Петя Дубарова
Мои часове

Една звезда — светлинна и далечна,

отчупи се и блъсна се в безкрая,

погреба я морето сиво млечно

и вятър се опита да излае.

 

Една вълна, изваяна от мрака,

обиди се за нещо на прибоя,

отиде си, остави го да чака,

разяждан сам от самотата своя.

 

Една луна — простряна длан от злато —

пречупва очертания в тъмите,

мътнее като посивяло лято

и глъхнат кратери в плътта и скрити.

 

В такива часове на радост своя

във амфора старинна се превръщам,

защото вятъра, луната-длан, прибоя

във своята дълбочина поглъщам.