Петя Дубарова
Благородство

Един възторжен кораб рязко вряза

брадата си в спокойното море

и своя път със диря отбеляза.

Морето не поиска да го спре,

а само сбръчи се от болка сива,

изохка тихо, като че дайре

търкулна се във огнена коприва.

 

След кораба остана само пяна

и раната във морските гърди.

Една вълна, немирна, разлюляна,

затвори я и меките води

пльоплюкнаха във устните на плажа,

изхвърляйки и миди, и звезди,

за палавия кораб да разкажат.

 

Море, море, когато той със сила

разцепи те, нали те заболя?

Видях как твоята гръд се беше свила

Ти тази болка как преодоля?

А можеше със силните си пръсти

да счупиш мачтите като крила,

да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

 

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,

обидите потапяш в хладна сол

и болките червени изтърпяваш.

Следите им заравяш в пясък гол.

Сега разбирам твоето господство,

и сила, и лилава красота:

дължат се те на твойто благородство.