Петя Дубарова
Заключваха ме…

Заключваха ме — счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

 

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

 

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

 

И ти ще видиш — никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се — виновницата аз!

 

1978