с индианци, мъжеството. Грешка! Причините бяха парите. Планинците бяха трапери и всичко, което правеха, трудностите, които понасяха, имаха една-едничка цел — да забогатеят.

Никога не го забрави. Привлекателността и простотата на целта оформи живота му.

Докато размишляваше за тези неща, разбра, че му се иска баща му да присъства на заключителната среща по проекта „Хадес“. Старецът най-сетне щеше да осъзнае, че човек може да постигне всичко, стига да е достатъчно умен и последователен. Щеше ли баща му да се почувства горд? Едва ли. Засмя се на глас. Жалко за стария човек. Майка му сигурно би се гордяла, но това нямаше значение. Жените не се броят.

Внезапно застана нащрек. Наклони глава, ослушвайки се. Шумът от роторите на хеликоптера се усилваше. Тремон остави чашата, хвърли цигарата си в голям кристален пепелник и се запъти към огромната, силно осветена всекидневна. От стената надничаха стъклените очи на планинските трофеи. Мебелите бяха само от дърво и кожа. Ръчно тъканите килими застилаха пода около голямото кръгло огнище в средата на помещението. Подмина пращящия огън и тъмния коридор, в който ухаеше от кухнята на прясно изпечени бисквити. Излезе навън в студения сумрак. Хеликоптерът, Бел 892C-хелибус, се приземяваше на площадката, стотина метра по-надолу. Четиримата мъже, слезли от него, бяха в улегналата възраст между четиридесет и пет, петдесет и пет — както и самият Тремон. За разлика от него те бяха облечени в скъпи делови костюми. Изисканите им маниери сочеха, че са част от привилегированата бизнес класа.

Под бученето на моторите Тремон поздрави всички с широка усмивка и бурното ръкомахане на стар приятел. Помощник пилотът скочи от хеликоптера, за да разтовари багажа им. Тремон махна към вилата и поведе посетителите.

Минути след като „хелибусът“ се издигна в полумрака, на площадката се приземи далеч по-малък хеликоптер 206-В Джет Рейнджър III. От него излязоха двама много по-различни мъже. Носеха обикновени сака, които никой не би погледнал два пъти.

Високият смугъл мъж в тъмносин костюм беше с набраздено от дребна шарка лице, с гъсти вежди и нос, закривен като ятаган. Кръглоликият с широки рамене и светлокестенява коса бе облечен в сиво. Нямаха багаж. Не само обикновеното им облекло и липсата на багаж ги правеха толкова различни. Имаше нещо в начина, по който се движеха… Тренираната походка на хищници, която всеки запознат с подобни неща щеше да сметне за опасна.

Двамата се наведоха под роторите на хеликоптера и последваха останалите.

Въпреки че Виктор Тремон не се обърна, другите четирима ги забелязаха. Спогледаха се нервно, сякаш са ги виждали и друг път.

Надал ал Хасан и Бил Грифин не реагираха нито на равнодушието на Тремон, нито на нервността на останалите. Безшумно огледаха местността и влязоха във вилата през задната врата.

* * *

Тремон и четиримата гости вечеряха около дългата банкетна маса, изработена от масивно норвежко дърво. Менюто им беше достойно за пир във Валхала: задушена по японска рецепта дива патица с гъби, нелегално уловена местна пъстърва, еленско — отстреляно лично от Тремон — със задушена белгийска цикория и френско сирене от тазгодишната лионска селекция. Зачервени и заситени, мъжете се разположиха по плюшените кресла във всекидневната. Наляха си коняк — „Реми Мартен“ „Кордон Бльо“, и кубински цигари „Мадурос“, произвеждани специално за Тремон. След като се настаниха около камината, Тремон довърши доклада си за моментното състояние на проекта, който бе приковал усилията, надеждите и мечтите им от цяло десетилетие.

— …винаги сме смятали, че мутацията ще протече при американците година по-късно сравнено с проведения експеримент с неамериканци. И причините за това намирахме в доброто здравословно състояние, хранене и генетика. Е…

Тремон млъкна, за да подчертае думите си и да разгледа лицата им. Всички те бяха с него от самото начало — година след като се завърна от Перу със странния вирус и маймунската кръв. Отдясно седеше Джордж Хайем. Изглеждаше като десен халф, висок и мускулест. В онези далечни дни беше млад счетоводител, който веднага подуши финансовия потенциал в начинанието. Сега бе главният счетоводител на Бланчард, но в действителност работеше за Тремон. До него бе Ксавиер Бекер, затлъстяващ компютърен гений, който бе съкратил с пет години усъвършенстването на вируса и подготовката на серума. Срещу Тремон се усмихваше Адам Кейн, бивш хабилитиран вирусолог. Навремето един бегъл поглед върху сметките на Джордж окончателно свърза бъдещето му с Бланчард и Тремон. Той успя да изолира смъртоносния мутирал вирус и да го запази стабилен за около седмица. От другата страна на Бекер бе началник охраната на Бланчард, който от самото начало прикриваше заговора.

Тайните му партньори бяха готови и жадуваха да разпределят плячката.

Тремон продължи паузата още една секунда.

— Вирусът се появи в Съединените щати. Скоро това ще стане по целия свят. Страна след страна. Епидемия. Пресата все още не знае, но скоро ще бъде в час. Никой не може да я спре, както и вируса. Единственият изход на правителствата е да платят нашата цена.

Четиримата се усмихнаха. Очите им блеснаха в доларови знаци. Много големи доларови знаци.

Но имаше и нещо друго — триумф, гордост, нетърпение. Професионално те вече бяха успели. Сега следваше финансовият успех, несметните богатства, върхът на американската мечта.

— Джордж? — попита Тремон.

Хайем рязко промени изражението си. Изглеждаше тъжен и покрусен.

— Изчисленията за печалбите на акционерите вече са готови… — поколеба се той. — Страхувам се, че са по-малко, отколкото се надявахме. Пет… най-много шест… милиарда долара. — Гръмко се разсмя на собствената си шега.

Ксавиер Бекер се намръщи на лекомислието му и побърза да се намеси.

— А нещо за тайния одит, който открих?

— Джон каза, че го е виждал само Халдейн — обясни Тремон. — Ще се оправя с него след официалната вечеря на борда на директорите след годишната сбирка. Какво друго Ксавиер? — Мерсер Халдейн беше президентът на „Бланчард Фармацевтика“.

— Подправих компютърните файлове. От тях се разбира, че работим вече цяло десетилетие върху коктейл от рекомбиниращи се антитела. Серумът е резултат от тези многогодишни усилия. Подобрявали сме го, откакто сме взели патент. Вижда се, че сме приключили с последните изпитания. Сметките показват и астрономическите ни разходи — в гласа на Ксавиер се чувстваше възбуда. — Запасите ни са от милиони дози и нарастват.

Адам се засмя.

— Никой нищо няма да заподозре.

— Дори да заподозрат, никога няма да открият следа — Доволно потри ръце шефът на охраната.

— Само ни кажи кога да се раздвижим — призова го Джордж.

Тремон се засмя и вдигна ръка.

— Не се безпокойте. Създал съм график за действията ни. Всяка следваща стъпка е съобразена с времето, нужно им да осъзнаят, че са изправени пред епидемия. Ще се занимая с Халдейн преди сбирката на борда.

Петимата мъже отпиха, а бъдещето им се струваше все по-бляскаво.

Тремон остави брендито. Лицето му придоби мрачен вид. Отново вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— За нещастие сме поставени в ситуация, която може да се окаже по-голям проблем от одита. Колко голяма или малка е опасността и дали въобще съществува след няколкото уби… ъ-ъ… мерки, които бяхме принудени да предприемем, все още не можем да установим. Уверявам ви, че ситуацията ще бъде наблюдавана и внимателно контролирана.

— Какъв проблем? — намръщи се Макгроу. — Защо не съм бил уведомен?

— Защото не исках дори косвено да замесвам Бланчард. — Очакваше, че Макгроу ще чувства ревност по въпросите свързани със сигурността, но всеки трябваше да си знае мястото, а човекът, взимащ крайните решения, беше самият той. — Проблемът се състои в една от онези невъзможни за предвиждане ситуации, които провалят и най-добре обмислените начинания. Когато бях на онова паметно пътешествие в Перу, което сложи началото на нашия проект, там се натъкнах на група стажанти. Не си обръщахме особено внимание, защото моята група бе съставена от биолози, а те следваха в някакъв факултет по антропология — Поклати глава, за да подчертае изумлението си. — Преди три дни един от тях ми се обади. Когато си каза името, съвсем смътно си припомних една студентка, която проявяваше някакъв интерес към работата ми. Тя продължила обучението си и станала клетъчен и молекулярен биолог. Проблемът е, че по-късно постъпила на работа в ААМИИЗИБ, който изследва първите смъртни случаи. Както очаквахме, те не са успели да идентифицират вируса. Но уникалната комбинация от симптоми внезапно й припомнила пътешествието в Перу. Спомнила си името ми. Обади ми се.

— Исусе! — червендалестото лице на Джордж стана пепеляво.

— Свързала е вирусът с теб? — изръмжа Джак Макгроу.

— С нас! — експлодира Ксавиер.

Тремон вдигна рамене.

— Отрекох. Убеждавах я, че греши, че не е имало такъв вирус. След това изпратих Надал ал Хасан и хората му да я елиминират.

Настъпи колективно успокоение в просторната стая. Изпълниха я въздишки на облекчение. Бяха работили усилено повече от десет години по този на пръв поглед хазартен проект. Бяха рискували кариерата и здравето си и нямаха никакво намерение да изпуснат богатството, което сега бе на една ръка разстояние.

— За съжаление не успяхме да направим същото с нейния годеник и партньор в изследванията. Той ни избяга. Съществува вероятност да му е разкрила нещо, преди да умре.

Джак Макгроу разбра.

— Ето защо Надал ал Хасан е тук. Знаех си, че става нещо.

— Не правете от мухата слон. Извиках Ал Хасан просто да докладва докъде сме стигнали.

Тишината в стаята бе по-оглушителна от всеки звук. Ксавиер я наруши.

— Добре. Да чуем какво има да ни казва.

Огънят се бе превърнал в тлеещи въглени и няколко проблясващи искри. Тремон се приближи до огнището. Натисна бутон в стената му. В стаята влязоха първо Ал Хасан, а после и Бил Грифин. Арабинът застана до Тремон, а Бил ненатрапчиво се оттегли в ъгъла. Надал представи подробностите от случая с д-р Ръсел, смъртта й и как е премахнал всички следи, водещи до проекта „Хадес“. Описа реакциите на Смит. Обрисува изнудването на Лили Лоуенщайн и изтриването на всички записи.

— Вече нищо не ни свързва с Ръсел или вируса — завърши Ал Хасан, — освен полковник Смит.

— Това е доста голямо „освен“ — намръщи се Макгроу.

— Така мисля и аз — съгласи се Ал Хасан. — Нещо го е направило подозрителен. Решил е, че смъртта й не е случайна. Разследвал е усилено обстоятелствата, зарязвайки задълженията си по работата над вируса.

— Може ли да ни открие? — нервно попита счетоводителят.

— Всеки може да го направи, ако тършува достатъчно дълго и усилено. Затова мисля, че трябва да го елиминираме.

Виктор Тремон кимна към задната част на стаята.

— Но ти не си съгласен, Грифин?

Всички се обърнаха към бившия агент на ФБР, който се бе облегнал на стената зад тях. Бил Грифин си мислеше за Джон Смит. Направи невъзможното да предупреди стария си приятел. Използва старите си пропуски, за да научи от офиса му, че е извън града. Нае детективска агенция, която, събирайки информацията парче по парче, откри на коя конференция е Джон. Оттам разкри къде е отседнал в Лондон.

Вълчият му поглед обходи петимата, които го наблюдаваха изпитателно, и направи онова, което трябваше, за да спаси себе си, докато отвличаше огъня от Джон.

Сви равнодушно рамене.

— Смит толкова усилено тършува, за да открие какво се е случило с тази Ръсел, че според мен тя нищо не му е казала за Перу или за нас. В противен случай вече щеше да е тук, да чука на вратата, за да разговаря с вас, мистър Тремон. Къртицата ни в ААМИИЗИБ докладва, че Смит е спрял да разследва смъртта на годеницата си и се е съсредоточил върху вируса. Даже утре лети към Калифорния, за да интервюира семейството и приятелите на майор Андерсън.

Тремон кимна замислено.

— Надал?

— Къртицата в Детрик каза, че генерал Кайлбургер е заповядал на Смит да отиде в Калифорния, но той отказал. По-късно се е обявил за доброволец, а това е нещо твърде различно. Предполагам, че в Калифорния ще търси потвърждение на подозренията си.

— Той е доктор — каза Грифин — и е бил на аутопсията. Е, и? Не са открили нищо. Нищо не подозират. Погрижил си се за всичко, Надал.

— Не знаеш какво е открил Смит при аутопсията.

— Тогава го убий. Това решава проблема. Но всяко ново убийство увеличава опасността от разкрития. Особено убийството на годеника на д-р Ръсел и партньора в изследванията й. Особено, ако вече е казал на генерал Кайлбургер за нападението над него в окръг Колумбия.

— Ако чакаме, може да стане твърде късно.

Тишината в стаята бе толкова тежка, че можеше да срине самата вила. Конспираторите се спогледаха, а после впериха очи към аристократичния им лидер. Тремон закрачи замислено около камината. Накрая реши:

— Грифин може и да е прав. По-добре е да не рискуваме още едно убийство сред служителите на Детрик.

Отново всички се спогледаха. Този път кимнаха. Надал ал Хасан погледна безмълвното гласуване, след това фиксира с поглед бившия агент на ФБР, криещ се в сенките.

— Добре — усмихна се Тремон. — Това е уредено. По-добре е да поспим. Утре ще бъдем твърде заети с изготвянето на последните планове. — Той топло стисна ръката на всеки, като един любезен и щедър домакин. Четиримата напуснаха стаята. Грифин и Ал Хасан бяха последни. Виктор Тремон ги извика с жест.

— Внимателно наблюдавайте Смит. Не искам дори да се бръсне, без да знам кога, къде и как. — Загледа се в тлеещите въглени, сякаш бяха древен оракул. Внезапно вдигна глава. Ал Хасан и Грифин тъкмо излизаха. Върна ги обратно.

Когато се приближиха, той каза с тих и твърд глас:

— Не ме разбирайте погрешно, джентълмени. Ако д-р Смит се окаже истинска опасност, разбира се, трябва да го премахнете. Животът е баланс на риск и сигурност, победа и поражение. Рискът да предизвикаме въпроси относно странното съвпадение между смъртта на д-р Ръсел и нейния годеник може да е дреболия пред опасността той да разкрие нещо за нас.

— Ако наистина слухти за това.

Тремон насочи анализиращия си поглед към Бил Грифин.

— Да, ако! Твоята работа е да разбереш, господин Грифин — гласът му внезапно стана хладен и предупреждаващ. — Не ме разочаровай!