Петя Дубарова
Поезия

Войните кладяха под твоите боси нозе

огньове. Ти падаше в черни окопи с убити.

Над твоите голи гърди като бесни коне,

дамгосани с кръв, смърт и огън препускаха дните.

 

Суетни мъже те очакваха в своята нощ -

как скверно ръцете им търсеха твойта магия,

от вино преситени, с твоята женствена мощ,

те бързаха своите мръсни души да измият.

 

Момчета, видели знамение в някакъв сън,

решаваха мигом, че трябва да станат прочути

и тръгваха те лековерни по стръмния път

към топлата люлка на твоите майчини скути.

 

А после до смърт изморени, нечути от теб,

те хвърляха камък по твоята горда осанка,

открили, внизапно съзнали със ужас свиреп,

че цял живот бяха не с тебе, а в твоята сянка.

 

Прости ми, Поезийо! Малка, загубила глас,

в нозете ти царствено тихо сега коленича

и чакаща жеста ти, искаща, може би аз

на всички онези, на всички онези приличам...

 

Да, ние ще следваме твоя величествен ход.

През много кресливи тълпи ще минаваш спокойна.

С човешкия ритъм на твоя безсмъртен живот

ще бият сърцата на много, за теб недостойни.

 

Но силен, как силен е този магиен замах,

със който отреждаш ни своята светла стихия.

Как рухват пред тебе лъжата, човешкия страх.

И нищо, че в святата тайна на свойта магия

 

заклела си някого, тайно от всичките нас.

Пак черпим от твоята сила безмерно щастливи,

защото си жива не в някой и нечие аз.

Ти в цялата същност на нашето време си жива.

 

1978