Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота (14)

Трета глава

Стиховете не са естествени, никой не говори в стихове, освен коледаря, когато идва с коледен подарък. Или момчето с обявленията за вакса, или някой простак. Никога не слизайте до равнището на поезията, момчето ми!

Ч. Дикенс

Цяла нощ поправяха „Алдан“. Когато на следващата сутрин влязох в електронната зала, недоспалите сърдити инженери седяха на пода и подхвърляха плоски шеги за Кристобал Хозевич. Наричаха го скит, варварин и хун, който се добрал до кибернетиката. Те бяха толкова отчаяни, че известно време се вслушваха дори в моите съвети, и се опитваха да ги изпълняват. Но след това дойде техният главен — Саваот Ваалович Один — и мене веднага ме отстраниха от машината. Оттеглих се, седнах на бюрото си и започнах да наблюдавам как Саваот Ваалович се опитва да разбере каква е повредата.

Той беше много стар, но як и жилав, загорял, с лъскава плешива глава, с гладко избръснати бузи, с ослепително бял костюм от шантунг. Всички се отнасяха към този човек с голямо уважение. И аз бях видял веднъж как той тихо мъмреше за нещо Модест Матвеевич, а страшният Модест стоеше подлизурски наведен пред него и повтаряше: „Слушам… виноват. Няма вече да се повтори…“ От Саваот Ваалович лъхаше чудовищна енергия. Беше забелязано, че в негово присъствие часовниците започват да избързват и изкривените от магнитното поле пътища на елементарните частици да се изправят. И същевременно той не беше маг. Във всеки случай не беше практикуващ маг. Не минаваше през стените, никого никога не трансгресираше и никога не си създаваше дубли, макар че работеше необикновено много. Той беше ръководител на отдел „Техническо обслужване“, познаваше изтънко цялата техника на института и се водеше консултант на Китежградския завод за маготехника. Освен това той се занимаваше с най-неочаквани и далечни от професията му въпроси.

Бях научил историята на Саваот Ваалович сравнително скоро. В незапомнени времена С. В. Один бил водещ маг на земното кълбо. Кристобал Хунта и Жан Жакомо били ученици на учениците му. В негово име заклиняли злите духове. От негово име запечатвали съдове с джинове. Цар Соломон му писал възторжени писма и издигал в негова чест храмове. Той изглеждал всемогъщ. И някъде към средата на шестнайсети век наистина станал всемогъщ. След като числено решил интегро-диференциалното уравнение на Висшето съвършенство, изведено от някакъв титан още преди ледниковия период, той добил възможността да върши всякакви чудеса. Всеки маг си има своя граница. Някои не са способни да унищожат растителността в ушите си. Други владеят обобщения закон на Ломоносов-Лавоазие, но са безсилни пред втория принцип на термодинамиката. Трети — те са съвсем малко — могат, да речем, да спират времето, но само в римановото пространство и за кратко. Саваот Ваалович бил всемогъщ. Можел всичко. И нищо не можел. Защото гранично условие на уравнението за съвършенството се оказало изискването чудото да не причинява вреда на никого. На никое разумно същество. Нито на Земята, нито в някоя друга част на вселената. А никой, дори самият Саваот Ваалович, не можел да си представи такова чудо. И С. В. Один се отказал завинаги от магията и станал завеждащ отдел „Техническо обслужване“ в НИИЧАВО…

С идването му работата на инженерите тръгна бързо. Движенията им станаха осмислени, злобните шеги бяха прекратени. Извадих папката с новите преписки и се наканих да започна работа, но дойде Стелочка, много мила, чипоноса и сивоока вещичка, практикантка при Вибегало, и ме повика да правим новия стенвестник. Аз и Стела бяхме в редколегията и пишехме сатирични стихове, басни и текстове под рисунките.

Освен това аз изкусно рисувах пощенска кутия за материали и към нея отвсякъде летяха писма с крилца. А изобщо художник на вестника беше моят адаш Александър Иванович Дрозд, кинооператор, който кой знае как се беше промъкнал в института. Но той беше специалист по заглавките. Главен редактор на вестника беше Роман Ойра-Ойра, а негов помощник Володя Почкин.

— Саша — каза Стелочка, като ме гледаше с честните си сиви очи. — Да вървим.

— Къде? — казах аз. Знаех къде.

— Да правим вестника!

— Защо?

— Роман много ни моли, защото Цербер лаел. Викал, два дни остават, а нищо не е готово.

Цербер Псоевич Дьомин, другарят кадровик, беше опекун на нашия вестник, главен подтиквач и цензор.

— Слушай — казах аз, — хайде утре, а?

— Утре няма да мога — каза Стелочка. — Утре отлитам в Сухуми. Да правя записи на павианите. Вибегало казва, че трябвало да се запише водача като най-отговорен… А той се страхува да се доближи до водача, защото водачът ревнува. Да вървим, Саша, а?

Въздъхнах, затворих преписките и тръгнах след Стелочка, защото сам не можех да съчинявам стихове. Трябваше ми Стелочка. Тя винаги даваше първия стих и основната идея, а, според мене, в поезията това е най-важното.

— Къде ще работим? — попитах аз по пътя. — В профкомитета ли?

— В профкомитета е заето, там калайдисват Алфред заради чая. Роман ще ни пусне в кабинета си.

— Ами за какво трябва да пишем? Пак ли за банята?

— И за банята има. За банята, за Лисата планина. Трябва да заклеймим Хома Брут.

— Наш Хома Брут, мошеник лют — казах аз.

— И ти ли, Бруте — каза Стела.

— Това е идея — казах аз. — Трябва да я развием.

В лабораторията на Роман на масата беше разгънат вестникът — огромен, абсолютно чист лист ватман. До него сред бурканчета с гуаш, пулверизатори и статии лежеше живописецът и кинооператор Александър Дрозд с цигара, залепена на устната. Ризата му, както винаги, беше разкопчана и се виждаше изпъкналото му космато коремче.

— Здрасти — казах аз.

— Здравей — каза Саня.

Ехтеше музика. Саня въртеше един транзистор.

— Я да видим какво имате? — казах аз и събрах статиите.

Статиите бяха малко. Имаше една уводна „Пред празника“. Имаше бележка от Цербер Псоевич „Резултати от обследването на изпълнението на нарежданията на дирекцията за трудовата дисциплина през периода от края на първото до началото на второто тримесечие“. Имаше статия от професор Вибегало „Нашият дълг е дълг пред подшефните градски и районни стопанства“. Имаше статия от Володя Почкин „За всесъюзното съвещание по електронна магия“. Имаше бележка от някакъв домашен дух „Кога най-после ще продухат парното отопление на четвъртия етаж“. Статия от председателя на комитета при стола „Ни риба, ни рак“ — шест машинописни страници през един интервал. Тя започваше с думите: „Фосфорът е потребен на човека като въздух“. Имаше бележка от Роман за работата на отдел „Недостъпни проблеми“. За рубриката „Нашите ветерани“ имаше статия от Кристобал Хунта „От Севиля до Гренада. 1547 г.“ Имаше още няколко малки бележки, в които се критикуваха: липсата на съответен ред във взаимоспомагателната каса; немарливостта в работата на доброволната пожарна команда; допускането на хазартни игри във вивариума. Имаше няколко карикатури. На една от тях беше нарисуван Хома Брут, сплескат и с морав нос. На друга се осмиваше банята — беше нарисуван гол син човек, който замръзваше под ледения душ.

— Ама че скука! — казах аз. — Може би няма нужда от стихове?

— Има — въздъхна Стелочка. — Нареждах материалите и така и иначе и пак остава празно място.

— Тогава нека Саня нарисува нещо. Някакви класове, някакви разцъфнали градински теменужки… А, Санка?

— Работете, работете — каза Дрозд. — Аз трябва да рисувам заглавката.

— Голяма работа — казах аз. — Три думи ще нарисуваш.

— На фона на звездното небе — каза Дрозд натъртено. — И ракета. И заглавки за статиите. А още не съм обядвал. И не съм закусвал.

— Тогава върви да хапнеш — казах аз.

— Нямам пари — каза той ядосано. — Купих си магнетофон. От оказионния магазин. Вие тук се занимавате с глупости, а я по-добре ми направете два сандвича. С масло и със сладко. Или по-добре десетина ми направете.

Извадих една рубла и му я показах отдалеч.

— Щом напишеш заглавието, ще я получиш.

— Завинаги ли? — живо каза Саня.

— Не. Назаем.

— Все едно е — каза той. — Само имай предвид, че сега ще умра. Вече имам спазми. И крайниците ми изстиват.

— Само лъже — каза Стела. — Саша, да седнем на тази масичка и веднага ще напишем всички стихове.

Седнахме на масичката и наредихме пред себе си карикатурите. Погледнахме ги известно време с надежда, че нещо ще ни хрумне. После Стела каза:

— Пази се ти от хора като Брут, че ще ядеш лобут!

— Какъв лобут? — попитах аз. — Да не се е бил с някого?

— Не — каза Стела. — Нали е хулиган, правил скандали. Казвам го за римата.

Отново зачакахме. Освен „Пази се“ и „лобут“ нищо не ни идваше наум.

— Хайде да разсъждаваме логично. Налице е Хома Брут. Той се напил, правил скандали. Какво друго е правил?

— Закачал момичетата — каза Стела. — Счупил едно стъкло.

— Добре — казах аз. — Друго?

— Псувал…

— Чудно нещо — обади се Саня Дрозд. — Аз съм работил с този Брут в една кабина. Младеж като младеж. Нормален…

— И? — казах аз.

— Това е всичко.

— Кажи една рима на „Брут“ — казах аз.

— Лобут.

— Имаме я вече — казах аз.

— Ами не е лоша. Вземи тояга и лобут.

Стела каза патетично:

— Другарю, пред теб е Брут. Побойник лют. Вземи тоягата и му тегли един лобут.

— Не върви — каза Дрозд — Пропаганда на телесни наказания.

— Тогава капут.

— Другарю, пред теб е Брут — каза Стела. — От думите му дори мухите са капут.

— От вашите стихове мухите са капут — каза Дрозд.

— Ти нарисува ли заглавката? — попитах аз.

— Не — каза Дрозд заядливо.

— Тогава започвай!

— Излагат славния ни институт — каза Стела — пияниците като Брут.

— Това е хубаво — казах аз. — Ще го сложим накрая. Запиши си го. Това ще бъде поуката, свежо и оригинално.

— Какво оригинално има? — попита добродушният Дрозд.

Не му отговорих.

— Сега трябва да опишем — казах аз — как е хулиганствувал. Например така: натряскал се пиян като павиан, търкаля се като заклан, бе човек, а стана хулиган.

— Ужасно — каза Стела с отвращение.

Подпрях главата си с ръце и започнах да гледам карикатурата. Дрозд, вирнал задник, драскаше с четката по ватмана. Обутите му със съвсем тесни ковбойки крака бяха извити като дъга. Хрумна ми нещо.

— Със коленца назад! — казах аз. — Песничката!

— „Седеше малък скакалец със коленца назад“ — каза Стела.

— Точно така — каза Дрозд. — И аз я зная. „И запълзяха гостите със коленца назад“ — запя той.

— Чакай, чакай — казах аз. — Дойде ми вдъхновението. Пердаши се и псува той и ето резултата: в милицията водят го със коленца назад.

— Не е лошо — каза Стела.

— Разбираш ли? — казах аз. — Още две строфи, но навсякъде да има рефрен „със коленца назад“. Напи се неприлично той и хукна след девица… Нещо от този род.

— Напи се той отчаяно — каза Стела. — На дявола е брат. Нахълта в чужди дом със коленца назад.

— Идеално! — казах аз. — Записвай. Ами дали е нахълтвал?

— Нахълтвал е, нахълтвал е.

— Чудесно! — казах аз. — Е, още една строфа.

— И хукна след девицата със коленца назад — каза Стела замислено. — Трябва ни първият стих…

— Амуниция — казах аз. — Полиция. Амбиция. Юстиция.

— И гуши се — каза Стела. — Стреми се той. Не бръсне се, не мие се.

— Такъв е — добави Дрозд, — вярно е. Постигнахме художествена правда. Откакто се е родил, не се е бръснал и не се е мил.

— Може би ще измислим и втория стих? — предложи Стела. — Назад — апарат — автомат…

— Гад — казах аз. — Рогат.

— Мат — каза Дрозд. — Шах, пат и мат.

Отново дълго мълчахме, гледахме се глупаво и мърдахме устни. Дрозд почукваше с четчицата по чашката с вода.

— Играе си и тича той — казах най-после, — ругай като пират. И хукна след момичето със коленца назад.

— Пират — някак си… — каза Стела.

— Тогава: на дявола е брат.

— Казахме го вече. Къде?… Ах, да, наистина го казахме…

— От тигър по-космат — предложи Дрозд. В този момент се чу леко драскане и ние се обърнахме. Вратата на лабораторията на Янус Полуектович бавно се отваряше.

— Я гледай! — изненадан възкликна Дрозд и застана неподвижен с четка в ръка.

В пролуката се шмугна мъничък зелен папагал с ярка червена качулка на главата.

— Папагалче! — възкликна Дрозд. — Папагал! Пи-пи-пи-пи.

Той започна да прави с пръстите движения, сякаш ронеше хляб на пода. Папагалът ни гледаше с едното си око. След това разтвори гърбавия си като носа на Роман черен клюн и прегракнало изкрещя:

— Р-реактор! Р-реактор! Трябва да издър-ржим!

— Колко е мил! — възкликна Стела. — Саня, хвани го…

Дрозд тръгна към папагала, но спря.

— Сигурно кълве — боязливо рече той. — Я какъв клюн има.

Папагалът подскочи от пода, размаха крила и някак си тромаво политна из стаята. Наблюдавах го учуден. Той много приличаше на вчерашния. Роден еднокръвен брат-близнак. Пълно е с папагали — помислих си аз.

Дрозд взе да се брани с четчицата.

— Ще ме клъвне май — каза той.

Папагалът кацна върху кобилицата на лабораторните везни, олюля се, запази равновесие и ясно кресна:

— Пр-роксима на Кентавър! Р-рубидий! Р-р-убидий!

След това се умърлуши, сгуши глава и затвори очи с ципата. Според мене, трепереше. Стела бързо направи филия хляб с мармалад, отчупи едно залче и го поднесе към клюна му. Папагалът не реагира. Явно го тресеше и блюдцата на везните се удряха о поставката и тънко звънтяха.

— Мисля, че е болен — каза Дрозд. Той разсеяно взе от ръцете на Стела сандвича и започна да яде.

— Момчета — казах аз. — Някой виждал ли е преди в института папагали?

Стела поклати глава отрицателно. Дрозд вдигна рамене.

— Май напоследък се появиха твърде много папагали — казах аз. — И вчера също…

— Сигурно Янус си прави експерименти с папагалите — каза Стела. — Антигравитация или нещо подобно.

Вратата откъм коридора се отвори и вкупом влязоха Роман Ойра-Ойра, Витка Корнеев, Едик Амперян и Володя Почкин. В стаята стана шумно. Добре наспалият се и много добър Корнеев започна да прелиства статиите и гласно да се подиграва със стила. Мощният Володя Почкин, който като зам. редактор изпълняваше главно полицейски задачи, пипна Дрозд за дебелия врат, преви го одве и започна да му тика носа във вестника и да говори: „Къде е заглавката? Къде е заглавката, дроздище?“ Роман ни поиска готовите стихове. А Едик, който нямаше нищо общо с вестника, отиде при шкафа и започна с трясък да премества в него разни уреди. Изведнъж папагалът извика: „Овер-рсан! Овер-рсан!“ — и всички стихнаха.

Роман впери очи в папагала. На лицето му се появи познато изражение, сякаш току-що беше му хрумнала необикновена идея. Володя Почкин пусна Дрозд и каза:

— Я гледай, папагал! — Грубият Корнеев веднага протегна ръка, за да сграбчи папагала, но папагалът се отскубна и Корнеев го хвана за опашката.

— Остави, Витка! — завика Стела сърдито. — Какъв е тоя навик да мъчиш животните?

Папагалът закрещя. Всички се струпаха около него. Корнеев го държеше като гълъб. Стела го галеше по качулката, а Дрозд нежно се ровеше в перата на опашката му.

Роман ме погледна.

— Интересно — каза той. — Нали?

— Откъде се е появил тук, Саша? — вежливо попита Едик.

Кимнах с глава към лабораторията на Янус.

— За какво му е на Янус папагал? — попита Едик.

— Мене ли питаш? — казах аз.

— Не, въпросът е риторичен — сериозно каза Едик.

— За какво му са на Янус два папагала? — казах аз.

— Или три — тихичко добави Роман.

Корнеев се обърна към нас.

— А къде са другите? — попита той и любопитно се озърна.

Папагалът в ръката му едва шаваше и се опитваше да го клъвне по пръста.

— Пусни го — казах аз. — Виждаш, че не му е добре.

Корнеев бутна Дрозд и отново сложи папагала на везните. Папагалът се наежи и разпери крила.

— Оставете го — каза Роман. — После ще видим какво става. Къде са стиховете?

Стела бързо издърдори всичко, което бяхме успели да съчиним. Роман се почеса по брадата, Володя Почкин неестествено изръмжа, а Корнеев изкомандува:

— Да се разстреля. С тежка картечница. Ще се научите ли някога да пишете стихове?

— Пиши ги ти — казах аз сърдито.

— Не мога да пиша стихове — каза Корнеев. — По природа не съм Пушкин. По природа съм Белински.

— Ти по природа си кадавър — каза Стела.

— Пардон! — настоя Витка. — Искам във вестника да има отдел литературна критика. Искам да пиша критични статии. Всичките ще ви рендосам! Пак ще ви припомня вашето творение за вилата.

— Какво? — попита Едик.

Корнеев незабавно изрецитира:

— „Искам вила да строя. Но къде! Тази грижа ме сега яде. Но профкомитетът славен още отговор не дава“. Имаше ли такова нещо? Признайте си!

— Малко ли неща е имало — казах аз. — Пушкин също е имал несполучливи стихове. Тях дори в училищните христоматии ги печатат със съкращение.

— Аз ги зная — каза Дрозд.

Роман се обърна към него.

— Ще имаме ли днес заглавката или няма?

— Ще я имаме — каза Дрозд. — Вече нарисувах буквата „К“.

— Какво „К“? От къде на къде „К“?

— Ами не трябваше ли?

— Ще ме скъсаш от смях — каза Роман. — Вестникът се нарича „За прогресивна магия“. Покажи ми там поне една буква „К“!

Дрозд впери очи към стената и взе да мърда устни.

— Ами как така? — каза най-после той. — Откъде съм взел буквата „К“? Ама имаше буква „К“!

Роман се ядоса и заповяда на Почкин да постави всички по местата им. Мене и Стела ни оставиха под командата на Корнеев. Дрозд трескаво се залови да преправя буквата „К“ в стилизирана буква „З“. Едик Амперян се опита да офейка с психоелектромера, но беше заловен, повален и хвърлен да поправя пулверизатора, с които трябваше да се създаде звездното небе. След това дойде ред на самия Почкин. Роман му заповяда да преписва материалите на машина и едновременно с това да коригира стила и правописа. А Роман започна да се разхожда из лабораторията и да контролира всички.

Известно време работата кипеше. Ние успяхме да съчиним и да бракуваме няколко варианта на баняджийската тема: „В нашта баня през деня и през нощта лее се студената вода“, „Който жаден е за чистота, не търпи студената вода“, „В института двеста души искат да е топъл душа“ и тъй нататък. Корнеев грозно се караше, като истински литературен критик. „Учете се от Пушкин — набиваше ни той в главите — или поне от Почкин! До вас стои гений, а вие сте неспособни дори да му подражавате… «По шосето ЗИЛ лети, ще ме смачка този ЗИЛ…» Каква физическа сила се крие в тези стихове! Какви ясни чувства!“ Ние неумело му отвръщахме с ругатни. Саня Дрозд стигна до буквата „И“ в думата „прогресивна“. Едик поправи пулверизатора и го опита върху Романовите конспекти. Володя Почкин бълваше проклятия и търсеше на машината буквата „Ц“. Всичко вървеше нормално. После Роман изведнъж каза:

— Саша, я погледни тук.

Аз погледнах. Папагалът лежеше с подгънати крачета под везните и очите му бяха покрити с белезникавата ципа. А качулката клюмнала.

— Умрял е — каза Дрозд жалостиво.

Отново се струпахме около папагала. Аз нямах никакви особени мисли в главата си, пък и да имах, те бяха някъде в подсъзнанието ми, но протегнах ръка, взех папагала и огледах крачетата му. И Роман веднага ме попита:

— Има ли?

— Има — казах аз.

На черното подвито краче имаше пръстенче от бял метал и на пръстенчето беше гравирано: „Фотон“ и цифрите „190573“. Смутено погледнах към Роман. Сигурно видът ми е бил странен, защото Витка Корнеев каза:

— Хайде, разказвайте какво знаете.

— Да разкажем ли? — попита Роман.

— Това е някакво бълнуване — казах аз. — Фокуси вероятно. Някакви дубли.

Роман отново внимателно прегледа трупчето.

— Не — каза той. — Там е цялата работа. Не е дубъл. Това е най-оригинален оригинал.

— Дай да видя — каза Корнеев.

Корнеев, Володя Почкин и Едик най-старателно изследваха папагала и единодушно обявиха, че не е дубъл и че не разбират защо това толкова ни вълнува. „Да вземем например мен — предложи Корнеев. — Аз също не съм дубъл. Защо това не ви учудва?“ Тогава Роман огледа изгарящата от любопитство Стела, зяпналия Володя Почкин, подигравателно усмихващия се Витка и им разказа всичко. — Как онзи ден намерил в електрическата печка едно зелено перо и го хвърлил в кошчето за боклук и как вчера това перо го нямало в кошчето, затова пък на масата (на тази същата маса) се появил мъртъв папагал, точно копие на този тук и също не бил дубъл; и че Янус познал папагала, съжалил се над него и го изгорил в гореспоменатата електрическа печка и неизвестно защо, изхвърлил пепелта през прозорчето.

Известно време никой не говореше нищо. Дрозд, който слабо се заинтересува от разказа на Роман, вдигаше рамене. На лицето му ясно личеше, че той не разбира защо трябва да се вдига шум и че, според него, в това учреждение се случват и по-страшни работи. Стелочка също изглеждаше разочарована. Но тримата магистри разбраха всичко много добре и по лицата им се четеше протест. Корнеев твърдо каза:

— Лъжете, и то нескопосно.

— Това все пак не е онзи папагал — каза вежливият Едик. — Сигурно сте сбъркали.

— Онзи е — казах аз. — Зелен, с пръстенче.

— Фотон ли? — попита Володя Почкин с прокурорски глас.

— Фотон. Янус го наричаше Фотончик.

— А цифрите? — попита Володя.

— И цифрите.

— Цифрите същите ли са? — попита Корнеев страшно.

— Според мене, същите — отвърнах аз нерешително, поглеждайки към Роман.

— А по-точно? — настоя Корнеев. Той прикри с червената си лапа папагала. — Повтори какви са тук цифрите?

— Деветнайсет… — казах аз. — Е-е… нула две, май? Шейсет и три.

Корнеев надникна под дланта.

— Не е вярно — каза той. — Ти? — обърна се той към Роман.

— Не помня — каза Роман спокойно. — Струва ми се не нула три, а нула пет.

— Не — казах аз. — Сигурно е нула шест. Помня, че имаше там едно ченгелче.

— Ченгелче — каза Почкин презрително. — Шъ Холмсовци! Нъ Пинкертоновци! Омръзнал им законът за причинността…

Корнеев пъхна ръце в джобовете.

— Това е друго нещо — каза той. — Дори не настоявам, че лъжете. Просто сте сбъркали. Папагалите всички са зелени, много от тях са опръстенени, тези двата са били от серията „Фотон“. А на вас акълът ви е на дупки. Като на всички стихоплетци и редактори на лоши стенвестници.

— На дупки ли? — попита Роман.

— Като решето.

— Като решето ли? — повтори Роман и странно се усмихна.

— Като старо решето — поясни Корнеев. — Ръждясало. Като мрежа. С големи дупки.

Тогава Роман, все така странно усмихнат, измъкна от вътрешния си джоб бележник и прелисти няколко страници.

— Значи — каза той. — На едри дупки и ръждясала. Ще видим… Деветнайсет нула пет седемдесет и три — прочете той.

Магистрите се спуснаха към папагала и с глух трясък си удариха челата.

— Деветнайсет нула пет седемдесет и три — с отпаднал глас прочете на пръстена Корнеев. Беше много ефектно. Стела веднага зацвили от удоволствие.

— Голяма работа — каза Дрозд, без да вдига глава от заглавката. — На мене веднъж номерът на билета от лотарията ми беше същият и аз хукнах към спестовната каса да си получа колата. А после излезе…

— Защо си записал номера — каза Корнеев, като погледна Роман с присвити очи. — Навик ли имаш? Всички номера ли записваш? Може би си записал номера и на часовничето си?

— Блестящо! — каза Почкин. — Битка, браво! Улучи точно в целта. Роман, какъв срам! Защо си отровил папагала? Колко жестоко!

— Идиоти! — каза Роман. — Аз да не съм ви Вибегало?

Корнеев подскочи към него и огледа ушите му.

— Гледай си работата! — каза Роман. — Саша, порадвай им се!

— Момчета — казах аз с укор, — че кой се шегува така? За какви ни мислите?

— А какво друго да правим? — каза Корнеев. — Някои лъже. Или вие, или природните закони. Аз вярвам в природните закони. Всичко друго се променя.

Впрочем той бързо клюмна, седна настрани и започна да мисли. Саня Дрозд спокойно си рисуваше заглавката. Володя Почкин бързо пишеше и задраскваше някакви формули. Пръв заговори Едик.

— Дори да не се нарушават никакви закони — разсъждаваше той, — пак си остава странно неочакваното появяване на голям брой папагали в една и съща стая и подозрителната смъртност сред тях. Но не се учудвам много, защото не забравям, че имам работа с Янус Полуектович. Не ви ли се струва, че Янус Полуектович е много интересна личност?

— Струва ми се — казах аз.

— И на мен ми се струва — каза Едик. — С какво фактически се занимава той, Роман?

— Зависи кой Янус. У-Янус се занимава с връзката с паралелните пространства.

— Хм — каза Едик. — Това едва ли ще ни помогне.

— За съжаление — каза Роман. — Аз също непрекъснато мисля каква връзка има между папагалите и Янус, но нищо не мога да измисля.

— Но нали е странен човек? — попита Едик.

— Да, безспорно. Да започнем оттам, че те са двама и той е сам. Ние толкова сме свикнали с това, че не мислим за него…

— И аз това исках да кажа. Ние много рядко говорим за Янус, твърде много го уважаваме. А сигурно всеки от нас е забелязал у него поне една-единствена странност.

— Странност номер едно — казах аз. — Любов към умиращи папагали.

— Нека е така — каза Едик. — Друго?

— Клюкари — каза Дрозд с достойнство. — А пък аз веднъж му поисках пари назаем.

— Така ли? — каза Едик.

— И той ми даде — каза Дрозд. — А аз забравих колко ми даде. И сега не зная какво да правя.

Той млъкна. Едик го почака малко да продължи, после каза:

— Известно ли ви е например, че когато се е налагало да работя с него нощем, точно в полунощ той отиваше някъде и след пет минути се връщаше. И всеки път добивах впечатление, че той по един или друг начин се мъчи да разбере от мене с какво сме се занимавали тук, преди да излезе.

— Вярно, така е — каза Роман. — Много добре го знаем. Отдавна съм забелязал, че точно в полунощ той съвсем изгубва паметта си. Много добре знае за този свой дефект. Няколко пъти ми се е извинявал и казвал, че това е у него рефлекторно, свързано с последиците от силна контузия.

— Неговата памет пет пари не струва — каза Володя Почкин. Той смачка листчето с изчисленията и го хвърли под масата. — Непрекъснато разпитва дали си се виждал с него вчера или не си.

— И за какво сте разговаряли, ако сте се виждали — добавих аз.

— Паметта, паметта — промърмори Корнеев нетърпеливо. — Какво общо има тук паметта? Малцина ли имат лоша памет… Не е там въпросът. Какво прави той с паралелните пространства?…

— Най-напред трябва да съберем фактите — каза Едик.

— Папагали, папагали, папагали — продължи Витка. — Да не би все пак да са дубли?

— Не — каза Володя Почкин. — Аз пресметнах. По всички правила не са дубли.

— Всяка нощ — каза Роман — той влиза в своята лаборатория и буквално за няколко минути се затваря там. Веднъж той влезе тичешком толкова бързо, че не успя да затвори вратата.

— И какво? — попита Стела със затихващо гласче.

— Нищо. Седна в креслото, поседя малко и се върна обратно. И веднага попита дали не съм разговарял с него за нещо важно.

— Отивам си — каза Корнеев и стана.

— И аз — каза Едик. — Имам семинар.

— И аз — каза Володя Почкин.

— Не — каза Роман. — Ти стой и пиши на машината. Назначавам те за главен. Ти, Стелочка, вземи Сашка и пишете стихове. А пък аз излизам. Ще се върна довечера. Вестникът да бъде готов.

Те излязоха, а ние останахме да правим вестника. Отначало се опитвахме да измислим нещо, но бързо се уморихме и разбрахме, че не можем. Тогава написахме малка поема за умиращия папагал.

Когато Роман се върна, вестникът беше готов. Дрозд лежеше на масата и нагъваше сандвичи, а Почкин обясняваше на мен и на Стела защо произшествието с папагала е абсолютно невъзможно.

— Браво! — каза Роман. — Прекрасен вестник. А каква заглавка! Какво бездънно звездно небе! И колко малко печатни грешки!… А къде е папагалът?

Папагалът лежеше в чашката на Петри. В същата чашка и на същото място, където го бяхме видели с Роман вчера. Дори дъхът ми спря.

— Кои го е сложил тук? — попита Роман.

— Аз — каза Дрозд. — Какво има?

— Не нищо — каза Роман. — Нека си лежи. Нали, Саша?

Аз кимнах.

— Ще видим какво ще стане с него утре — каза Роман.