Димчо Дебелянов
Когато нощ се спусне над земята…

Когато нощ се спусне над земята

и морний ден в незнаен край замине,

самин кат плаха сянка в тъмнината

заскитвам аз сред тъмните градини.

 

И дълго вслушан с трепет непонятен

в словата на кристалното мълчанье,

аз спомням за деня си невъзвратен

и пролетното слънчево сиянье.

 

Предчувствье смътно болен дух обзима,

избликва кръв из цъфналите рани

и пламва мъката неугасима

зарад искрите, рано разпиляни.

 

Тогава морен спирам край фонтана

и плача с тях — те мойта скръб дозели, —

оголени върби през есен ранна

и кипариси в сън чела навели.